Р Е Ш Е Н И Е       №  959 /2009                               София, 13.01. 2010 г.                            В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А       Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и девета година в състав:                                                                           Председател:Добрила Василева                          Ч. С. Д. Ц. а   П. секретаря Е. П. , като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 3319/08 г. /по описа на II-ро г. о./, и за да се произнесе, взе предвид:   Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 122 от 04.12.2008 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 649 от 24.04.2008 г. по гр. д. № 3344/07 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено решение № 48 от 17.05.2006 г. по гр. д. № 2419/05 г. на Пловдивския районен съд и е уважен иск на Д. д. с. /ДДС/ “Ч” с. С. срещу О. гр. Б. по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, като е признато за установено, че гора с издънков произход с площ от 20 000 дка, находяща се в м. “Р”, в землището на с. Р., е държавна собственост. Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост и се иска отмяна на обжалваното решение. Ответниците по касация ДДС “Ч” с. С. и държавата, представлявана от Д. агенция по горите, не са взели становища по жалбата. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с касационната жалбата основания за отмяна и за да се произнесе, взе предвид следното: Ищецът твърди в исковата молба, че спорната по делото гора представлява “балталък” и по тази причина ответната община е била носител единствено на вещно право на ползуване, но не и на право на собственост. Основанието за собственост на държавата се свързва с разпоредбите в нормативните актове за горите, приети до 09.09.1944 г., според които държавна собственост са тези гори, които не са общински. Ответната община е възразявала в хода на делото, че е собственик на основание решение № 52 от 12.03.2002 г. по гр. д. № 2702/01 г. на Пловдивския районен съд, с което в производство по чл. 13, ал. 6 ЗВСВГЗГФ е признато правото на кметството с. Р. на възстановяване на собствеността върху спорните 20 000 дка. Въззивният съд уважил иска по съображения, че се касае за гори, които са балталъци по смисъла на Закона за горите от 1904 г. /отм./, този от 1922 г. /отм./ и от 1925 г. /отм./, т. е. отстъпени от държавата от древно време на някой град или село за вечно ползуване, по която причина общината е притежавала само право на ползуване, а не право на собственост. Изводът е формиран след анализ на правния режим на балталъците в периода до приемането на Конституцията на НРБ от 1947 г. /отм./ и на представените по делото доказателства. Сред тях са извлечение от емлячния регистър с титуляр Р. селска община, която е декларирала 36 000 дка гора в местността “Р” като непокрити имоти, подлежащи на облагане с поземлен данък, част от които са спорните 20 000 дка. Доказателството е изтълкувано от въззивния съд в смисъл, че спорните гори представляват именно балталъци, тъй като в противен случай не биха били включени сред подлежащите на облагане общински недвижими имоти съгласно разпоредбите на Закона за поземления данък от 1901 г. и Наредбата-закон за поземления данък от 1935 г. Обсъдени са и писма на жителите на с. Р. до различни държавни институции, от които е видно, че гората в случая е служела за осигуряване на поминъка им, каквото именно е било предназначението на горите, отстъпвани на населените места като балталъци. Касационното обжалване е допуснато по въпросите: 1. дали декларирането от общината на една гора въз основа на чл. 1, б. “в” от Закона за поземления данък от 1901 г. или на аналогичния чл. 2 от Наредбата-закон за поземления данък от 1935 г. означава еднозначно, че гората е балталък или не и 2. дали общината е могла да има само вещно право на ползуване върху балталъците според уредбата на Законите за горите от 1904 г., 1922 г. и 1925 г., или е могла да бъде техен собственик. Касационната жалба срещу въззивното решение е неоснователна по следните съображения: Съгласно чл. 7, ал. 1, изр. 1 от Закона за горите /ЗГ/ от 1997 г. държавни са всички гори и земи от горския фонд, които не принадлежат на физически и юридически лица и на общините. Според чл. 8, ал. 1 от ЗГ общинска собственост са горите и земите от горския фонд, правото на собственост върху които е възстановено на общините, както и тези, придобити по реда на Закона за общинската собственост. Прилагайки посочените норми в рамките на спора за собственост между държавата и О. Б. , следва да се приеме, че правото на собственост на държавата произтича от закона, доколкото не е установено, че спорните по делото гори са общинска собственост. Изводът, че община Б. не е притежавала право на собственост на спорните гори, а само право на ползване на горите като балталъци, т. е. "отстъпени от древно време на някой град или село за вечно ползване", е обоснован и правилен. Този извод е направен на базата на установените правнорелевантни факти и въз основа на сравнително-историческия анализ на данните по делото и приложимите правни норми. С. на горите е бил предмет на законодателно уреждане в няколко закона за горите - от 1884 г., 1897 г., 1904 г., 1922 г. и 1925 г. Според чл. 1, ал. 4 от ЗГ от 1925 г. /отм./ общински са горите /с пасищата в тях/, които са отстъпени от държавата на някой град или село за ползуване /балталъци/, а така също и ония гори и пасища, които съставляват частни имущества на общините. От анализа на тази разпоредба следва, че са различават два вида общински гори. Първият е този, по отношение на който на общината е отредено ограничено право на ползуване, и вторият, по отношение на който общината е придобила, ч. съответния придобивен способ, право на собственост. Идентичен е статутът на общинските гори и в предходните нормативни актове - Закон за горите от 1897 г. и в законите от 1904 г. и 1922 г. Кои имоти са собственост на общините се уточнява и в чл. 4 от Закона за уреждане недвижимата собственост в новите земи /ДВ, бр. 92/21 г./, като в едната група са включени мерите и балталъците - т. е. пасища и гори, оставени за общо ползуване, а във втората - частните имоти на общините. От изложеното следва, че понятието “общинска гора”, използувано при действието на посочените нормативни актове, не се приравнява на понятието “собственост в полза на общината”. Това е така, защото понятието “общинска собственост” е родово и включва освен частните имущества на общините, така също и тези, които са били отстъпени от държавата на някой град или село за вечно ползуване. За да се определи формата на собственост и дали се касае за пълно или ограничено вещно право следва да се съобрази характерът на правомощията, които включват двете групи общински гори. Понятието “балталък” е легално определено в чл. 1, ал. 4, изр. 1 от Закона за горите от 1897 г. /отм./; чл. 1, ал. 3, предл. 1 от Закона за горите от 1904 г. /отм./, чл. 2, предл. 1 и чл. 18 от Закона за горите от 1922 г. /отм./ и в чл. 1, ал. 4, предл. 1 и чл. 18 от Закона за горите от 1925 г. /отм./. Посочва се описателно, че това са гори, които са били отстъпени от древно време на някой град или село /от начало на населението му, а после на общината като юридическо лице/. Отстъпването е ставало от държавата. Тези гори са били дадени от турската власт /заварени с този статут при освобождението - т. н. “метруке” по Закона за земите от 1609 г./ или отстъпени от новата българска държава. Правният статут на общинските гори, предоставени от държавата за ползуване /балталъци/, според последователно действалите закони за горите, е бил на вещи, извадени от гражданския оборот - чл. 1, ал. 4, изр. 2 и 3 от ЗГ от 1897 г.; чл. 2 от ЗГ от 1904 г.; чл. 9, ал. 1 от ЗГ от 1922 г.; чл. 8, ал. 1 от ЗГ от 1925 г. При това положение собствеността върху този вид гори не е могла да се придобива по давност - чл. 9 от Закона за давността /отм./. Тези гори са имали строго определено предназначение - да се ползуват от населението на съответната община. Това обстоятелство им придава особен статут и ги отличава от горите - частна общинска собственост. При изясняване съдържанието на понятието въззивният правилно е изходил и от разпоредбите на Закона за имуществата, собствеността и сервитутите /ЗИСС - отм./ и е приел, че макар в законите за горите до 1947 г. да се говори за отстъпени за “вечно ползуване” гори, това не може да се тълкува в смисъл, че се отстъпва право на собственост. Във всички закони, които уреждат правния статут на горите, двата вида правомощия на общините се разграничават, като същинското право на собственост е това на частната общинска собственост, а спрямо балталъците е налице ограничено вещно право на ползуване. Отразените в емлячния регистър данни не сочат на притежание на горите от общината. Правното значение на платения данък не се свързва с доказване на собственост върху недвижим имот. Плащането на данък има финансовоправни последици в отношенията между платеца и държавата, но не и имуществени относно собствеността. Съгласно действащите към релевантния момент правни норми, облагането с данък не касае собствените общински имоти /в т. ч. и гори/ - чл. 3, б.”а” от Наредба -закон за поземления данък, а само балталъците /т. е. тези общински гори, дадени на общината за вечно ползване/ - чл. 2 от същата. В пар. 5, ал. 1 от ПЗР на ЗВСГЗГФ е предвидено, че не се възстановява вещно право на ползване, предоставено на физически и юридически лица и общини преди влизането в сила на Закона за стопанисване и ползуване на горите /от 1948 г./, в т. ч. "балталъци", "къшлаци" и "яйлаци". В ал. 2 е предвидено, че този закон не се прилага за лица, на които от държавата са отстъпени гори и земи за вечно ползване. В съответствие с посочената разпоредба е и нормата на пар. 6 от ДР на ППЗВСВГЗГФ, според която ограниченото вещно право на ползуване, учредено на общини, физически и юридически лица преди 9 април 1946 г. безсрочно или за определен срок, се счита за прекратено. Анализът на тези норми сочи, че законодателят не е предвидил възстановяване на право на ползуване върху гори и земи от горския фонд, а учредените до посочената дата права от посочения вид, се прекратяват. С оглед на всичко изложено следва да се заключи, че спорните гори, възстановени на О. гр. Б. по реда на ЗВСВГЗГФ, не са общинска собственост. По аргумент от чл. 7, ал. 1 ЗГ те са държавна собственост, поради което правилно искът за собственост, предявен от държавата, е уважен. При постановяване на обжалваното решение не са допуснати въведените с касационната жалба отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което като обосновано и законосъобразно и съгласно чл. 293, ал. 1, предл. 1 ГПК същото следва да се остави в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 649 от 24.04.2008 г. по гр. д. № 3344/07 г. на Пловдивския окръжен съд.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: