Р Е Ш Е Н И Е №71 София, 29.06.2018 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА КРАСИМИР ВЛАХОВ при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2750 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № № 3267 от 3.02.2017 г. на Р. С. А. чрез пълномощника му адвокат П. В. против решение № 1672 от 29.12.2016 г., постановено по гр.д. № 677 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Варна в частта, с която е потвърдено решение № 5179 от 21.12.2015 г., поправено с решение № 749 от 29.02.2016 г. по гр.д. № 10329/2014 г. на Районен съд-Варна за отхвърляне на предявения от Р. С. А. против М. Т. А. иск за заплащане обезщетение за лишаване от ползите от съсобствения имот – жилище № 3 в [населено място], [улица], вх.А, ет.1 в размер на 27 591.64 лв. за периода 21.06.2010 г. – 30.06.2015 г. М. Т. А. чрез пълномощника си адвокат Р. Д. оспорва касационната жалба и претендира възстановяване на направените разноски. С определение № 92 от 19.02.2017 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: как се уреждат облигационните отношения между бивши съпрузи относно ползването на недвижим имот, придобит в режим на съпружеска имуществена общност, предоставен на съпруга, упражняващ родителските права с бракоразводното решение без да е определен наем на основание чл.57, ал.2 СК в случай, че претенцията е предявена във втората фаза на делба и неползващия съпруг не е отправил покана до ползващия по чл.31, ал.2 ЗС. Въпросът е относим към изводите на Окръжен съд-Варна, който е приел, че претенцията по реда на чл.346 от ГПК е за заплащане на сумата от 27 591.64 лева, съставляваща размера на наема за съсобствения имот – жилище № 3, находящо се в [населено място], [улица], вх. А, ет. 1, за времето от 21.06.2010 год. до 30.06.2015 год., съразмерно на квотата в съсобствеността, от ползването на който имот Р. А. е бил лишен, е с правна квалификация по чл.31, ал.2 ЗС. Счел е, че този извод се налага от наведените твърдения, че апартаментът е съсобствен, ползван е еднолично от ответницата по този иск М. А. в процесния период, въз основа на решението по брачното дело, с което жилището й е било предоставено за ползване след развода и че Р. А. е бил лишен от възможността да го ползва съобразно правата си, обсъдени във връзка с отправения петитум – за заплащане на сума, равняваща се на средния пазарен наем на апартамента за процесния период, съразмерна на квотата му в съсобствеността. Фактът, че в молбата, с която е предявен иска ищецът Р. А. се е позовал на чл.57, ал.1 и 2 СК, а също и обстоятелството, че обезщетението за лишаването от ползите от съсобствен имот по чл. 31, ал. 2 ЗС се съизмерява със средния пазарен наем, не обуславя друга правна квалификация. От заявените твърдения и формулираното искане е видно, че се претендира именно обезщетение за ползването, от което той е бил лишен от другия съсобственик на вещта – съделителката М. А. за времето от влизането в сила на решението по брачното дело, с което съсобственото жилище й е било предоставено за ползване след развода /21.06.2010 год./ до 30.06.2015 год., поради което и претенцията е с правно основание по чл.31, ал.2 от ЗС. Съдът е изложил и съображения, че в делбата претенции за наем между съделители не могат да бъдат заявявани по реда на чл.346 ГПК, вкл. и претенции за наем в хипотезите на чл.57 СК, когато такъв е бил определен от съда по реда на чл.57 СК. Когато с решението, с което ползването на съсобствено семейно жилище е предоставено на единия съпруг, не е определен размера на наема, защото не е поискано, какъвто е и настоящият случай, крайният момент до който това може да бъде сторено е прекратяване на ползването – поради изтичане на срока или настъпване на други обстоятелства. В случая това е могло да бъде сторено до навършването на пълнолетие на роденото от брака на страните дете. След прекратяване на съпружеската имуществена общност с развод, тя става обикновена съсобственост, поради което и отношенията между бившите съпрузи се уреждат като такива между съсобственици. В случая с Решение № 2233/21.06.2010 год. по гр. дело № 755/2010 год. на ВнРС, влязло в сила от датата на постановяването му, бракът между страните е прекратен с развод. Със същото решение, съсобствения апартамент, находящ се в [населено място], [улица], вх. А, ет. 1, ап. 3, който е бил и семейно жилище на страните, е предоставено за ползване след развода на съпругата М. А., на която е предоставено и упражняването на родителските права спрямо роденото от брака дете С. Р. А., [дата на раждане] , до навършване на пълнолетие на детето, т. е., до 10.10.2012 год. Не се спори по делото, че писмено поискване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС и съгласно разясненията, дадени с ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС на РБ, няма отправено от Р. А. до М. А.. От това следва извода, че не е осъществен фактическия състав на чл.31, ал.2 ЗС и предявеният иск е неоснователен. По основанието за допускане на касационно обжалване: В практиката на ВКС по Решение № 96 от 14.03.2016 г. по гр. д. № 4842/2015 г., 4-то гр. отделение е дадено тълкуване, че по правната си същност производството по претенцията за предоставяне ползването на семейното жилище не е исково, а спорна съдебна администрация – форма на съдебна намеса в гражданските правоотношения, осъществявана по реда на двустранно спорно производство, решението по което няма сила на пресъдено нещо и може да бъде променяно при промяна на обстоятелствата. Съгласно нормата чл.57, ал.1, изр.1 СК, по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните, между бившите съпрузи възниква наемно правоотношение, което е възмездно, т.е. – ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на неползващия го съгласно решението. Очевидно изхождайки от идеята, че бившите съпрузи могат да се споразумеят за размера на наема, законодателят не е възприел разрешение, при което съдът служебно да се произнася по този въпрос, а с диспозитивната норма на чл.57, ал.1, изр.1 СК е дал възможност на всяка от страните да сезира съда с него, без да е определен срок за това С Решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр.д. № 154/2017 г. на ВКС, 1-во гр. отделение е дадено тълкуване, че когато в исковата молба са изложени факти за имуществени отношения на бивши съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и е заявена претенция за плащане на парична сума на неползващия съпруг, искът е с правна квалификация чл.57, ал.2 СК във връзка с чл.31, ал.2 ЗС /съотношението е на специална към обща разпоредба/ и елементите на фактическия състав на търсеното обезщетение са същите, като в него не се включва отправянето на покана. Във всеки конкретен случай обаче трябва да се съобрази естеството на възникналото правоотношение между бившите съпрузи по повод ползването на семейното жилище. При регламентиране ползването на семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като при заем за послужване/, би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл.57, ал.1 СК. Отчитайки посоченото тълкуване, както и че във втората фаза на делбата е допустимо съединяване само на искания за облигационни вземания между съделителите, които имат връзка с имуществото, предмет на делбата /ППВС 7-73, т.4, б.”а”/, на поставения въпрос следва да се даде отговор, че когато предмет на съдебна делба е недвижим имот, представляващ семейно жилище, придобито в режим на съпружеска имуществена общност и предоставено за ползване на съпруга, упражняващ родителските права с бракоразводното решение без да е определен наем на основание чл.57, ал.2 СК, облигационните претенции между бившите съпрузи относно ползването на съсобствения имот за минал период се уреждат съобразно чл.31, ал.2 ЗС, като не е необходимо отправяне на писмена покана. Съображенията за това са, че във всички случай, в който ползването на семейно жилище, придобито в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена с развода, е предоставено на единия съпруг, упражняващ родителските права, ако между съпрузите липсва уговорка в споразумение по чл.49, ал.4 или чл.50 СК, че ползването ще е безвъзмездно /т.е. при условията на заем за послужване/, то между съпрузите възниква наемно правоотношение. Ако бракоразводният съд не е бил сезиран и не е определил размера на дължимия наем, за всеки от съпрузите съществува възможност докато е налице правото на ползване въз основа на съдебното решение, да поиска от бракоразводния съд по реда на чл.57, ал.2 СК да бъде определена наемната цена, която да се заплаща за вбъдеще. За периода от влизане в сила на решението, с което е предоставено ползването на семейното жилище до настъпване на условието за прекратяване на правото на ползване и предоставяне на достъп на другия съпруг /преустановяване на ползването или осъществяване на съвместно ползване/ или до определяне по реда на чл.57, ал.2 СК на наемна цена, неползващия съпруг-съсобственик има право на обезщетение на основание чл.31, ал.2 ЗС. В този случай отправянето на нарочна писмена покана не е необходимо, тъй като правоотношението по ползването на семейното жилище въз основа на съдебното решение е възникнало като възмездно и ползващият съпруг е уведомен за задължението си да заплаща наемна цена. Когато облигационните отношения между бившите съпрузи по ползването на семейното жилище се уреждат при условията на чл.31, ал.2 ЗС за минал период, е допустимо съединяването на иска за заплащане обезщетение от лишаване от ползване на този имот във втората фаза на делбата. По основателността на касационната жалба: С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, въззивното решение се явява неправилно. Безспорно е, че считано от 21.06.2010 г. процесният апартамент е предоставен за ползване на ответницата М. А. въз основа на постановено между страните бракоразводно решение, като липсва определен от съда наем по чл.57, ал.1 СК, както и договореност ползването да е безвъзмезно. Облигационното право на ползване е прекратено с навършване на пълнолетие на детето С. Р. А. на 10.10.2012 г. При липса на доказателства след този момент на ищеца да е предоставен достъп и възможност да ползва имота съобразно правата си, следва да се приеме, че за процесния период /21.06.2010 г. – 30.06.2015 г./ същият е бил лишен от ползването. Неоснователно е възражението на ответницата, че не е ползвала апартамента, тъй първоначално е живеела на друг адрес, а впоследствие в Н.. В практиката на ВКС /Решение № 133 от 04.07.2013 г. по гр. д. № 535/2012 г., 4-то гр. отделение/ е прието, че твърдението на ответника, че не ползва имота е релевантно, само, ако е за време след като правото на ползване е прекратено - поради изтичане на срока или настъпване на други обстоятелства и страната докаже че, не ползва вещта в повече от притежаваната квота от съсобствеността, а с Тълкувателно решение № 7/2.11.2012 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГК е дадено тълкуване, че в понятието „лично ползване“ по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС се включва всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им. Горните факти обуславят извода, че е доказано основанието за възникване вземането на ищеца за обезщетение за лишаване от ползването на процесния апартамент за периода 21.06.2010 г. – 30.06.2015 г. До 10.10.2012 г. имота е ползван и от непълнолетното дете на страните, поради което ответницата дължи обезщетение за 1/4, а за останалия период за ½ ид.ч. Видно от експертното заключение средната наемна цена за ¼ ид.ч. за периода 21.06.2010 г. – 10.10.2012 г. и за ½ ид.ч. за периода 11.10.2012 г. – 30.06.2015 г. е общо 16 170.50 лв. Ответницата е направила възражение за изтекла погасителна давност на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД, което съдът приема за основателно, тъй като обстоятелството, че ищецът не се е възползвал от възможността да поиска определяне на наемна цена по реда на чл.57, ал.2 СК, не дава основание да се възползва от петгодишната давност по чл.110 ЗЗД за вземането по чл.31, ал.2 ЗС. Следователно по давност е погасено вземането за обезщетение за лишаване от ползване за периода 21.06.2010 г. – 19.10.2012 г., тъй като исковата молба, прекъсваща давността, е предявена в с.з. на 20.10.2015 г. и ответницата следва да бъде осъдена да заплати на основание чл.31, ал.2 ЗС сумата 11 186.10 лв. за периода 20.10.2012 г. – 30.06.2015 г. С оглед изложеното въззивното решение в частта, с която искът по чл.31, ал.2 ЗС е отхвърлен за сумата 11 186.10 лв. следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което М. А. да бъде осъдена да заплати сумата на Р. А., а за разликата до предявения размер от 27 591.64 лв. отхвърлителното въззивно решение следва да бъде потвърдено. С оглед основателния размер на иска М. А. следва да възстанови на Р. А. 478.93 лв. от направените в касационното производство разноски общо за 1181.83 лв. С оглед неоснователния размер на иска Р. А. следва да възстанови на М. А. 356.75 лв. от направените в касационното производство разноски общо за 600.00 лв. Р. А. следва да бъде осъден да заплати държавна такса върху неоснователната част от предявения по реда на чл.346 ГПК иск по чл.31, ал.2 ЗС в размер на 656.22 лв. /4 % от сумата 16 405.54 лв./. М. А. следва да бъде осъдена да заплати държавна такса върху основателната част от предявения по реда на чл.346 ГПК иск по чл.31, ал.2 ЗС в размер на 447.44 лв. /4 % от сумата 11 186.10 лв./. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1672 от 29.12.2016 г., постановено по гр.д. № 677 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Варна в частта, с която е отхвърлен предявения от Р. С. А. против М. Т. А. иск за заплащане обезщетение за лишаване от ползите от съсобствения имот – жилище № 3 в [населено място], [улица], вх.А, ет.1 - в размер на 11 186.10 лв. за периода 20.10.2012 г. – 30.06.2015 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА М. Т. А., [населено място], [улица], вх.А, ет.1, ап.3, съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.Г, партер, адвокат Р. Д. да заплати на Р. С. А., [населено място], [улица][жилищен адрес] партер, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, ап.2, адвокат П. В. обезщетение за лишаване от ползването на съсобствен имот - апартамент № 3 в [населено място], [улица], вх.А, ет.1 – на основание чл.31, ал.2 ЗС в размер на сумата 11186.10 лв. за периода 20.10.2012 г. – 30.06.2015 г. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1672 от 29.12.2016 г., постановено по гр.д. № 677 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Варна в частта, с която е отхвърлен предявения от Р. С. А. против М. Т. А. иск за заплащане обезщетение за лишаване от ползите от съсобствения имот – жилище № 3 в [населено място], [улица], вх.А, ет.1 – за разликата над сумата 11 186.10 лв. до предявения размер от 27 591.64 лв. и за периода 21.06.2010 г. – 19.10.2012 г. ОСЪЖДА М. Т. А., [населено място], [улица], вх.А, ет.1, ап.3, съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.Г, партер, адвокат Р. Д. да заплати на Р. С. А., [населено място], [улица][жилищен адрес] партер, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, ап.2, адвокат П. В. разноски за касационното производство в размер на 478.93 лв. ОСЪЖДА Р. С. А., [населено място], [улица][жилищен адрес] партер, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, ап.2, адвокат П. В. да заплати на М. Т. А., [населено място], [улица], вх.А, ет.1, ап.3, съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.Г, партер, адвокат Р. Д. разноски за касационното производство в размер на 376.75 лв. ОСЪЖДА М. Т. А., [населено място], [улица], вх.А, ет.1, ап.3, съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.Г, партер, адвокат Р. Д. за заплати по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса върху основателната част от предявения по реда на чл.346 ГПК иск по чл.31, ал.2 ЗС в размер на 447.44 лв. ОСЪЖДА Р. С. А., [населено място], [улица][жилищен адрес] партер, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, ап.2, адвокат П. В. за заплати по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса върху неоснователната част от предявения по реда на чл.346 ГПК иск по чл.31, ал.2 ЗС в размер на 656.22 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: