Р Е Ш Е Н И Е № 173 гр. София, 29 март 2013г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети март, през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при секретар ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора Д. В. изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. № 227/ 2013г. Настоящото производство е образувано по касационна жалба на подсъдимия М. К., подадена чрез неговия упълномощен защитник срещу въззивно решение №263 от 09.11.2012г. на Великотърновски апелативен съд /АС/, обявено по внохд №189/2012г., по описа на съда. В жалбата се визират основания по чл.348, ал.1, т.т.1 и 2 от НПК. Релевираните оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения се обосновават с фрагментарни доводи за налични неясноти в повдигнатото срещу М. К. обвинение по чл.213а от НК и за неспазване на предписанията на чл. чл.13, 14, 107 и 281 от НПК при събиране, анализ и оценка на доказателствата от първостепенния съд и въззивната инстанци. Подробно се аргументира престъпна обективна и субективна несъставомерност на инкриминираното поведение на подсъдимото лице. След преглед на фактическите обстоятелства за констатираната на инкриминираната дата, в касата на „ЦКБ”АД – клон Русе липса на сумата от 50 000 лева, предпоставила предприетото вътрешно разследване, се обръща особено внимание на интензитета на упражненото въздействие върху С. Д., което не е финализирало с подписване на процесната запис на заповед и се поставя акцент на преследваните цели - възстановяване на причинените на банката финансови щети, а не получаване на имотна облага от пострадалата, съответно нейното обедняване. При условията на алтернативност се предлага отмяна на решението в относимата към обвинението по чл.213а от НК част и оправдаване на М. К., с произтичащите от това гражданскоправни последици - отхвърляне на предявения иск за неимуществена обезвреда, или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АС - Велико Търново. Депозирана е и касационна жалба от частния обвинител и граждански ищец - С. Д. срещу постановения въззивен съдебен акт. Мотивира се явна несправедливост на наложените на М. К. санкции, изразяваща се в диференциране на наказателната отговорност по чл.213а от НК, в рамките на чл.55 от НК и в прилагане на института на чл.66 от НК. Декларира се и прекомерна заниженост на присъденото обезщетение от 5 000 /пет хиляди/ лева, за претърпени от жертвата неимуществени вреди. Отправена е молба за упражняване на правомощията по чл.354, ал.3 от НПК. В открито заседание на 19.03.2013г. подсъдимият К. и договорният му адвокат участват лично, като в хода на съдебните прения и в представена писмена защита поддържат касационната жалба по изложените съображения. Частният обвинител и граждански ищец С. Д., уведомена не се явява пред Върховния касационен съд. Нейните процесуални права и интереси се охраняват от процесуален повереник, който пледира в подкрепа на искането за увеличаване на индивидуализираното наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и на размера на определената неимуществената обезвреда. Представител на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че обжалваният съдебен акт е постановен при съблюдаване на процесуалния и материален закон, поради което следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на инстанционната проверка по чл.347 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №25 от 16.05.2012г., обявена по нохд №169/2012г., Русенски окръжен съд /ОС/ е признал М. К. К. за виновен в извършено на 13.12.2008г., в офиса на „ЦКБ” АД, клон - Русе, престъпление по чл.213а, ал.3, т.т.5 и 6, вр. ал.1 от НК, с пострадала С. Д., с произтичащите от това санкционни наказателноправни и гражданскоправни последици.На подсъдимия, при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК са лимитирани санкции - ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, за срок от три години и ГЛОБА в размер на 3000 /три хиляди/ лева, и той е осъден да заплати 5000 /пет хиляди/ лева обезщетение в полза на Д., за причинените неимуществени вреди. Със същия съдебен акт е ангажирана и наказателната отговорност на М. К. за престъпно посегателство по чл.142а, ал.1 от НК срещу Г. Р., за което му е наложено една година и шест месеца ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, като на основание чл.23 от НК е определено общо най-тежко наказание - три години ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, с отлагане на изпълнението му за четиригодишен изпитателен срок и е присъединена отмерената по чл.213а от НК ГЛОБА. По жалби на подсъдимото лице и на частния обвинител и граждански ищец С. Д., е инициирано съдебно производство по внохд №189/2012г., финализирало с въззивно решение от 09.11.2012г. на АС-Велико Търново, с което първоинстанционната присъда е отменена в частта, с която М. К. е признат за виновен по повдигнатото обвинение по чл.142а, ал.1 от НК и по отношение на приложението на чл.23 от НК, като делото е върнато на прокурора за доразследване, и потвърдена в останалата й част. Касационната жалба на подсъдимия К. е НЕОСНОВАТЕЛНА. Конституционно установеното и гарантирано право на защита на обвиняемия /подсъдим/ в наказателното производство не е накърнено, чрез внесения за разглеждане от Окръжна прокуратура /ОП/ - Русе в компетентния съд обвинителен акт срещу М. К., и с реализираната от контролираните съдебни инстанции процесуална и доказателствена дейност. Лансираната теза за налична “непълнота и неяснота” на обвинението досежно формата на „престъпно принуждаване” и неговата насоченост, коментирана в контекста на описаните в обстоятелствената част на прокурорския акт факти и на словно отразеното в неговия диспозитив, индицира на некоректност. Обвинителният акт на Русенската ОП отговаря на изискванията на чл.246 от НПК, изготвен е при съобразяване правните предписания на чл.55 от НПК и в съответствие с основните положения на ТР №2/2002г. на ВКС. Представителят на обвинителната власт е формулирал точно и ясно своята позиция за инкриминираното престъпление с индивидуализиращите го обективни признаци /време, място, механизъм на осъществяване на изпълнителното деяние и пострадало лице/, и субективни измерения в съзнанието на автора на посегателство; посочил е доказателствата, подкрепящи описаната фактическа обстановка; и визирал приложимия закон. Лимитираната в обсега на изложената фактология в прокурорския акт конкретика, сочеща на отправени от М. К. спрямо С. Д. закани /”ще стана и ще ти разцепя главата, ще ти вземем жилището, ще те разведем, ще направим така, че да нямаш работа в този град”/, за да положи подпис върху предоставената й запис на заповед, изчерпателно детерминира правните очертания на обвинителната теза за извършено от подсъдимото лице престъпление по чл.213а, ал.3, т.т.5 и 6, вр.ал.1, пр.3 от НК, чрез заплахи за насилие и за противозаконни действия, с тежки последици за жертвата и за нейното семейство, с цел- поемане на имуществено задължение. ВКС не установи и дерогиране на процесуалните норми на чл.чл.13, 14, 107 и 281 от НПК от първостепенния и въззивен съд, при формиране на вътрешното убеждение относно значимите за повдигнатото от прокурора обвинение фактически положения, предпоставили отговорността на М. К. за инкриминираното престъпно деяние против собствеността. Доказателствената съвкупност, приобщена чрез обясненията на М. К. и свидетелските показания на С. Д., П. Ц., О. М., А. Б., П. А., Г. В, П. П., А. П., Д. С. и С. С., и чрез писмения материал, обосновава с изискуемия се интензитет основния факт, предмет на доказване по чл.102 от НПК в наказателния процес - извършване на описаното в обвинителния акт престъпление и неговото авторство. Неоснователни са възраженията на процесуалния представител на подсъдимото лице за игнориране на заявеното от М. К. в хода на разследване и за безусловно кредитиране на твърденията на пострадалата Д., при реализирания от съдебните инстанции доказателствен анализ. Обясненията на М. К., който категорично отрича да е упражнявал психическо въздействие по отношение на С. Д. на инкриминираната дата, са интерпретирани професионално от решаващия съд с оглед процесуалния статус на обвиняемия /подсъдим/ в наказателното производство и правната природа на визираното гласно доказателствено средство - източник на доказателства и способ за защита; и предвид съдържанието им, характеризиращо ги с изолираност и липса на кореспондираща връзка с останалата инкорпорирана доказателствена маса. Те не намират несъмнена доказателствена опора и в депозираното от А. П. и С. С., взели непосредствено участие в проведените с касиерката разговори, насочени към установяване на причините за констатираната в банката липса на сумата от 50 000 лева и вземане на съответни мерки за възстановяването й.Разпитаните свидетели се ограничават с волеизявления, че не са „чули” релевираните от прокурора заплахи да се отправят от подсъдимото лице спрямо С. Д. в тяхно присъствие, с изричната уговорка, че те не са били непрекъснато „заедно с К. и пострадалата” и при внесените уточнения, че били „постоянно в движение”. С проявен юридически усет е обсъден и разказът на жертвата на неправомерното посегателство, като изводите за неговата доказателствена стойност са мотивирани, при компетентно съотнасяне с показанията на П. Ц., О. М., А. Б., П. А., Г. В. и П. П.. Наличието на еднопосочност, категоричност и корелация в твърдяното от посочените лица досежно непосредствените им слухови и зрителни възприятия за инкриминирания престъпен акт е предпоставил кредит на доверие към изложеното от пострадалата.В разисквания смисъл несъстоятелни са и релевираните от упълномощения адвокат на подсъдимия оплаквания за несъблюдаване на предвидената в чл.281 от НПК процедура, с отказа на първостепенния съд да приобщи заявеното на 14.02.2012г. от Д., в досъдебната фаза на процеса.При стриктно спазване на установения нормативен регламент ОС-Русе е преценил отсъствието на визираното в чл.281, ал.1, т.1 от НПК основание за правоприлагане на чл.281, ал.3 от НПК /наличие на съществени противоречия в свидетелските показания/, обусловило отхвърляне на искането на защитата за тяхното прочитане и надлежно приобщаване. Правилно е приложен и материалният закон. Изнудването по чл.213а от НК представлява престъпно мотивиране на пострадалото лице, чрез използване на заплахи за упражняване на насилие, за разгласяване на позорящи обстоятелства, за увреждане на имущество или за друго противозаконно действие с тежки последици за него или негови ближни, да предприеме определено поведение, свързано с разпореждане с вещ, свое право или поемане на имуществено задължение, против волята си. Характеризиращи субективната страна на престъпното посегателство са прекият умисъл и специалната цел, последната от които сочеща на консумиран състав, без да е необходимо да са настъпили преследваните вреди в патримониума на жертвата или да е реализиран желаният резултат. Инкриминираните прояви на М. К. /заместник директор в дирекция ”Сигурност” при „ЦКБ” АД - София , обективирани в отправянето на заплахи за нанасяне на телесна повреда на касиерката С. Д. и за осъществяване на противозаконна дейност, с негативно отражение за пострадалата и семейството й /”ще ти разцепя главата, ще ти вземем жилището, ще те разведем, ще направим така, че да нямаш работа в града” /, за да поеме задължение към банката със запис на заповед, се субсумира от нормата на чл.213а, ал.3, т.т.5 и 6, вр.ал.1 от НК. Ирелевантни за очертаното формално престъпление са акцентираните от защитата доводи, че жертвата не е подписала предоставения й от отговорните длъжностни лица писмен документ, задължаващ я да плати сумата от 50 000 лева . Налице са интелектуалните и волеви измерения на изискуемата се форма на вина на престъпното деяние. Те са проектирани в съзнанието на дееца за общественоопасния характер на принудата чрез представите за провокирания у Д. страх, мотивиращ я да извърши имуществено разпореждане и обективирани в демонстрираното от него желание за това. Противоречи на буквата и духа на закона, и претендираната от договорния адвокат на подсъдимия субективна несъставомерност на неправомерния акт, обоснована с намерението на М. К. да възстанови причинените финансови щети на банката, а не да получи имотна облага от пострадалата, съответно да предизвика нейното обедняване. Действително престъплението се осъществява при пряк умисъл, когато авторът на неправомерното посегателство се насочва към причиняване на предвидените общественоопасни последици, при което целта е свързана с постигане на този резултат, включва се в съдържанието на вината и характеризира същата. Възможно е обаче съответните обществеоопасни последици да бъдат не само крайна цел на автора на противоправния акт, но и негова междинна, опосредяваща цел или елемент от комплексна цел, или неизбежен междинен или допълнителен резултат, който деецът разбира, че не може да не настъпи. Такива са коментираните фактически данни. Константно положение в доктрината и съдебната практика е че вината, в очертаните разновидности на умисъла и непредпазливостта, не изчерпва субективните параметри на престъплението, в обхвата на които са мотивите, подбудите, целите, намеренията, чувствата и преживяванията на дееца, обмислянето на решението за извършване на посегателството, спокойното или възбудено състояние, при което то е взето или се изпълнява. Наказателноправното значение на тези допълнителни, невключени във вината психични елементи на престъпното деяние са определени от материалния закон, чрез тяхното въздигане в конститутивни признаци на основни, по-тежко или по-леко наказуеми състави, когато влияят върху степента на обществена опасност на посегателството, или чрез отреждане на нужното внимание при диференциране на наказателната отговорност. В разглеждания казус, при установените обективни признаци на престъплението и доказаните форма на вина /пряк умисъл/ и специална цел, твърдяното от защитата намерение на К. за незабавно репариране на констатираната липса на парични средства в банката и за извънсъдебно обезпечаване на имуществената отговорност на касиера С. Д., не предпоставя заключение за престъпна несъставомерност и е обстоятелство, което следва да бъде ценено при индивидуализация на наложеното наказание. При грубо пренебрегване на разпоредбите на чл.207-211 от Кодекса на труда /КТ/, в качеството си на длъжностно лице М. К. е реализирал общественоопасни и забранени от нормата на чл.213а от НК принудителни действия спрямо Д., насочени към поемане на имуществено задължение против волята й, които поради престъпния им характер са санкционирани със съответните наказателноправни и гражданскоправни последици. НЕОСНОВАТЕЛНА е и касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец С. Д.. Упражнявайки възложените от законодателя права и задължения при реализиране на инстанционен съдебен контрол, ВКС не споделя оплакванията на частния обвинител и граждански ищец за явна несправедливост на определените на К., при условията на чл.55 и чл.66 от НК санкции, и за прекомерна заниженост на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, причинени с престъплението по чл.213а, ал.3, т.т.5 и 6, вр.ал.1 от НК. При лимитиране на наказателната отговорност подсъдимото лице, Великотърновски АС е взел предвид тежестта на престъпното деяние /време, място, механизъм на осъществяване, интензитет на принудата, нанесени на пострадалата Д. психически травми, подбуди и мотиви за извършване на неправомерното посегателство, кумулиране на квалифициращи елементи по т.5 и т.6 на чл.213а, ал.3 от НК/. Внимателно са отчетени и съдържимите се в доказателствения материал данни, свързани с личността на М. К. /младежка възраст, чисто съдебно минало, добри характеристични данни, трудова ангажираност, семейно положение (женен с малко дете), процесуалното му поведение в хода на наказателното разследване/. При комплексната преценка на обстоятелствата, имащи значение към индивидуализация на отговорността, обосновано въззивната инстанция е приела наличие на визираните в чл.55, ал.1, т.1 от НПК предпоставки и наложила наказания на М. К. под предвидения законов минимум – три години ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и 3000 /три хиляди/ лева ГЛОБА. Очертаните факти, коментирани професионално и в аспекта личната и генерална превенция по чл.36 от НК, са обусловили и приложението на института на условното осъждане спрямо лимитираната санкция ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, при четиригодишен изпитателен срок . Атакуваният акт е правилен и в гражданско-осъдителната си част. Въззивният съд е обсъдил фактите, правнозначими за претендираната и реализирана гражданска отговорност на М. К., и внимателно анализирал обезпечаващите ги доказателствени средства. Обсъдени са обстоятелствата, относими към основанието и стойностните параметри на присъдената неимуществена обезвреда. В съответствие с обективните данни по делото, предпоставящи престъпна съставомерност на инкриминирания деликт и при съблюдаване на правните предписания на чл.52, вр.чл.45 от ЗЗД, и на критериите за справедливост, са репарирани претърпените от конституирания граждански ищец вреди. Въззивният съдебен състав е изследвал преживяните от С. Д. уплаха, емоционален и психически стрес, в резултат на отправените заплахи; оценил е естеството на наложените на пострадалата ограничения на личната свобода и на упражненото недопустимо въздействие върху волята й, довели до накърняване на нейните чест и достойнство; и приемайки липса на трайни промени в здравословното състояние на жертвата, в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с престъплението, отмерил дължимото обезщетение за неимуществени вреди – 5 000 /пет хиляди/ лева. По изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №263 от 09.11.2012г., постановено по внохд №189/2012г. на АС – Велико Търново, в обжалваната част, с която е ангажирана наказателната и гражданска отговорност на подсъдимия М. К. К. за престъпление по чл.213а, ал.3, т.т.5 и 6, вр. ал.1 от НК. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.