Р Е Ш Е Н И Е № 377 гр. София, 29.11.2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември през две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар Ив. И. и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1455/2013 г. по описа на ВКС, ІІ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 4 от НПК по жалба на частния обвинител и граждански ищец Б. Д. М. срещу решение № 63 на ОС – Враца от 21.05.2013 г., постановено по ВНОХД № 178/2013 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец, подадена чрез повереника му адв. Б., са релевирани възражения за допуснати от Врачанския окръжен съд при разглеждането и решаването на делото нарушение на закона и съществено процесуално нарушение – касационни основания, визирани в чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Жалбоподателят е изложил съображения, че въззивният съд неправилно е потвърдил първоинстанционната присъда в гражданската й част, като вместо това е следвало да я отмени и да постанови решение, с което да уважи изцяло предявения от Б. М. против подсъдимия Н. К. (В.Л. И.) граждански иск като основателен и доказан. Незаконосъобразно било прието, че гражданският иск бил погасен по давност, тъй като в конкретния случай извършителят на деянието бил открит не в момента на извършване на деянието, а считано от датата на привличането на подсъдимия в качеството на обвиняемо лице – 13.08.2010 г. , от който момент до предявяването на иска през 2011 г. не бил изтекъл петгодишния погасителен срок. По делото е постъпило писмено възражение от подсъдимия по ВНОХД № 178/2013 г. по описа на ВрОС Н. К. (В. Л. И.), с което моли ВКС да потвърди решението на ВрОС. Подсъдимият твърди, че петгодишният срок за предявяване на гражданския иск започнал да тече от датата на извършване на деянието – 06.03.2000 г., като към датата на предявяването на иска през 2011 г. бил изтекъл. Както фактът на деянието, така и самоличността на дееца били известни на гражданския ищец М. към момента на извършването на деянието, тъй като той бил негов очевидец и още след извършването му задържал подсъдимия за 24 часа по ЗМВР с издадена от самия него заповед за задържане. По делото бил приложен и рапорт от гражданския ищец, от чието съдържание ставало ясно, че личните данни на подсъдимия са му били известни. В съдебно заседание на касационната инстанция гражданският ищец Б. М., редовно призован, не се явява. Неговият повереник, адв. Б., поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и моли да бъде уважена. Подсъдимият Н. К. (В. Л. И.), редовно призован, не се явява. Неговият защитник, адв. Н., счита, че касационната жалба на гражданския ищец е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Защитникът поддържа, че гражданският ищец не може да се твърди, че не е знаел за воденото срещу подсъдимия наказателно производство, тъй като последният бил задържан именно по подадена от пострадалия Б. М. жалба. Моли на гражданския ищец да бъдат присъдени направените пред касационната инстанция разноски. Представителят на ВКП излага становище, че жалбата на гражданския ищец е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 6 от 25.02.2013 г., постановена по НОХД № 94/2011 г., РС – Бяла Слатина е признал подсъдимия Н. К. (В. Л. И.) за виновен в това, че на 06.03.2000 г. в гр.Б.с., обл. Вр., причинил лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота, на лейтенант Б. Д. М. в качеството му на лице от състава на МВР при и по повод изпълнение на службата и функциите му на дежурен офицер в РПУ МВР – Враца, отговарящ за спазване и охрана на обществения ред и предотвратяване извършването на престъпления, поради което и на основание чл. 131, ал. 2, т. 3, вр. чл. 130, ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдил подсъдимия К. (В. Л. И.) на шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК съдът е групирал наказанията, определени на подсъдимия К. (В.Л. И.), по присъдата от 25.02.2013 г. по НОХД № 94/2011 г. на РС – Бяла Слатина и по присъда по НОХД № 67/2003 г. на РС – гр. Карлово, като е наложил най-тежкото от тях, а именно – шест месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 3 от НК първоинстанционният съд е присъединил към наложеното най-тежко наказание наказанието глоба в размер на 200 лева, определено по НОХД № 67/2003 г. на РС – Карлово. Със същата присъда съдът е отхвърлил предявения от гражданския ищец Б. М. против подсъдимия Н. К. (В. Л. Б.) граждански иск за сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането, като погасен по давност. В тежест на подсъдимия К. (В. Л. Б.) са били възложени направените по делото разноски в размер на 115 лева. По въззивни жалби на подсъдимия Н. К. (В. Л. Б.) и на гражданския ищец Б. Д. М. е било образувано въззивно съдебно производство по ВНОХД № 178/2013 г. по описа на Врачанския окръжен съд. С решение № 63 от 21.05.2013 г. ВрОС е отменил атакуваната първоинстанционна присъда в наказателноосъдителната й част, в частта относно приложението на чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 и ал. 3 от НК и в частта за разноските, като е прекратил воденото срещу подсъдимия Н. К. (В. Л. Б.) наказателно производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК поради погасяване на наказателната му отговорност с оглед изтичането на предвидената в закона (чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК) давност. Въззивната инстанция е потвърдила присъдата на районния съд – гр. Бяла Слатина по въпроса по чл. 301, ал. 1, т. 10 от НПК – относно отхвърлянето на предявения от гражданския ищец Б. Д. М. против подсъдимия Н. К. (В. Л. Б.) граждански иск поради изтекла погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД. Следва да се уточни, че решението на въззивната инстанция е атакувано пред ВКС в гражданскоправната му част, въпреки обстоятелството, че в касационната жалба е посочен като подател Б. М. в качеството му на „частен обвинител и граждански ищец по ВНОХД № 178/2013 г. по описа на ОС – Враца”. Съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК съдържанието на касационната жалба и релевираните касационни основания предопределят обхвата на касационната проверка, която в разглеждания казус се ограничава единствено до гражданската част на въззивното решение на ВрОС. В касационната жалба изрично е отразено, че решението е обжалвано в гражданската му част, релевираните касационни основания и подкрепящите ги данни се отнасят само до гражданската част на решението, а така е формулиран и просителният пункт на касационната жалба – „да се отмени или измени решението на окръжен съд – Враца в гражданскоправната му част”. В частта, с която производството по повдигнатото срещу подсъдимия Н. К. (В. Л. Б.) наказателно обвинение е било прекратено, въззивното решение на ВрОС е влязло в законна сила, тъй като в законоустановения срок за обжалването му не е била подадена касационна жалба от Б. М. в качеството му на частен обвинител. Жалбоподателят граждански ищец М. и повереникът му адв. Б. неоснователно претендират допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони при постановяването на въззивния съдебен акт в гражданската му част. В съгласие със задължителните указания на ОСНК на ВКС, дадени с т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 04.02.2013 г. по тълкувателно дело № 2/2012 г., ВрОС се е произнесъл по приетия за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск на гражданския ищец М., независимо от обстоятелството, че с решението на въззивната инстанция е било прието наличието на погасяващо наказателната отговорност на подсъдимия Н. К. (В. Л. Б.) основание и воденото срещу него наказателно производство е било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК. Надлежно сезиран с въззивна жалба от гражданския ищец срещу гражданскоотхвърлителната част на първоинстанционната присъда, въззивният съд в рамките на правомощията си правилно се е занимал по същество с гражданската претенция на гражданския ищец, като е споделил становището на първоинстанционния съд за нейната неоснователност. Съставът на ВрОС законосъобразно е преценил, че възражението за изтекла погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД е въпрос по съществото на делото, поради което се е произнесъл по него с решение, потвърждаващо първоинстанционната присъда в частта, с която предявеният граждански иск е бил отхвърлен като неоснователен. Неоснователно е възражението на гражданския ищец и неговия повереник срещу извода на въззивния съд за изтекла погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД. Въззивният съдебен акт в контролираната му част е законосъобразно постановен в съгласие с разпоредбите на чл. 110 и чл. 114, ал. 3 от ЗЗД и съответства на разрешенията на ТР № 5/2006 г. на ОСГКТК на ВКС по тълкувателно дело № 5/2005 г. Настоящият състав на ВКС не споделя становището на повереника на гражданския ищец, че за начало на давностния срок следвало да се приеме моментът на привличането на подсъдимия Н. К. (В. Л. Б.) в качеството на обвиняем – 13.08.2010 г., тъй като оттогава извършителят на деликта можело да се счете за сигурно установен. Въззивният съд е бил сезиран с аналогично възражение, като на л. 60-61 от ВНОХД № 178/2013 г. по описа на ВрОС го е обсъдил и му е дал правилен отговор, който касационната инстанция изцяло възприема. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД и ТР № 5/2006 г. на ОСГКТК на ВКС давността за вземания от непозволено увреждане започва да тече от момента на откриване на дееца. В конкретния казус този момент се припокрива с датата на извършването на деликта на 06.03.2000 г., поради което началният момент на давността съвпада с извършването на деянието. Фактическите обстоятелства за момента на узнаване за деянието и автора му от страна на гражданския ищец М. са приети от въззивния съд след надлежен анализ на наличния относим доказателствен материал, при липса на съществени нарушения на процесуалните правила в дейността на съда в тази насока. Касационната инстанция няма основания да подложи на съмнение верността на констатациите на ВрОС, че гражданският ищец Б. М. е пострадал от противоправното поведение на подсъдимия в игралната зала „Ц.” в гр. Бяла Слатина на 06.03.2000 г., бил е непосредствен очевидец на извършването на деянието, като безспорно още тогава е узнал за извършеното срещу самия него нападение. Самоличността на автора на деликта е станала достояние на гражданския ищец – служител в полицейското управление в гр. Бяла Слатина също към момента на извършване на деянието. Веднага след инцидента подсъдимият е бил задържан в полицейското управление за 24 часа на основание чл. 70 от ЗМВР със заповед № 45 от 06.03.2000 г., издадена от гражданския ищец (л. 189 от досъдебното производство), в която той саморъчно е вписал имената, ЕГН и адреса на извършителя. Преценявайки в съвкупност тези обстоятелства, въззивният съд е извел правилен извод за момента на „откриване” на извършителя, като е заключил, че авторът на непозволеното увреждане – подсъдимият Н. К. (В. Л. Б.) – е бил известен на гражданския ищец от момента на извършване на деянието на 06.03.2000 г., от която дата съгласно чл. 114, ал. 3 от ЗЗД е започнал да тече давностният срок за предявяване на иска за вреди от непозволено увреждане. По делото е установено по несъмнен начин обстоятелството, неоспорено от гражданския ищец и повереника му, че гражданският иск на пострадалия Б. М. е бил предявен с молба вх. № 1628 от 30.03.2011 г. (л. 52-53 от НОХД № 94/2011 г. по описа на РС – гр. Бяла Слатина) и приет за съвместно разглеждане в наказателното производство в съдебно заседание на 30.05.2011 г. (гърба на л. 60 от НОХД № 94/2011 г. по описа на РС – Бяла Слатина), повече от шест години след изтичането на петгодишния срок, в който е могло да бъде упражнено правото да се претендира обезщетение за претърпени вреди от деянието. При тези данни предявеният от гражданския ищец М. граждански иск подлежи на отхвърляне поради изтекла погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, както правилно и мотивирано са заключили съдебните инстанции. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 63 на ОС – Враца от 21.05.2013 г., постановено по ВНОХД № 178/2013 г. по описа на същия съд, в гражданскоправната му част. Настоящото решение е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.