Р Е Ш Е Н И Е
№ 132
София,17.06. 2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република
България,второ отделение, в съдебно заседание на 25.09.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при участието на секретаря Л.Златкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ
АЛЕКСИЕВА
т.дело № 161 /2009 година
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. А. Т. от гр. С. срещу въззивното решение на Софийски градски съд от 12. 06. 2008 год., по гр.д. № 1980/2007 год., с което при условията на чл.208, ал.1 ГПК / отм./ е осъден касатора, в качеството му на ответник по предявения от М. К. Х. от гр. С. иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ, да заплати на последния сумата 3 200 щатски долара, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 27.01.2006 год. до окончателното и изплащане, както и направените деловодни разноски за двете инстанции от 769 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.120 ЗЗД, във вр. с чл.534, ал.1 ТЗ и на съществените съдопроизводствени правила - чл.133 ГПК/ отм./ и чл. 188 ГПК / отм./, поради което и на осн. чл.281,т.3 ГПК се иска отмяната му.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността и в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените от страните доводи във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
Касационното обжалване е допуснато с определение № 320 от 16. 06. 2009 год., въз основа на приетото за обосновано в касационната жалба приложно поле на чл.280, ал.1 т.3 ГПК по отношение на разгледаните от въззивния съд въпроси на материалното и процесуално право –за приложимата погасителната давност при менителничните отношения, за формата на заявяване правопогасяващо правото по запис на заповед възражение за давност и за предпоставките за упражняване на специалния иск по чл.534, ал.1 ТЗ.
За да постанови обжалваното решение, с което при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./ е уважен предявеният срещу касатора, като ответник, иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ въззивният съд е приел за доказан при въведената с чл.127, ал.1 ГПК/ отм./ доказателствена тежест в процеса, фактическият състав на менителничното неоснователно обогатяване.
Изложени са съображения, че издаденият в полза на ищеца, като поемател, действителен по форма и съдържание запис на заповед е с падеж на определена дата - 15.04.2001 год., поставяща началото на специалната погасителна давност, установена в чл.531, ал.1 ТЗ за упражняване менителничните права на последния.
Следователно обстоятелството, че към датата на предявяване на иска за менителнично неоснователно обогатяване- 27.01.2006 год. процесният менителничен ефект е прескрибиран, то, според въззивният съд е безспорно, че ищецът, като поемател е изгубил възможност успешно да реализира менителничното си субективно право спрямо издателя на ценната книга и платец по нея, поради което заявеният извъсъдебно от последния изричен отказ за доброволно изпълнение по ефекта, основан на давност, обосновава правен извод, че изискуемата се от ч.534, ал.1 ТЗ активна материалнопрвна легитимация за Х. в случая е доказана.
Счетено е в тази вр., че доколкото законодателят не предвидил форма, в която възражението за давност да бъде упражнено, изричният отказ на ответника доброволно да изпълни задълженията си по ефекта, заявен пред разпитаните в хода на процеса свидетели, чиито показания, след съвкупната им преценка с останалия доказателствен материал по делото, са кредитирани от решаващата инстанция като достоверни, има правната характеристика на извънсъдебно позоваване на давност, изключващо възможност за бъдеща успешна съдебна защита, респ. принудително осъществяване на менителничното субективно право на ищеца.
Въззивното решение на СГС е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила.
Основният спор между страните в настоящето производство се свежда в същност до приложното поле на погасителната давност при менителничните отношения и предпоставките за уважаване на иска по чл. 534, ал.1 ТЗ.
Следва да бъде споделено, като основано на закона изразеното в тази вр. в касационната жалба становище, че и при менителничните отношения не е достатъчно само обективното изтичане на определения в закона срок от време, за да настъпи погасителното действие на давността, която и в разглежданата хипотеза на специалния менителничен иск по чл.534, ал.1 ТЗ не се прилага служебно – арг. от чл.120 ЗЗД.
От отсъствие на законова възможност давността да се приложи служебно, обаче, не следва, че заявената извъсъдебно изрична воля на издателя на ефекта да се ползва от изтекла давност срещу исканото от кредитора доброволно изпълнение, не поражда правно действие в посочения от въззивния съд смисъл- извънсъдебно признание за факта, че е правото на пряк иск на поемателя на ефекта срещу неговия издател , респ. друго задължено по същия лице е погасено.
Макар да е установена в обществен интерес, погасителната давност пряко ползва длъжника. Ето защо при липса на изрична законова запрета, последният не само би могъл извънсъдебно чрез едностранно свое волеизявление, при заявено от кредитора искане за доброволно изпълнение, да се позове на изтеклия в негова полза давностен срок с цел да въздържи евентуално своя кредитора от търсене съдебна защита на менителничното право на последния по прескрибирания ефект, но и по този начин извънсъдебно да признае факта, от който всъщност възниква и правото на приносителя на ценната книга да предяви специалния менителничен иск за неоснователно обогатяване срещу платеца, предоставен му с нормата на чл.534, ал.1 ТЗ.
Отделен остава въпросът за възложената доказателствена тежест в разглежданата хипотеза на неоснователно обогатяване и допустимите доказателствени средства за установяване активната материалноправна легитимация на ищеца, които в случая въззивният съд правилно е съобразил.
Що се касае до необходимостта от провеждането на предхождаща иска по чл.534, ал.1 ТЗ неуспешна съдебна защита по пряк менителничен иск срещу издателя и платец по записа на заповед, респ. неосъществено принудително изпълнение, поради въведено в производството по същите възражение за давност, на която касаторът необосновано се позовава, то доколкото тя не е предвидена от законодателя като е елемент от фактическия състав на менителничното неоснователно обогатяване, липсата и сама по себе си не е основание да се приеме, че в сочената хипотеза специалната менителнична погасителна давност се прилага служебно в нарушение на закона- чл.120 ЗЗД.
Въз основа на изложеното на поставения материалноправен въпрос следва да се отговори, че погасяване правото на приносителя на запис на заповед на пряк иск по чл.531, ал.1 ТЗ е онзи юридически факт, от който за последния възниква право на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ГПК срещу издателя на ефекта до размера на инкорпорираното в същия парично вземане, с което настъпилата в патримониума му вреда, довела до увеличаване имуществото на платеца- издател се съзимерява, като наличието или не на предхождащ го неуспешно проведен пряк менителничен иск, респ. неуспешно принудително изпълнение е правно ирелевантно.
Затова, като е съобразил горното, излагайки аналогични правни съждения СГС е постановил обжалваното решение при отсъствие на въведените от касатора оплаквания.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала направените в касационното производство деловодни разноски, които по правилото на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК следва да и бъдат присъдени само, при доказано извършване на такива, каквито доказателства по делото- отсъстват.
Видно от приложения по делото договор за правна помощ с адв. К от 18.02.2009 год. между него и ответника по касационната жалба Х. е налице единствено договорено възнаграждение в размер на претендираната сума от 430 лв. / четиристотин и тридесет лева/, но липсват доказателства, вкл. чрез отбелязване в договора, че същата е била реално внесена от страната, към релевантния за присъждането и като разноски поделото, момент.
Водим от тези съображения и на осн.чл.293, ал.1 ГПК настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Софийски градски съд от 12. 06. 2008 год., по гр.д. № 1980/2007 год., по описа на с.с..
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: