Р Е Ш Е Н И Е № 38 София, 24.07.2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1348 по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 от ГПК, образувано по касационната жалба на М. Л. А. – Х. от [населено място], приподписана от адвокат Т., срещу въззивното решение на Врачанския ОС /В./ от 20.V.2010г. по в.гр.д. № 174/2010г. в отхвърлителните му части по предявените П. и ревандикационен искове. Касационно обжалване на решението в посочените части е допуснато с определение № 1163 от 12.ІХ.2011г. на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по материалноправния въпрос „правото по чл.135 ЗЗД с каква давност се погасява и от кой момент започва да тече давностният срок за иск по чл.135 ал.3 ЗЗД”. Ответниците по касационната жалба А. Д. П., Н. С. П. и Ц. Д. П., и тримата от [населено място], не са заявили становище пред настоящата инстанция /писмено становище същите са депозирали в съда след приключване на устните състезания по делото в с.з. на 30.І.2012г./. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: С атакуваното решение В. е обезсилил решението на Вр.РС от 30.ХІ.2009г. по гр.д № 758/2009г. в частта, с която е признато за установено по отношение на Д. Цв.П., че М. Х. има срещу него вземане за връщане на владението върху недвижим имот, подробно индивидуализиран, получен на отпаднало основание по договор за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане, и е прекратил производството в тази част, отменил е решението в останалата му част и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от М. Х. иск за обявяване за недействителен на договор за дарение, предмет на нот.акт № ***/10.ХІІ.20**г., с който Д. Цв.П. и съпругата му Н. Сл.П. дарили на Ц. Д.П. апартамент, подробно индивидуализиран, като погасен по давност, и е отхвърлил и предявения от М. Х. срещу Ц. П. ревандикационен иск за същия имот. За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че наследодателя /по завещание/ на ищцата Ц. П.М. е кредитор по непарично вземане за натурална престация по сключен между него и Д. П. през 2000г. алеаторен договор, развален поради неизпълнение с влязло в сила през 2007г. решение, при което прехвърлителят е придобил правото да получи обратно имота, но реализирането на правото е осуетено от разпореждането на длъжниците – ответници с имота в полза на сина им, извършено след завеждането на делото за разваляне на договора, но преди вписването на исковата молба. При това положение кредиторът разполага с иска по чл.135 от ЗЗД за обявяване недействителността на увреждащата го сделка, но в случая искът е неоснователен поради изтекла погасителна давност. Давностният срок за упражняване на потестативни права, каквото е това по чл.135 от ЗЗД, започва да тече от момента на пораждането на правото на иск, без да е необходимо притежателят на правото да знае, че то е възникнало. Кредиторът на непарично вземане, легитимиран чрез иска по чл.135 от ЗЗД да получи защита срещу увреждащото го действие, разполага с право на иск от деня на извършване на увреждащата го сделка. В още по-голяма степен това важи за случаите, при които увреждащата сделка е дарение, подлежаща на вписване, целта на което е даване на гласност на подлежащите на вписване актове и на защита на приобретателя. В случая петгодишният давностен срок е започнал да тече на 10.ХІІ.2003г., когато е вписан нотариалният акт за дарение, и е изтекъл на 11.ХІІ.200*г., при което при подаването на исковата молба на 17.ХІІ.2009г. правото на иск е било погасено. Не променя действието на изтеклата погасителна давност настъпилото в полза на ищцата общо правоприемство. По въпросите, послужили като основание за допускане на касационно обжалване, ВКС вече е уеднаквил практиката с постановяването /след допускането на касационното обжалване/ на решения по реда на чл.290 и следв. ГПК № 292/14.VІІ2001г. по гр.д № 1220/2010г. ІV ГО и № 7/26.І.2012г- по гр.д № 456/2011г. ІІІ ГО. Според посочената практика щом правният субект има качеството кредитор, длъжниковото имущество му служи като общо обезпечение за вземането; всяко действие на длъжника, с което той създава или увеличава своята неплатежоспособност, е увреждащо спрямо кредитора и от момента на извършването на такова действие за последния възниква правото да иска отмяната му, това е и моментът, от който започва да тече общият петгодишен давностен срок за предявяване на П. иск /вземането става изискуемо/. Незнанието на кредитора, че има вземане или че вземането му е изискуемо, не е пречка за течението на погасителната давност, нито е причина за спирането или за прекъсването й. Хипотезите, в които давност не тече или се прекъсва, са регламентирани от законодателя. Настоящият състав на ВКС напълно споделя тази практика. Следва да се добави, че началния момент на давностния срок за предявяване на П. иск не зависи от това дали увреждащото действие е извършено след възникване на вземането или преди възникването му, но предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Давностният срок започва да тече от момента, в който е могло да бъде упражнено искане за принудително осъществяване на правото за прогласяване относителната недействителност на увреждащи действия. Този момент, както вече бе посочено, е моментът на извършването на такива действия. В хипотезата по чл.135 ал.3 ЗЗД началото на давностния срок е същия момент, тъй като към него е налице намерение за увреждане на кредитора, осъществено с извършването на действие с такова предназначение. Касационната жалба е неоснователна. С оглед даденото разрешение на изведения като основание за допускане на касационно обжалване въпрос законосъобразно и в съответствие с доказателствата по делото въззивният съд е приел, че възражението на ответниците за погасяването на предявения иск по давност е основателно. Несъмнено и безспорно установено е, че атакувания по настоящото дело увреждащ ищцата като наследник по завещание на Ц. М. договор за дарение между ответниците е сключен на 10.ХІІ.200*г., т.е. след завеждането на делото от Ц. М. срещу Д. П. иск за разваляне на алеаторния договор, но преди вписването на исковата молба, както и че разглеждания иск за прогласяването му за относително недействителен е предявен на 17.ІІ.200*г., т.е. след повече от пет години от възникването на правото за това. При тези обстоятелства е правилен изводът в атакуваното решение за неоснователност на предявения П. иск, което обуславя неоснователност и на ревандикационния иск относно имота, предмет на атакувания с първия иск договор. Ето защо и на основание чл.293 ал.1 ГПК въззивното решение в тези му части следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 ГПК на касаторката не се следват разноски. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решението на Врачанския окръжен съд, ГК, № 190 от 20.V.2010г. по гр.д. № 174/2010г. в частите му по предявените П. и ревандикационни искове. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: