Р Е Ш Е Н И Е № 171 гр. София, 05.07.2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести май през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 432 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийска градска прокуратура срещу присъда № 55 от 28.02.2017 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХІІІ-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 5498/2016г. С протеста е оспорена процесуалната легитимност на въззивната присъда и правилното приложение на материалния закон. Според прокурора произнасянето на въззивния съд е основано на игнориране на част от доказателствата и превратна интерпретация на други. Твърди се, че не е приложен законът, който е трябвало да се приложи. Направено е искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на второинстанционния съд. В допълнение към протеста са изложени конкретни съображения в подкрепа на претенцията за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването на атакувания акт, свързани с неправилна интерпретация на изводите по приетата видеотехническа експертиза и неоправдано третиране с приоритет на показанията на свид. Г. Г.. Акцент е поставен на факта, че съдебното производство е протекло по правилата на съкратеното съдебно следствие с направено от подсъдимите признание на фактите по обвинението. В съдебното заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста, изложените в него аргументи и направеното искане. Защитникът на подсъдимите – адв. Х. пледира за оставяне в сила на въззивната присъда. Подсъдимите Д. В. и Б. Я., редовно призовани, не вземат лично участие в съдебното заседание. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С присъда от 27.10.2017 г., постановена по НОХД № 3385/2016 г. Софийският районен съд-Наказателно отделение, 19-ти състав е признал подсъдимите Б. Б. Я. и Д. Р. В. за виновни в това, че за времето от 23:00 часа на 22.07.2015 г. до 01:00 часа на 23.07.2015 г., в [населено място], [улица], от строителен обект „Р. г. к. – Ц. жп гара – С.”, като непълнолетни, но могли да разбират свойството и значението на извършеното и да ръководят постъпките си, в съучастие като съизвършители и чрез използване на неустановено техническо средство отнели чужди движими вещи на обща стойност 5050 лева от владението на В. К. И. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвоят, като кражбата е извършена повторно, в немаловажен случай, поради което и на осн. чл. 195, ал. 1, т. 4 и т. 7 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 28, ал. 1 вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК и чл. 58а, ал. 1 НК е осъдил всеки от двамата на една година и два месеца лишаване от свобода, като е постановил наказанието да бъде изтърпяно в Поправителен дом – Б. при първоначален „строг режим”. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето на делото разноски е възложено в тежест на двамата подсъдими. С присъдата е извършено разпореждане с веществени доказателства. Така постановената присъда е отменена с оспорения по касационен ред съдебен акт на въззивната инстанция, като всеки от двамата подсъдими е признат за невиновен и е оправдан изцяло по възведеното обвинение. Искането за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане е основателно, макар и не по изложените в протеста съображения. Обсъждането на поставените от прокурора въпроси би било възможно, ако въззивният съд в принципен план е могъл да преценява доказателствата в аспекта на постигане на нов резултат по съществото на обвинението, а в случая това не е така. Въззивната присъда е в остро противоречие с правомощията, които въззивният съд има при проверка на присъда, постановена след проведено съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. Първоинстанционното съдебно производство е протекло по предвидения в чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК алтернативен процесуален ред, предпочетен от двамата подсъдими. Пред съда всеки от тях е признал изцяло фактите по възведеното обвинение, така както тези факти са очертани в обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдът от своя страна е декларирал констатацията си за обоснованост на направеното от подсъдимите признание от валидно събраните в хода на досъдебното производство доказателства и е приложил съкратената процедура на съдебно следствие в избраната от тях форма, като се е съобразил с ограничението, наложено от чл. 373, ал. 3 НПК и е свел фактическите си констатации до заложените в обвинителния акт. Това ограничение обаче е важимо не само за първостепенния, но и за въззивния съд, който също е лишен от процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите от подсъдимия. В този смисъл са обвързващите указания, дадени с ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС, т. 8.2, с които въззивната инстанция в конкретния случай е отказала да се съобрази. В обвинителния акт са описани и съответно са приети с първоинстанционната присъда факти за взето от двамата подсъдими решение да влязат в строителния обект и „да вземат от там някакви вещи” и последващи техни действия по проникване в територията на този обект, отрязване на конкретно описани кабели с различен метраж и останали характеристики и оттеглянето им от мястото, ведно с проводниците. Тези именно факти двамата подсъдими са признали пред първостепенния съд и по отношение на тях са се съгласили да не се събират доказателства. При въззивното разглеждане на делото е постигнато произнасяне по вината на подсъдимите на базата на фактически констатации на контролирания съд, съвършено различни като обем и съдържание от заложените в първоинстанционната присъда, приети за установени от прокурора и признати от подсъдимите: описани са факти от организацията на работния процес на служителите по охраната на строителния обект; мерките за безопасност на територията на този обект; действия на охранителите на обекта по неколкократен обход на територията му в процесната нощ и констатацията им при пореден такъв обход за липса на две дървени макари с кабел и на допълнителни 40 метра кабел; констатации относно позицията на охранителните камери след установяването на липсите; възпроизведени са констатациите на различни длъжностни лица, както и показанията на разпитания като свидетел отчетник в пункт за вторични суровини. Финално във въззивната присъда са възпроизведени и резултатите от видеотехническа експертиза на записите от охранителните камери на обекта, от който е била извършена кражба. Тези факти отсъстват от съдържанието на обвинителния акт. Това обаче не е попречило на въззивната инстанция да формулира окончателно свое становище по обосноваността на обвинението въз основа именно и единствено на тях. Така очевидно забравен или изоставен от въззивния съд се е оказал реда на особените правила по чл. 373, ал. 3 НПК, следван до този момент при съдебното разглеждане на делото. Констатацията на въззивния съд, че направеното от подсъдимите признание на фактите по обвинението не се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства означава, че процедурата по гл. ХХVІІ НПК не е проведена по предписания в закона регламент. Това във всички случаи представлява съществено нарушение на процесуалните правила, имащо характера на основание по чл. 335, ал. 2 вр. чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от първостепенния съд. Вместо да процедира по предписания от посочената норма начин, въззивният съд е усложнил проблема, ангажирайки се с процесуална активност, надхвърляща обема на правомощията му в конкретната процедура. Направеното от подсъдимия признание на фактите по обвинението ограничава възможностите му за правна защита срещу тях (доколкото не може да ги оспорва, да иска събиране на допълнителни доказателства във връзка с тях и пр.). Закономерно следствие на това решение е въведеното с чл. 373, ал. 3 НПК ограничение и за съда – в мотивите на присъдата да приеме за установени изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт обстоятелства, позовавайки се на направеното от подсъдимия признание и подкрепящите го валидно събрани в досъдебното производство доказателства. Както вече бе отбелязано, това ограничение важи не само за първостепенния съд, но и за съдилищата от следващите инстанции. Т.е. в рамките на упражнявания от него инстанционен контрол въззивният съд следва да прецени дали признатите от подсъдимия и приети от първата инстанция факти по обвинението се подкрепят от събраните в досъдебната фаза доказателства и дали тези доказателства са събрани при спазване на съответния процесуален регламент. При положителна констатация в двете насоки този съд би могъл да преценява дали са съставомерни описаните в обвинителния акт фактически положения и евентуално по кой текст от материалния закон. Съответно, би могъл да оправдае подсъдимия, ако прецени, че тези факти не обосновават съставомерно поведение или участие на конкретния подсъдим в престъплението. Т.е. този съд би могъл да оправдае подсъдимия, но само в рамките на признатите от него фактически положения. Но не може да събира нови доказателства за тези факти (било то по собствена или по инициатива на страните), нито може да формира различни от приетите от прокурора фактически изводи, да ги доразвива, обогатява, усложнява, променя или подменя. Ако въззивният съд установи, че направеното от подсъдимия признание не се подкрепя от доказателствата, било то защото тези доказателства са третирани от прокурора извън задачата за установяване на истината за деянието и дееца, било то поради доказателствени непълноти или противоречия, непреодолими освен по пътя на съдебното следствие по общия ред, този съд има един единствен процесуален ход – да отмени присъдата и да върне делото на съда от предходната инстанция за ново разглеждане по общия ред. И това е така първо, защото се касае за порок, който е повлиял цялостното развитие на производството и е предопределил крайния съдебен акт и който порок въззивният съд не може сам да отстрани именно поради ограничението, поставено от чл. 373, ал. 3 НПК и второ – защото независимо от реда, по който се разглежда делото, проблемът за достигането на истината остава централен за наказателния процес (арг. от чл. 1, ал. 1 НПК). Разбирането на състава на СГС, че няма основания за връщане на делото на първостепенния съд, защото „в досъдебното производство прокуратурата е разполагала с възможност да попълни доказателствената съвкупност”, е несподелимо. Очевидно е, че този съдебен състав е насочил фокуса на разсъжденията си неправилно. Без съмнение, за да внесе в съда обвинителен акт, прокурорът би трябвало да е преценил, че по делото е сторено всичко, необходимо и възможно и е постигнато достоверното фактическо установяване на авторството на деянието и вината на обвиненото лице. Би било в разрез с професионалния интерес на прокурора и с логиката на нещата пред съда той да настоява, че фактите по обвинението не произтичат от събраните в досъдебното производство доказателства. Именно поради това законът не е предвидил съгласието на прокурора, като необходимо условие за преминаване към особените правила на съкратеното съдебно следствие. Всичко това обаче не предопределя свобода за въззивния съд при проведено съкратено съдебно следствие в хипотезата по чл. 371, т. 2 НПК, чрез свой собствен анализ на доказателства, които не е събрал и проверил лично и непосредствено да отхвърли фактическите констатации по обвинението и да формулира нови, различни от приетите от прокурора и на базата на тях да реши делото по същество. Това би било в рязко противоречие с принципа, заложен в чл. 18 НПК. Именно поради това случаите, в които съдът се произнася въз основа на доказателства, които не е събрал лично, са изрично предвидени в закона и са обезпечени със съответните гаранции срещу незаконосъобразен резултат, изискващи стриктното им спазване. Направената от въззивния съд равносметка на резултатите на проведеното в досъдебното производство разследване от гледище на фактическото обвинение не е лишена от основания. Поради това е необходимо делото да бъде повторно разгледано от състав на първоинстанционния Софийски районен съд, по общия процесуален ред, за да се преодолеят онези неясноти в доказателствената съвкупност, които са предопределили преценката на въззивния съд за несъвместимост на фактическото обвинение с доказателствата, в т.ч. относно времето на събитията, документирани в представените от свид. Т. видеозаписи и относно възможностите на свид. Т. да идентифицира при разпознаване лицата от видеозаписите. Именно при новото разглеждане на делото ще следва да получат отговор и всички аргументи на прокурора, свързани с процесуалната полезност на приетите като част от доказателствената маса видеозаписи, на заключението на видеотехническата експертиза и на показанията на разпитаните по делото свидетели от гледище на обвинението. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 4 вр. ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 55 от 28.02.2017 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, ХІІІ-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 5498/2016 г. и присъда от 27.10.2017 г., постановена по НОХД № 3385/2016 г. на Софийския районен съд-Наказателно отделение, 19-ти състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския районен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.