Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 147

гр. София, 17.03.2022 г.




ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на петнадесети март, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1158 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД срещу решение №16 от 22.01.2021 г. по в.т.д.№278/2020 г. на АС Велико Търново. С обжалваното решение е потвърдено решение №45 от 06.03.2020 г. по т.д.№198/2019 г. на ОС Плевен, с което ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД е осъдено да заплати на М. Л. М. на основание чл.498, ал.3, вр. чл.432, ал.1 от КЗ, вр. чл.52 и чл.51, ал.2 от ЗЗД сумата от 50 000 лв., застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от увреждания при настъпило на 09.08.2018 г. ПТП, ведно със законната лихва върху главницата от 24.01.2019 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, предвид обстоятелството, че въззивният съд е определил обезщетение в размер от 75 000 лв., който е по-висок от посочения от ищеца размер на цената на иска от 65 000 лв., респективно е налице произнасяне свръхпетитум, евентуално се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: 1. Следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и процента на съпричиняване, съдът да се обвърже от размера на предявеното от ищеца обезщетение в извънсъдебната претенция пред застрахователя и в случай, че ищецът не е определил такъв размер извънсъдебно, кой размер на обезщетение следва да вземе съдът за справедлив. 2. Следва ли съдът да определи процент на съпричиняване на вредите от страна на пострадалия при определяне на справедлив размер на обезщетението пропорционално и по пера, в различен размер, съобразно вида и характера на всяка една от травмите, както и тяхната продължителност, когато са събрани доказателства във връзка с това съпричиняване, в резултат на което е безспорно доказано, грубо нарушаване на правилата на движение по пътищата – непоставяне на обезопасителен колан, от страна на пострадалия, което нарушение пряко и непосредствено е довело до вида и продължителността на уврежданията. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация М. Л. М. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответното дружество и наличието на причинна връзка между ПТП, травматичните увреждания на пострадалия ищец и изплащането на обезщетение от застрахователя в размер на 10 000 лв. на 22.01.2019 г. По спорния въпрос за размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди - болки и страдания, въззивният съд е взел предвид следните обстоятелства: броя и вида на уврежданията – рани по главата /в теменната и челната област/, рана по гърба на дясната длан, счупване на втората дясна дланна кост /в областта на главичката, многофрагментно/, натъртване /контузия/ на дясната коленна става с оточност, кръвонасядане, ограничени и болезнени движения и счупване на задния ръб на ставната ямка на лявата тазобедрена става; проведеното лечение - обработване на раните, наместване на счупването на втората дясна дланна кост и обездвижване на ръката с гипсова лонгета, назначени обезболяващи медикаменти, които са извършени в центъра за спешна медицинска помощ, а по отношение на счупването на ставната ямка на лявата тазобедрена става първоначално е назначено консервативно лечение чрез придвижване с помощни средства за отбременяване на крайника и обезболяващ медикамент, проведени са два десетдневни курса на домашно-амбулаторно физиотерапевтично лечение, но независимо от проведеното лечение, това увреждане е протекло затегнато, без заздравяване на счупването и с развитие на дегенеративни усложнения – асептична некроза на главата на бедрената кост, артроза на ставата, прогресиране на функционалния дефицит, което е наложило извършването на оперативна интервенция с имплантиране на изкуствена става; периода на болничното лечение от 19.08.2019 г. до 02.09.2019 г. във връзка с извършената операция за тотална смяна на тазобедрена става; периода на възстановяване - за счупването на втората дясна дланна кост на десния горен крайник оздравителния процес е около 1-1.5 месеца, а за увреждането на лявата тазобедрена става /счупването на задния ръб на ставната ямка, последващи дегенеративни усложнения-асептична некроза на главата на бедрената кост, артрозни изменения/ оздравителният процес е около 1 година и четири месеца; обстоятелството, че заради получените при процесното ПТП травматични увреждания ищецът е бил неработоспособен за период от около една година и пет месеца /от 09.08.2018 г. до 31.01.2020 г./; изпитваните от ищеца болки с най-голям интензитет в първите дни след получаване на уврежданията и изпитваните от него в продължение на около една година и четири месеца продължителни болки, включително и в покой от усложненията на увреждането на тазобедрената става, водещи да нарастване на функционалния дефицит на крайника; обстоятелството, че заради счупването на задния ръб на ставната ямка на лявата тазобедрена става по предписание на лекуващия лекар ищецът се е придвижвал с помощни средства от установяване на това увреждане /24.08.2018 г./ до 45 дни след извършване на операцията за смяна на тазобедрената става /26.08.2019 г./ и свързаните с това неудобства; възрастта на ищеца към момента на произшествието - 57 години; начина на увреждането; обстоятелството, че към момента ищецът е възстановен от уврежданията, което е констатирано от прегледа на вещото лице, с изключение на това, че съобщава за периодична болка в областта на лявата тазобедрена става, провокираща се от продължително ходене и застудяване, каквато болка според вещото лице е възможно да има, най-вече при физическо натоварване, и че се движи с леко накуцване /установено от вещото лице при прегледа и според свидетелските показания/; възстановена е и работоспособността му, но с намалена годност за по-тежък физически труд; обстоятелството, че ищецът за период от около два месеца едновременно е със счупване на горен десен крайник и със счупване на тазобедрената става на левия долен крайник, които са довели до трайно обездвижване на горния десен крайник и до трайно обездвижване на левия долен крайник и свързаните с това неудобства да се обслужва сам; отражението върху психиката на ищеца-станал изнервен и затворен, ограничил контактите си с колеги и приятели. Съобразявайки горните обстоятелства, икономическите условия в страната към момента на увреждането и съобразно критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД въззивният съд е намерил, че следва да бъде определено обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди-болки и страдания в размер на 75 000 лв. Изложил е съображения, че възражението на ответното дружество за съпричиняване по чл.51 от ЗЗД от страна на пострадалия, заради обстоятелството, че по време на станалото ПТП е бил без поставен обезопасителен колан, е основателно. Посочил е, че е установено от заключението на автотехническата експертиза /основавайки се и на отразеното в огледния протокол/, че ищецът е бил без предпазен колан /при огледа на местопроизшествието е установено, че коланът на пътника на предна дясна седалка е обтегнат до колонката неизползван/, като ищецът се е возел на предна дясна седалка, следователно по време на произшествието той е бил без поставен обезопасителен колан. Анализирал е заключението на медицинската експертиза, според което увреждането на дясната коленна става и лявата тазобедрена става са резултат от инерционно преместване на тялото и удар върху прилежащите вътрешни повърхности от купето, които не би следвало да се получат при поставен обезопасителен колан, който би фиксирал тялото на пострадалия към седалката, а за останалите увреждания, не може да се изключи възможността да се получат и при поставен обезопасителен колан. В този смисъл е достигнал до извод, че ищецът не е спазил изискването на разпоредбата на чл.137а ал.1 от ЗДвП /водачите и пътниците на определени категории МПС, сред които и процесният автомобил, когато са в движение, са длъжни да използват обезопасителни колани/, поради което е приел, че ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51 от ЗЗД, при процент на съпричиняване 20%, респективно, че обезщетението е в размер на 60 000 лв., от които следва да се приспадне изплатената вече от застрахователя сума от 10 000 лв. Изразил е становище, че не е налице основание за определяне на по-висок процент на съпричиняване, тъй като за част от уврежданията, изключая уврежданията на коленната и тазобедрената става, заключението на медицинската експертиза е, че не може да се изключи възможността да се получат и при поставен обезопасителен колан. Счел е за неоснователно оплакването на жалбоподателя, че първостепенният съд се е произнесъл свръхпетитум редуцирайки с процента на съпричиняване сумата от 75 000 лв., явяваща се над заявената от ищеца претенция от 65 000 лв., тъй като определеният в мотивите цялостен размер на обезщетението от 75 000 лв. не е присъден с диспозитива на решението и не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което не е налице произнасяне свръхпетитум и не е налице недопустимост на решението.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез подробно наведените в обстоятелствените части на редовни искова и допълнителна искова молби фактически твърдения /вкл. за претърпени в резултат на ПТП неимуществени вреди, чийто размер ищецът определя изрично на 75 000 лв., от които са му изплатени от ответното дружество 10 000 лв./ и отправеното до съда искане /заплащане на сума в размер на 65 000 лв., предвид осъщественото извънсъдебно плащане/, предмет на делото. В този смисъл не се установява твърдяната от касатора вероятна недопустимост на обжалваното решение, като касационно обжалване на това основание не може да бъде допуснато.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, формулираният от касатора първи въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. В случая в решението не се съдържа, предпоставения с въпроса извод, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и процента на съпричиняване, съдът следва да вземе предвид размера на предявеното от ищеца обезщетение в извънсъдебната претенция пред застрахователя - както бе посочено в исковите молби се съдържа изрично изявление, че размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди се оценява от ищеца на сумата от 75 000 лв. Предвид изложеното и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, спрямо този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.
По отношение поставения от касатора втори въпрос /свеждащ се до предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице/, макар и обусловил решаващата воля на въззивния съд, не се установява наличие на поддържаното в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В случая не е осъществена нито една от визираните хипотези - съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за извършените от пострадалия нарушения, които са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и конкретния размер на съпричиняването, е направен в съответствие с посочените разяснения след подробен и детайлен анализ на установените по делото действия на участниците в ПТП, като степента на обективния принос е определена след отчитането на поведението на пострадалия като предпоставка за настъпването на част от вредоносния резултат. В този смисъл не е налице и поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като касационно обжалване не може да се допусне и по втория от въпросите.
С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
В случая се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение пред ВКС по реда на чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 от ЗА, но с оглед липсата на основание за оказване на безплатно процесуално представителство в полза на ответника по касация по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА пред ВКС /въззивното решение, с което касаторът е осъден да заплати сумата от 50 000 лв. подлежи на принудително изпълнение/, искането се явява неоснователно.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №16 от 22.01.2021 г. по в.т.д.№278/2020 г. на АС Велико Търново.
Определението не може да се обжалва.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.