Р Е Ш Е Н И Е № 403 Гр.София, 18.11.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети ноември, 2014 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ЛАКОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1306/14 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №54/14.05.14 г., постановена от ОС-Габрово /ГОС/ по В.Н.О.Х.Д. 195/13 г., е отменена оправдателна присъда № 675/11.11.13 г.,постановена от РС-Габрово /ГРС/по Н.О.Х.Д.570/13 г.и подсъдимият Н. Н. Я. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.129,ал.1 вр.ал.2,пр.2 вр.чл.63,ал.1,т.3 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от две години-на основание чл.69,ал.1 вр.чл.66,ал.1 НК. Подсъдимият е осъден да заплати на конституирания граждански ищец Т. С. Т. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 800 лв., ведно със законната лихва, считано от 13.12.11 г. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който го атакува чрез своя защитник с оплаквания за допуснати нарушения на чл.348, ал.1,т.1 и 2 НПК. В постъпилата първоначално жалба се иска деецът да бъде оправдан или атакуваното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В допълнението към жалбата, изготвено след запознаване с мотивите към присъдата на ГОС, се поддържа само втората претенция. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява. Упълномощеният от него защитник поддържа жалбата и допълнението към нея с отразените в тях доводи. Настоява за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ГОС. Представителят на ВКП намира сезиращия настоящата инстанция документ за неоснователен. Гражданският ищец, редовно призован, не се явява, не изпраща представител и не заявява становище по жалбата. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея и релевираните в тях аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: ПО КАСАЦИОННОТО ОСНОВАНИЕ ПО чл.348,ал.1,т.2 НПК. Основното оплакване, свързано с оценката на доказателствената съвкупност, е подведено под касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК. Твърди се, че правнорелевантните факти са установени при превратно тълкуване на доказателствения материал и възприетата по делото фактология е резултат от произволно констатирани обстоятелства. В този контекст се настоява, че въззивната инстанция не е направила точен и обстоен анализ на доказателствата, а само частичен такъв, отговарящ на приетата от нея фактическа обстановка, водеща до извод за реализирано престъпно деяние. На първо място се възразява срещу разбора на показанията на пострадалото момче, конституирано като граждански ищец в настоящото производство, които не са огледани не само за тяхна вътрешна противоречивост с дадени по-рано по производството изявления, но и не са съотнесени с останалия събран по делото доказателствен материал. Поначало, макар и да не е отразил съображения по всяко отделно събрано доказателство, въззивният съдебен състав е взел отношение по главните такива, трасиращи изводите за вменената на подсъдимия престъпна дейност. В този смисъл той е съобразил казаното от пострадалия Т. с приобщеното веществено доказателствено средство, представляващо компакт диск с ръкописен текст върху него ДТГ 13.12.11 г. То съдържа видеозапис от предварително поставена на обществено място камера- във фоайето на ДТГ „Д. Х.” в Св., където е станала процесната случка. Използвайки като основа този запис, в кориците на делото е приложен изготвен от вещото лице-технически експерт албум от снимки, като кадрите напълно кореспондират с казаното от потърпевшото момче за стореното от Я.. Разбира се, с оглед резолюцията на записа, би могло да е невъзможна категорична техническа идентификация на лицата, но пък съдът е установил същата, а оттам и поведението на подсъдимия и Т., и с оглед на депозираните показания на съученици на двете момчета и учители, всеки от които допринася за изграждането на цялостната фактология по престъпната дейност. По-нататък, в касационната жалба се сочи, че едва в съдебно заседание на 19.03.14 г. Т. е заявил, че е усетил болка при удар с крак от страна на подсъдимия в процеса на размяна на удари помежду им. Двадесет и седем месеца по-рано, разпитван на досъдебното производство, гражданският ищец не бил обърнал внимание на това обстоятелство. При прочит на тези негови показания по съответен процесуален ред пред съда, той съобщил, че ги поддържа. По този начин се извежда противоречие в казаното от младежа, което според защитата се явява изключително съществено с оглед достоверност на изявленията му. Същото обаче е останало извън мотивния разбор на ГОС. Настоящата инстанция не може да се съгласи с аргументите в жалбата. От една страна право на решаващия съд е да прецени на кои показания на свидетел, при положение, че има противоречие между тях, ще даде вяра, стига да разясни мотивацията си за това. От друга страна, в конкретния случай на досъдебното производство Т. е казал: ”Той /подсъдимият/ учи кикбокс и започна да ми нанася удари с ръце в главата и крака по цялото тяло, вследствие на което ме ритна по ръката. Аз бях зашеметен и усетих силна болка, като ми тръгна кръв от устата”. Очевидно е, че момчето е съобщило за силна болка. Ако има някаква неяснота в коя точно част от тялото си то я е усетило, органът на досъдебното производство е бил длъжен да зададе уточняващ въпрос и да отрази добросъвестно отговора в протокола за разпит на свидетел. Начинът на провеждане на разпита е от изключително значение и неслучайно в публично съдебно заседание, в присъствие на всички страни по делото и пред съда, е възможно да се достигне до изясняване на повече подробности, незаявени в хода на досъдебното производство. Неспоменаването, генерално погледнато, въобще не е необходимо да се дължи на това,че съответният факт не се е случил,а най-малко е възможно да е резултат от неумението на един свидетел да отграничи съществени обстоятелства, относими към предмета на доказване по конкретното производство, които той да съобщи. В този смисъл ГОС не е намерил за проблемен момента в показанията на Т., който се обсъжда дотук и затова не му е обърнал особено внимание. Обективно е установено,че увредената е лявата ръка на гражданския ищец /на снимка 24 от приложения фотоалбум към техническата експретиза се вижда как Я. нанася удар с десен крак в левия горен крайник на потърпевшия/, а непрецизирането на този факт на досъдебното производство не може да бъде използван като упрек спрямо пострадалия, след като липсват данни водещият разследването да е настоявал за уточняване. При това положение казаното в съдебно заседание се явява установяващо разискваното обстоятелство, както е и прието от ГОС. А депозираното на досъдебното производство въобще не се различава изключително същностно от него. В този ред на мисли защитата изразява възражения срещу поведението на въззивната инстанция по анализа, респективно липса на такъв, на приетите по делото съдебно-медицински експертизи, свързани с причиненото увреждане на Т.. От една страна се оспорва липсата на обсъждане на изготвените на досъдебното производство основна и допълнителна медицински експертизи, заключенията по които са изслушани пред първоинстанционния съд. Проверката на процесуалната действителност установява, че в съдебно заседание на 19.03.14 г. въззивната инстанция е назначила повторна съдебно-медицинска експертиза за изясняване на характера и механизма на причиненото на пострадалия увреждане. Следователно, тя е намерила предпоставките на чл.153 НПК /и защитата не е възразила на това съдебно становище/, мотивирайки се защо приетите от ГРС заключения не са обосновани и защо възниква съмнение за тяхната правилност. Казано иначе, отговорът, който се претендира по касационната жалба да бъде част от мотивите към атакуваната присъда, е даден по посочения начин, доколкото касае процесуална дейност по допускане, събиране и проверка на доказателствен материал. Тази процесуална дейност не се оспорва от защитата като незаконосъобразна. Затова е обяснимо защо в акта по същество е коментирана единствено експертизата на доктор Б. и няма значение, че изводи, представени от него, съвпадат с такива по предишните експертни заключения. От друга страна се възразява по анализа на коментираното експертно заключение, изготвено от доктор Б.. Не може да се подмине с мълчание доводът, че в тази част съдебният изказ е доста пестелив. Но оглеждайки атакуваната присъда изцяло, настоящата инстанция намира, че приетият механизъм на нанасяне на процесното увреждане- нанесен удар в ръката при свит юмрук- отговаря на преценения в съвкупност доказателствен материал. Твърдяната по жалбата възможност за самонараняване не може да бъде призната в случая, предвид основателно приетото обстоятелство, че пострадалият е нанасял удари по подсъдимия с дясната, а не с лявата ръка. Затова и цитираната от защитата приоритетна възможност за причиняване на процесното увреждане-удар с ръка,свита в юмрук,в твърд предмет- изказана от вещото лице-медицински експерт, не е била засегната от решаващия съд. На следващо място, в съдебно заседание на 14.05.14 г.вещо лице Б. е заявил, че е изгледал „много внимателно” споменавания вече видеозапис и че не е констатирал Я. да нанася удар с крак в лявата ръка на гражданския ищец. Това според защитата е съществен аргумент в посока на недоверяване на показанията на пострадалия. Трябва да се отбележи, че специалните знания на обсъждания експерт касаят познания по възложената му задача от областта на медицинската наука. Претендираният от защитата отговор на въпрос извън тази му компетентност може да бъде взет предвид, но по принцип, не и да се яви основополагащ за изводи по предмета на доказване. Търсеният отговор е релевантен към дължимата съдебна дейност с оглед разпоредбата на чл.301,ал.1, т.1 НПК. А в тази връзка атакуваният съдебен акт съдържа достатъчно ясна аргументация и позоваване на доказателствени източници. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване в светлината на обсъжданата медицинска експертиза и заявеното от вещото лице в съдебно заседание досежно изгледания видеозапис, в касационната жалба се обръща внимание на обстоятелството, че ако пострадалият е почувствал болка, е щял инстинктивно да реагира на същата, включително и чрез поглед към мястото на болката, а в случая няма такива индикации. Без да се повтаря относно отговорите на медицинския експерт, използваеми в процеса с оглед неговите специални знания, ВКС желае да отбележи, че поносимостта към болката е индивидуална за всеки човек. Принципно експликираното поведение на хората при причиняване на болка, описвано от експерта, не може да бъде важимо за абсолютно всички случаи. На последно място в тази част на изложението трябва да се заяви, че анализът на въззивния съд не страда от съществени пороци, които да налагат отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Обмисляйки доказателствата в тяхната взаимовръзка /някои са събрани по силата на свидетелстване по слух и очевидно не са приети за годна база за размисли в посока, обратна на възприетото/, ГОС е обосновал становището си по тяхното приемане и е извел вярна фактология по престъпната деятелност. Не са налице претендираните нарушения на чл.13, 14 и 16 НПК. ПО КАСАЦИОННОТО ОСНОВАНИЕ ПО чл.348,ал.1,т.1 НПК. Видно от касационната жалба, се настоява за допуснато нарушение на материалния закон предвид незаконосъобразна квалификация на процесното деяние и невъзприемане от страна на контролираната инстанция на наличие на силно раздразнено състояние у дееца, провокирано от пострадалия чрез отправяне на тежка обида. В защита на тази теза, се прави разбор на доказателствения материал- наличието на афектно състояние у Я., установено чрез назначената по делото съдебно-психиатрична експертиза; видимите признаци на афекта за свидетелите М. и К. и казаното от свидетеля М. по повод споделеното му от подсъдимия за причината за възникване на процесния конфликт. Оплакването до голяма степен е отосимо към необоснованост, която е свързана с изводи по фактите въз основа на събраните доказателства. Тя не е касационно основание, защото върховната съдебна инстанция по наказателни дела е съд по правото. Препращането към необоснованост е налице, тъй като се оспорват в същината им показанията на пострадалия, възприети от въззивната инстанция, относно обстоятелството,че подсъдимият е инициирал боя, тъй като по-рано е докладван, че не е в учебен час и му е писано отсъствие. Я. от своя страна заявява, че е бил напсуван от гражданския ищец и този факт е в основата на започналия бой. Това негово твърдение е възпроизведено и от свидетеля М., но не защото той е чул обидата, а защото след случилото се деецът му казал за нея. Право на съда по фактите е да прецени кому да даде вяра,стига да се аргументира защо и да не допусне фактически и логически грешки при тази своя дейност. В случая ГОС се е доверил на казаното от Т., съотнасяйки го към останалия събран по делото доказателствен материал. Преоценка от ВКС би била незаконосъобразна, тъй като би означавала намеса в суверенното право на решаващите съдилища да оценяват доказателствения материал по вътрешно убеждение, при съблюдаване на процесуалните правила за това. След като липсват процедурни грешки в тази насока, доказателствената преценка и изведената на нейна база фактология по престъпната дейност не подлежат на касационна ревизия. В този смисъл, дори и по отношение на Я. да са налице медицинските условия на силно раздразненото състояние, липсва който и да е от изброените лимитативно в нормата на чл.132,ал.1 НК юридически параметри, и по-точно отправена от пострадалия тежка обида към подсъдимия, която да даде възможност за обмисляне на различна от приложената правна квалификация. Затова не може да се говори за допуснато нарушение на материалния закон с осъждане на касатора за извършено престъпление по чл.129 НК. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 54/14.05.14 г.,постановена от ОС-Габрово по В.Н.О.Х.Д. 195/13 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/