Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * Застрахователно обезщетение * договор за финансов лизинг * Встъпване в правата на застрахования


5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 122
София,22.01.2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА

при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. 3137/2013 г.


Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Н. Ж. от [населено място] против решение № V-43 от 15.04.2013 г. по в. гр. д. № 551/2013 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която предявеният от Застрахователно акционерно дружество “А. България”, [населено място] срещу П. Н. Ж. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 213 КЗ е уважен за сумата 2 908.06 лв.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че въззивният съд неоснователно е преценил за осъществени предпоставките за заплащане на застрахователното обезщетение в хипотезата на т. 1.1.1., б.”в” от процесната застрахователна полица, доколкото не е изпълнено кумулативното изискване – отказ на лизингополучателя да върне лизинговия автомобил. Излага подробни съображения и срещу приетия за дължим размер на застрахователното обезщетение, като застъпва становище, че в същото не следва да се включват лизинговите вноски след датата на прекратяването на лизинговия договор поради липса на изрична клауза за предсрочната им изискуемост при неплащане.
Касационното обжалване на въззивното решение в посочената по-горе част е допуснато с определение № 255 от 30.04.2014 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за обема на отговорността на лизингополучателя към суброгиралия се в правата на лизингодателя по предсрочно прекратен договор за финансов лизинг и по-конкретно – дали в застрахователното обезщетение следва да бъдат включени и вноските с ненастъпил падеж за периода от прекратяване на лизинговия договор до изтичането на срока по него.
Ответникът по касация – Застрахователно акционерно дружество “А. България”, [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 25.06.2013 г. и в писмени бележки, депозирани в съдебно заседание на 24.09.2014 г.
Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният от [фирма], [населено място] срещу П. Н. Ж. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е уважен за сумата 8 734.03 лв. и отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер 11 240.66 лв., която сума представлява платено обезщетение по застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски” по застрахователна полица № 1640803/218/000003 от 01.01.2003 г. и за която по реда на чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 7211 от 05.12.2011 г. по ч. гр. д. № 10891/2011 г. на Бургаски районен съд, решаващият състав, препращайки към мотивите на обжалвания акт съгласно чл. 272 ГПК, е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд, че в случая са осъществени предпоставките на чл. 213 КЗ и за ищеца-застраховател е възникнало регресно притезание за платеното от него в полза на застрахованото лице [фирма] застрахователно обезщетение за покрития риск по чл. 1.1.1., б. „в” от застрахователната полица, предвид неплащането на лизинговите вноски от ответника П. Ж. по сключения с [фирма] договор за финансов лизинг от 26.05.2004 г. Като основателно платено от ищеца застрахователно обезщетение въззивният съд е преценил сумата 10 734.03 лв., включваща неплатените шест лизингови вноски с настъпил падеж към датата на поканата за плащане (от 18 до 24), лихвите върху тях и неплатените лизингови вноски до изтичане на срока на лизинговия договор, чийто падеж не е настъпил, а е отказал да признае сумите по доклада за щетата, отбелязани в графа „други”, а именно – сумата 2 010.63 лв., както и сумите 437 лв. и 59 лв., представляващи разходи за репатриране на лизинговия автомобил, доколкото същите не са предвидени като подлежащи на обезщетяване в застрахователния договор. Включването на лизинговите вноски в застрахователното обезщетение за периода след едностранното прекратяване на договора за лизинг от страна на лизингодателя, за който между страните не е спорно, че е настъпило на 20.06.2006 г., е аргументирано с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, приложима съответно и към договора за лизинг по силата на чл. 347, ал. 2 ТЗ, вменяваща на лизингополучателя задължението да изпълнява всички, произтичащи от прекратения наемен договор задължения, в т. ч. и задължението за плащане на наемната цена, респ. лизинговата цена.
Настоящият състав намира, че в допуснатата му до разглеждане част въззивното решение е неправилно.
Приетият за релевантен за изхода на правния спор въпрос, за който в определението по чл. 288 ГПК е констатирано противоречие в практиката на съдилищата, е получил отговор в постановеното по реда на чл. 290 ГПК след допускане на касационното обжалване решение № 112 от 15.01.2015 г. по т. д. № 2936/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., съгласно което: Лизинговите вноски с ненастъпил падеж, т. е. лизинговите вноски за периода от прекратяване на договора за лизинг до крайния му срок, респективно от връщане на автомобила до крайния срок на договора, не следва да бъдат включени в застрахователното обезщетение по договор за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски“. Това правно разрешение е аргументирано със съображения, че: Застрахователното събитие при застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски“ е неплащането на изискуемите лизингови вноски от лизингополучателя; Застрахователното покритие обхваща непогасените дължими и изискуеми лизингови вноски съгласно договора за лизинг;
При суброгиране в правата на застрахования застрахователят не може да има повече права от самия застрахован и третото лице /длъжникът или лизингополучателят в хипотезата на договор за лизинг/ не може да бъде задължено да плати на застрахователя повече, отколкото дължи на застрахования лизингодател; Лизинговите вноски с ненастъпил падеж съгласно приетия погасителен план са неизискуеми, поради което лизингополучателят не ги дължи на лизингодателя и затова, встъпвайки в правата на лизингодателя, застрахователят не може да претендира заплащането на същите от лизингополучателя; При предсрочно прекратяване на договора за лизинг и връщане на лизинговата вещ всяка от страните се освобождава от бъдещите си основни задължения по лизинговия договор; В този случай лизинговите вноски, чийто падежът не е настъпил към прекратяване на договора, не се дължат на лизингодателя поради прекъсване на договорното правоотношение; Поради това застрахователят не може да се суброгира в правата на лизингодателя по реда на чл. 213 КЗ.

С оглед на така дадения отговор на релевантния за делото въпрос, който се споделя напълно от настоящия състав, обжалваното решение се явява неправилно в допуснатата му до разглеждане част. Изводът на въззивния съд, че в дължимото на застрахования лизингодател обезщетение следва да бъдат включени и неплатените вноски с ненастъпил падеж, т. е. вноските, дължими за периода след прекратяване на процесния лизингов договор, възлизащи на сумата 2 908.06 лв., е в противоречие с материалния закон и задължителната съдебна практика. Доколкото посочената сума не е била изискуема и дължима на лизингодателя, то плащането й от застрахователя в полза на лизигодателя е неоснователно и не може да бъде претендирано от лизингополучателя по реда на чл. 213 КЗ.
Поради изложените съображения, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която предявеният иск е уважен за сумата 2 908.06 лв., като за тази сума същият подлежи на отхвърляне. В останалата част въззивното решение е влязло в сила поради недопускане на касационното обжалване.
При посочения изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът Застрахователно акционерно дружество “А. България” следва да заплати на П. Н. Ж. направените по делото разноски за всички инстанции съобразно отхвърлената част от иска в общ размер на 1126.38 лв.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК

Р Е Ш И :


ОТМЕНЯ решение № V-43 от 15.04.2013 г. по в. гр. д. № 551/2013 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която предявеният от Застрахователно акционерно дружество “А. България”, [населено място] срещу П. Н. Ж. от [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 213 КЗ е уважен за сумата 2 908.06 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Застрахователно акционерно дружество “А. България”, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], срещу П. Н. Ж. от [населено място], [улица], положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 213 КЗ за признаване съществуването на вземане за сумата 2 908.06 лв. (две хиляди деветстотин и осем лева и шест стотинки), част от платено обезщетение по застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски” по застрахователна полица № 1640803/218/000003 от 01.01.2003 г. , за която по реда на чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 7211 от 05.12.2011 г. по ч. гр. д. № 10891/2011г. на Бургаски районен съд.
ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество “А. България”, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на П. Н. Ж. от [населено място], [улица] направените по делото разноски за всички инстанции в размер на сумата 1126.38 лв. (хиляда сто двадесет и шест лева и тридесет и осем стотинки).

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: