О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 656 Гр.София, 02.08.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ ЧЛЕНОВЕ: ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА като изслуша докладваното от съдия Петкова гр.д.№ 3595/2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на страните по в.гр.д.№ 119/2021 г. по описа на Апелативен съд Варна срещу решение № 20/28.05.2021г., допълнено с определение от 01.07.2021г., с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение на ОС Шумен, е осъдена Прокуратурата на Република България да плати на Р. А. И., на основание чл. 2б ЗОДОВ, обезщетение от 30 000 лева, ведно със законната лихва от 11.05.2017г., за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д.№ 1/91г., преобразувано в сл.д.№ 780-ІІ-1998г. и досъдебно производство №ІІ-048/1999г. по описа на Военно окръжна прокуратура София и е отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лева. Ищецът Р. И. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му е отхвърлен. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК поставя следните въпроси, систематизирани и уточнени от касационната инстанция, съгласно правомощията по т.1 на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС: 1. Може ли въззивният съд да вземе предвид неизтъкнати от ответника факти и доводи при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди? 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото? 3. Кой е приложимият стандарт при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди при предявен иск по чл.2б ЗОДОВ – националният или установеният в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/? 4. При предявен иск по чл.2б ЗОДОВ кои критерии, факти и обстоятелства следва да се вземат предвид при определяне на справедливия размер на обезщетението и спада ли към тях практиката на ЕСПЧ и по – конкретно установената с нея скала по остойностяване на неимуществените вреди от 1500 евро за година продължителност на забавеното дело (§26 от решение на ЕСПЧ от 10.11.2004г.,дело Apicella срещу Италия)? Според жалбоподателя - ищец въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за първия от тях, при условията на евентуалност, и за четвъртия (в последната му част) поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен до размер 30 000 лв. Твърди да е постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че въззивното решение е дало отговор на правни въпроси, които са от значение за изхода на делото и за точното приложение на закона, в противоречие с разрешенията по ППВС №4/23.12.1968г , т.11 на ТР № 3/22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т.19 на ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС , както и в противоречие с нормата на чл. 14 от ЗНА и че същото е очевидно неправилно. Ищецът оспорва касационната жалба на ответника. Ответникът не е депозирал отговор на касационната жалба на ищеца. Съдът намира жалбите за допустими, а исканията на страните за допускане на касационно обжалване за неоснователни, по следните съображения: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Същият следва да е ясно и точно формулиран от касатора, а не изводим от съда от изложението по чл. 284, ал.3 ГПК. Касаторът-ответник не е определил правния въпрос/ правните въпроси от значение за изхода на делото, а само е заявил, че разрешението им е в противоречие със задължителна практика на ВКС и очевидно неправилно. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по жалбата на ответника. По искането на ищеца за допускане на касационно обжалване: За да уважи предявения иск до размер от 30 000 лева, въззивният съд е приел за установено, че в периода 1985 г. – 1989 г. срещу ищеца били извършени репресивни действия от страна на държавните органи по повод провеждана от българската държава политика за промяна на имената на българските граждани с турско етническо самосъзнание. Ищецът бил задържан и въдворен в затвора в Белене, без присъда, а през 1989 г. изселен в Република Турция, където живее и към настоящия момент. На 31.01.1991г., с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили било образувано сл.д. № 1/ 1991 г., по което повдигнатите обвинения били за репресивните действия на длъжностни лица в рамките на т.нар. “възродителен процес“. По обвинителния акт било образувано НОХД № 1/ 1994 г., което с разпореждане от 09.02.1995 г. било прекратено и делото било върнато на ПРБ за отстраняване на процесуални нарушения. По повторно внесения обвинителен акт било образувано НОХД № 1/ 1998 г. С разпореждане от 28.04.1998 г. съдът прекратил съдебното производство и отново върнал делото на ПРБ поради неизпълнение на указанията, дадени с разпореждането по НОХД № 1/ 1994 г. Производството било преобразувано в сл.д.№ 780-11/ 1998 г., а впоследствие – получило нов номер /№ ІІ-048/ 1999 г./ Към устни състезания пред въззивния съд наказателното производство не било приключило, като през периода на висящността му било многократно спирано, били изготвяни множество съдебни поръчки. По висящото наказателно производство ищецът бил разпитван веднъж през 2002г. При така приетите факти, съдът квалифицирал спорното право по чл.2б ал.1 ЗОДОВ – обезщетение за вреди, причинени на ищеца от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС; определил ищеца като активно легитимиран с оглед качеството му на „жертва“ ( по смисъла на чл.34 КЗПЧОС и автономното му тълкуване от ЕСПЧ) на деянията, предмет на сл.д.№ 1/91г.; дефинирал продължителността на наказателното производство от 26 години и 8 месеца като неразумна, изхождайки от стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ и от примерно изброените в чл.2б ЗОДОВ, като изтъкнал, че ищецът по никакъв начин не бил допринесъл с поведението си за забавяне на производството, и приел, че следва да бъде ангажирана отговорността на ПРБ за заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди, за чието съществуване, предвид характера им на обичайни/ типични, съществувала силна, макар и оборима презумпция. За да определи размера на следващото се на ищеца обезщетение, въззивният съд е отчел характера на вредите – обичайните такива, както и следните установени по делото обстоятелства – неполагане от страна на ответника на необходимите усилия за приключване на производството в разумен срок; значителното надхвърляне на законоустановените срокове; изтеклата абсолютната давност; осуетената процесуална възможност за ищеца да встъпи като граждански ищец в производството; упражнената тежка репресия спрямо ищеца и обусловения от нея висок залог за него от забавеното дело; наличието на специален механизъм за обезщетяване на лицата, пострадали от “възродителния процес“ в Закона за гражданска и политическа реабилитация на репресираните лица от 1991г. Съдът е посочил също, че ищецът не е бил ангажиран в производството повече от нужното и че няма данни за негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на делото. При това намерил, че обезщетение от 30 000 лева е адекватно на търпените вреди. От изложеното следва, че, при липса на спор относно фактите, въззивният съд е отговорил на всички релевантни за спора доводи по въззивната жалба на ищеца, като: е приложил установената от практиката на ЕСПЧ презумпция за съществуването на обичайните вреди и причинно – следствената им връзка с неразумната продължителност на делото; отчел е обективния факт на продължителност на делото и е изтъкнал липсата на поведение от страна на ищеца, което да е в причинно – следствена връзка със забавянето; при определяне размера на обезщетението е отчел претърпяното от ищеца в периода 1985-1989г. през призмата на залога, който забавеното дело е имало за него. Ето защо, вторият поставен от касатора-ищец правен въпрос ( във връзка със задълженията на въззивния съд), който е обуславящ обжалваното решение, не е разрешен в противоречие, а в съответствие със задължителната и трайно установена практика на ВКС. Според нея въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото ; да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/ и да разгледа доводите и възражения на страните въведени в производството пред него след самостоятелен и цялостен анализ на събраните по делото доказателства. Или няма основание за допускане на касационно обжалване на решението по този обуславящ въпрос. Останалите поставени от касатора - ищец правни въпроси не са обуславящи и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в ППВС № 4/1968 год. и многобройната трайна съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, не е абстрактно понятие, а предпоставя преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, установени в съответното производство. При липса на спор за съществуването и доказването им по конкретното дело, както в случая, съдът е длъжен да ги отчете като фактори за размера на обезщетението, независимо от това дали някоя от страните изрично ги е изтъкнала. Последното нито е обсъждано с атакуваното въззивно решение, нито е мотивирало извода на съда за справедливия размер на обезщетението. Изведеното от жалбоподателя в трети и четвърти въпроси от изложението му противопоставяне на национален стандарт и установен от практиката на ЕСПЧ стандарт при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди от забавено разглеждане на дело не следва от мотивите на въззивното решение. Въззивният съд не е отрекъл да е обвързан от установените в практиката на ЕСПЧ стандарти, а споделяйки доводите на въззивника – ищец, се е ръководил именно от тях, за да определи размера на обезщетението, като е преценил фактите и обстоятелства, които ЕСПЧ в своята практика приема като релевантни. Що се касае до скалата за остойностяване на неимуществените вреди, която жалбоподателят сочи, че се използва от ЕСПЧ за изчисляване на справедливо обезщетение за нарушение на чл.6§1 КЗПЧОС ( 1500 евро за година забавено производство, според § 26 решение на ЕСПЧ от 10.11.2004г., дело Apicella срещу Италия), същата не е обсъждана от въззивния съд като критерии за определяне справедливия размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, защото не е такъв. В тази връзка, последната част на четвъртия въпрос на жалбоподателя-ищец няма претендираното от същия значение за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В обобщение, не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от касатора – ищец правни въпроси. Мотивиран от изложеното, съдът О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 20/28.05.2021г. по в.гр.д.№ 119/2021 г. по описа на Апелативен съд Варна. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: