7 Р Е Ш Е Н И Е
№ 182
гр. София, 06 октомври 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ
ВАЛЯ РУШАНОВА
при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Божидар Джамбазов, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 613/2017 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба от защитника на подс. М. А. И. срещу решение № 28/20.04.2017г., постановено по внохд № 286/2016г. по описа на Бургаския Апелативен съд.
С жалбата са ангажирани основанията по чл. 348, ал. 1, т.1 - 3 от НПК. Оспорва се процесуалната дейност на въззивната инстанция по събирането, оценката и анализа на събраните доказателствени материали, опорочили вътрешното й убеждение относно приетите фактически положения, включително и относно квалифициращите признаци - „пияно състояние” и „бягство от местопроизшествието”, поведението на пострадалия и доколко то е било съобразено с правилата за движение по пътищата. Изводите по фактите били основани на недопустими предположения, при неотчитане на съществените противоречия в гласните доказателствени средства и при необосновани експертни заключения. Като последица на допуснатите процесуални нарушения се сочи неправилно приложение на материалния закон. Справедливостта на наложеното наказание се атакува с подробни съображения за неправилен отказ да се приложи института на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 от НК. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд и, при условията на алтернативност, намаляване размера на наказанието с прилагане на чл. 66, ал. 1 от НК.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба.
Прокурорът при ВПК намира жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда № 195 от 24.10.2016г. по нохд № 383/2016г. на Бургаски окръжен съд, подсъдимият М. А. И. е признат за виновен в това, че на 11.04.2015г. между [населено място] и [населено място], Бургаска област, при управление на МПС, в пияно състояние и без необходимата правоспоспособност за управление на МПС, нарушил правилата за движение по пътищата - чл.20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Н. И. Х., като след извършване на деянието деецът е избягал от местопроизшествието, поради което на осн. чл.343, ал.3, б.”б” във връзка с ал.1, б.”в” във връзка с чл.342, ал.1 от НК и чл.54, ал.1 от НК е осъден на наказание”лишаване от свобода” за срок от 5/пет/ години, като е признат за невиновен да е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 5, ал. 3, т. 1, чл. 150 и чл. 123, ал.1 от ЗДвП. С първоинстанционната присъда е определен първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от открит тип. Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото.
По жалба на подсъдимия е образувано внохд № 286/2016г по описа на Апелативен съд - гр. Бургас. По него е постановено атакуваното пред ВКС решение № 28/20.04.2017г, с което първоинстанционната присъда е изменена, като при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода” било намалено от 5/пет/ години на 2/две/ години и 10/десет/ месеца и е постановено то да се изтърпи при първоначален „общ” режим. В останалата част първоинстанционния съдебен акт е потвърден.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира касационната жалба за допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна и в законоустановения срок.
Разгледана по същество е неоснователна.
Не са налице претендираните от жалбоподателя процесуални нарушения при събирането и оценката на доказателствените материали, на базата на които са обосновани изводите по фактите. Оспорването на тези изводи в касационната жалба с конкретни аргументи е в противоречие със заявеното от подсъдимия пред окръжния съд в молба от 27. 06. 2017г. /л.52 от нохд № 383/2016г. на ОС-Бургас/ искане делото да бъде разгледано по реда на гл. ХХVІІ от НПК с пълно признаване на фактите, посочени в обвинителния акт. Впрочем, именно отказът на първоинстанционния съд да уважи молбата и да разгледа производството по диференцираната процедура, е бил в основата на претенцията на подсъдимия във въззивната му жалба, в която е отправено единствено искане за намаляване на наказанието и прилагането на условното осъждане. Въззивният съд е приел аргументите на подсъдимия, не се е съгласил с първоинстанционния съд, че не са налице предпоставките за разглеждане на делото по чл. 372, ал. 4 във връзка с чл. 371, т. 2 от НПК, а напротив - че е налице валидно признание на всички факти по обвинителния акт и доказателствените източници в преобладаващата си част са подкрепяли това самопризнание и в съответствие с т. 9 на ТР № 1/2009г на ОСНК е определил наказанието на подсъдимия при условията на чл. 55 от НК. Независимо от това е изтъкнал подробни съображения относно значението на доказателствените материали, спрял се е на съдържащите се в тях несъответствия и противоречия, като не се е доверил на подсъдимия, в частта на обясненията му, в които е отричал употребата на алкохол и напускането на местопроизшествието. Нещо повече - разсъждавал е и по възраженията на защитата относно данни за налично съпричиняване от страна на пострадалия и на базата на собствен анализ на доказателствата, ги е отхвърлил като неоснователни. Налага се извода, че в позицията на подсъдимия и защитата му е налице крайна непоследователност относно това признава ли подсъдимия фактите по обвинителния акт или не, а това от своя страна сериозно компрометира извода за наличие на валидно негово признание по смисъла на дадените в ТР № 1/2009г. на ОСНК разяснения. Видно е, че подсъдимият фактически е получил привилегировано третиране, като спрямо него е приложена разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НПК на базата на т. 9 на ТР № 1/2009г. на ОСНК, без обаче всъщност да е направил валидно самопризнание на фактите по обвинителния акт в цялост, което е обусловило не само разглеждането на делото, но и неговото решаване по общия ред. Погрешният извод на въззивния съд относно действителното наличие на предпоставките по чл. 371, т. 2 от НПК за разглеждането на делото по реда на съкратеното съдебно следствие с пълното признаване на фактите по обвинителния акт и отказ на подсъдимия да се събират доказателства за установяването на тези факти, обаче не е основание за отмяна на постановения от апелативния съд съдебен акт. Това е така, доколкото този пропуск/ изразил се в недопустимо смесване на двете процедури за разглеждане и решаване на делото/ не може да бъде отстранен чрез ново разглеждане на делото от въззивния съд, поради липса на съответен протест с искане за увеличаване наказанието на подсъдимия. ВКС може единствено да го констатира, като счита че с оглед и на наведените пред него доводи, с които се оспорват констатациите по фактите, дължи отговор на въпросите изяснени ли са били те в съответствие с изискванията на процесуалния закон.
Въззивната инстанция подробно е обсъдила възражението на защитника на подсъдимия за липса на категорични данни относно пияното състояние на подсъдимия /л.53-л.55 от внохд № 286/2016г. на БАС/. С основание съдът е кредитирал заключенията на химическите и съдебно - медицинската експертизи, установяващи наличие на алкохол в кръвта на водача- /2,32-2,37 промила/, довело до средна степен на алкохолно повлияване - състояние на водача, характеризиращо се със значително нарушаване на мисловната дейност, речта, координацията на движенията и реакциите. Поставен е акцент и на кореспондиращите им писмени доказателствени източници - протокол за медицинско изследване за употреба на алкохол и гласните доказателствени средства - показанията на св. М. П., П. Ж., И. Д., възприели състоянието на подсъдимия последователно - преди и след реализиране на произшествието. Още на тръгване от [населено място] подсъдимият направил впечатление на св. П. с начина си на говорене/"…завалваше думите. Изглеждаше сякаш не е добре, или е пиян"/, което накарало св. П. да му предложи да го откара в [населено място]. Подсъдимият е бил неадекватен, лъхал е на алкохол и когато е задържан в близко време след произшествието от св. Ж.. Действията му са били толкова неовладяни, че се е наложило неколкократно да бъде изпробван с техническо средство за употреба на алкохол, но поради невъзможността му да издуха необходимото количество въздух, проверката се провалила. Твърдението на подсъдимия, че е изпил 1 бира правилно е отхвърлено като недостоверно и опровергано от приетите като обективни експертни заключения. Съдът е изпълнил задължението си да подложи на критичен анализ показанията на св. С. Й., С. Д., И. Д. и малолетния син на подсъдимия - св. Г. Г., посочили, че подсъдимият е изпил само 1 бира и, съобразявайки близката им родствена връзка с него, а от друга страна- пълното противопоставяне на останалите обективни находки по делото, резонно ги е оставил без доверие. Обстоятелството, установено от св. С. Й. и св. И. Д., че след напускане на местопроизшествието са дали на подсъдимия "за успокоение" да изпие "две -три" глътки ракия, не променя извода, че по време на реализиране на транспортното произшествие подсъдимия е бил сериозно алкохолно повлиян, тъй като приетото от него впоследствие количество алкохол/ две-три глътки ракия/ не би могло да доведе до констатираните при него конкретни параметри на алкохол в кръвта му, сериозно надвишаващи допустимата граница от 0, 5 промила.
Неоснователно е възражението на защитника, че с напускането на местопроизшествието подсъдимият И. не е целял да се укрие или да заличи следите от деянието, тъй като не е имал съзнание за това, че в транспортното произшествие е участвало и друго лице, което е пострадало. Известно е, че съгласно ППлВС № 1 /83г. квалифициращия признак „избягал от местопроизшествието” е налице, когато деецът е напуснал местопроизшествието с цел да се укрие, макар и временно, да заличи участието си в транспортното произшествие или да укрие някои доказателства за установяване на фактическата обстановка. По делото е установено по несъмнен начин обстоятелството, което не се оспорва и от защитата, че подсъдимият не е останал на местопроизшествието, а съгласно чл.123, ал.1, т.2, б.”б” от ЗДвП при транспортно произшествие с пострадали хора водачът на моторното превозно средство, който има участие в произшествието, е длъжен да остане на местопроизшествието до пристигането на компетентните органи, освен в случаите на доказана извинителна причина. Такава представлява необходимостта от оказване на медицинска помощ както на дееца, така и на пострадалия, в случаите когато деецът сам пристъпва към транспортирането на пострадалия до съответното медицинско заведение. В последната хипотеза за него е налице задължение да се върне на местопроизшествието (чл.123, ал.1, б.”г” от ЗДвП). В настоящия случай напускането на местопроизшествието от страна на подсъдимия не е по причина да му се окаже медицинска помощ, нито пък – да се транспортира пострадалия до болнично заведение. Придружен от св. С. Й. и св. Д., подсъдимият напуснал произшествието и се върнал в [населено място]. Там св. Й. почистила раните му, а св. Д. му дал да пие ракия - все действия които не могат да се тълкуват като наложителни за спасяване живота и здравето на подсъдимия, който впрочем не е получил сериозни наранявания. Що се отнася до знанието на подсъдимия, че е реализирал транспортно произшествие с друг участник, който е пострадал, правилно фактът на знанието му е изведен на комплексната оценка на заключението на автотехническата експертиза/че след удара тялото на пострадалия е изхвърлено нагоре и напред и се е ударило в предното обзорно стъкло на лекия автомобил/ и показанията на св. С. Й., запитала подсъдимия още на мястото на произшествието „той ли е блъснал човека”. Затова, независимо от конкретната субективна причина, поради която подсъдимият не е останал на местопроизшествието, щом е съзнавал че от него има пострадали и щом не е имал извинителна причина да го напусне, фактът на отклоняването му от местопроизшествието представлява "бягство от местопроизшествието" по смисъла на закона и даденото в ППлВС № 1/83 разрешение.
Твърдението на защитата за съпричиняване от страна на пострадалия Х. е било предмет на обсъждане от въззивната инстанция, която правилно е намерила, че същото не намира обективна опора в материалите по делото. Действително пострадалия е бил с алкохол в кръвта/1,77 промила/ и липсват данни същият да е носел предпазна каска. Категорично е установено обаче, че при управлението на мотопеда, той се е движел на отстояние около 1 метър вляво от дясната крайна част на пътя на неговата посока, с разрешена скорост и включени светлини. Ударът е станал изцяло в лентата за движение на мотопедиста. Следователно липсват обективни данни, от които да се заключи, че пострадалият е нарушил изисквания на ЗДвП, които да се намират в причинна връзка с настъпилия тежък резултат. Щом поведението на пострадалия не е допринесло за развитието на причинно – следствения процес за съпричиняване не може да се говори, поради което доводите на защитата са неоснователни.
Не е допуснато нарушение в процесуалната дейност на съдилищата и при установяване механизма на катастрофата и скоростта на движение на моторните превозни средства, участвали в нея. По тези въпроси инстанциите по същество са кредитирали заключението на авто-техническата експертиза/л.85 и сл. от ДП/, след като са осъществили дължимия съвкупен анализ и проверка. От обстоятелството, че вещото лице - автоексперт не е посетило местопроизшествието не може да се заключи, че отговорите на поставените му задачи са основани на предположение. Видно от съобразителната част на приетото експертно заключение, вещото лице подробно се е запознало с констатациите в писмените доказателствени средства/ протокол за оглед и приложените към него безмащабна скица и фотоалбум/, както и със събраните в досъдебното производство гласни доказателствени източници, чрез разпитите на св. Р. А., И. Д./, заключенията на съдебно-медицинската експертиза на труп и протоколите за химическите експертизи. При изготвяне на заключението са съобразени техническите характеристики на управлявания от подсъдимия автомобил, както и тези на мотопеда, управляван от пострадалия Х.. При така посоченото трудно може да се приеме, че заключението е необосновано, поради това че експертът не е разполагал достатъчно пълна информация, която да използва за база на експертните си изводи. Друг е въпросът, че в разясненията си пред първоинстанционния съд вещото лице убедително е защитило изводите си, посочвайки, че констатациите в протокола за оглед са достатъчни, за да извърши съответните изчисления по допустима методика, позволяваща му да направи изводи относно скоростта на движение на превозните средства. Щом по делото не се констатират обективни основания, които да сочат на необоснованост, некомпетентност или предубеденост на вещото лице, какъвто е настоящият случай, липсва процесуална пречка съдът да обосновава изводите си на базата на съответното експертно заключение.
В рамките на правилно установените факти материалният закон е приложен правилно. Налице са всички съставомерни признаци на престъплението по чл. 343, ал.3, б.”б” във връзка с ал.1, б.”в” във връзка с чл.342, ал.1 от НК. Въззивният съд подробно е изтъкнал съображенията си за обективното наличие на елементите от състава на престъплението, осъществено при три квалифициращи признака- „пияно състояние”, „ без необходимата правоспособност” и „бягство от местопроизшествието”. Фактите по случая недвусмислено сочат, че причината за настъпването на катастрофата произтича от нарушението на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП - при предприетата маневра изпреварване водачът е управлявал автомобила с несъобразена с конкретните условия скорост/98,3 км/ч/, която технически не му е позволявала да спре при възникналата опасност, каквато е представлявала насрещно движещия се правомерно в своята лента мотопед.
Касационната инстанция не констатира да е допуснато нарушение по чл.348, ал. 1, т. 3 от НПК. Наложеното наказание от 2/две/ години и 10/десет/ месеца лишаване от свобода не е в завишен размер. Напротив - въззивният съд, при липса на многобройни и/или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, се е позовал на т.9 на ТР № 1/2009г. на ОСНК и при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК е намалил наложеното от първоинстанционния съд наказание на подсъдимия от 5/пет/ години на 2 години и 10 месеца лишаване от свобода. Преценката му за предприемане на този подход е неправилна, тъй като липсва валидно и цялостно признаване на фактите по обвинителния акт от страна на подсъдимия- предпоставка за разглеждане и решаване на делото по реда на гл.ХХVІІ от НПК. Независимо от това, поради липса на съответен протест, с искане за утежняване положението на подсъдимия, посочения порок е неотстраним.
Съдът е съобразил обстоятелството, че личността на дееца е със завишена степен на обществена опасност, произтичаща от кумулативното проявление на три от квалифициращите признаци на състава по чл. 343, ал.3, б”б” от НК - „пияно състояние”, „без необходимата правоспособност” и „бягство от местопроизшествието. Обсъдена е степента на засягане на защитимия обект и пълното несъобразяване с установения правов ред от подсъдимия, който с поведението е създал не само реална опасност за движението, но и опасност за живота/здравето на собственото му малолетното си дете/10г./, предприемайки управление на автомобила, след като детето се е качило в него. Всичко това, макар и при отчитане на чистото му съдебно минало, сочи на извода, че намаляване размера на наказанието не би допринесло за осъществяване на целите по чл. 36 от НК.
Неоснователна претенцията в касационната жалба за прилагане института на условното осъждане по чл. 66, ал.1 от НК. Формалното наличие на част от обективните предпоставки за отлагане изтърпяването на наложеното наказание по чл. 66, ал.1 от НК – липса на предишно осъждане за престъпление от общ характер и наказание „лишаване от свобода” в размер до три години съвсем не е достатъчно за да се пристъпи към прилагането на условното осъждане. За съда е налице задължение да изтъкне подробни и ясни съображения дали за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето на дееца е наложително изолирането му от обществото чрез постановяването на ефективно наказание. Точно така е постъпил въззивният съд, който е посочил подробни съображения, че само реалното изтърпяване на санкцията може да доведе до постигане на възпитателен и възпиращ ефект, както спрямо извършителя на престъплението, така и по отношение на другите членове на обществото. Деянието съчетава три обективни признака, обуславящи по-тежката му наказуемост, като деецът представлява висока обществена опасност като водач, изразила се в проявената от него упоритост при управлението на МПС при съзнанието, че не може да придобие правоспособност поради липса на средно образование, предприемането на действия по управлението на автомобила, въпреки предложението на други лица за алтернативен превоз до дома му и въпреки че в автомобила се е намирало и малолетното му дете. Извън констатираните от решаващия съд обстоятелства, значими за отговорността на подсъдимия, в кориците на делото не се съдържат други обективни данни, от които да се направи извод, че целите по чл. 36 от НК и в най-вече поправянето на подсъдимия ще се постигнат чрез отлагане изтърпяването на наложеното му наказание, поради което искането на защитата за приложение на чл.66, ал.1 от НК е без основание.
Предвид изложеното и като констатира неоснователност на наведените в касационната жалба доводи и на осн. чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 28/20.04.2017г. на Апелативен съд - Бургас, постановено по ВНОХД № 286/2016 г. по описа на същия съд.
Настоящото решение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|