Р Е Ш Е Н И Е
№ 85 София, 20.06.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на девети юни две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3564 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. О. Н., Н. О. Н., Н. Н. Р., М. И. Н. и М. И. Р. срещу решение № 40 от 07.01.2020 г. /вярната дата е 07.01.2021 г./ по в. гр. д. № 2874/2020 г. на Варненския окръжен съд.
Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е процесуално недопустимо по отношение на част от ответниците и че съдът е приел срок на давностно владение, различен от този, на който са се позовали ответниците по предявения отрицателен установителен иск за собственост. Решението било неправилно и по същество, тъй като събраният доказателствен материал не установявал придобивната давност, на която се позовават ответниците. Считат, че по настоящото дело презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана. Освен това считат, че ответниците са били наясно с принудителното изпълнение по чл.34 ЗСПЗЗ срещу тях, тъй като са били страна в административното производство по обжалване на мълчаливия отказ за издаване на заповед за изземване. Тази заповед прекъсвала придобивната давност.
Ответниците И. М. Л. и Д. М. Л.; Н. М. П. и Н. Б. П.; К. А. В., А. К. В. и Р. П. В.; Д. И. Д. и Ю. С. Д.; Н. Х. П. и П. Х. П. /последните двама конституирани на основание чл.227 ГПК след смъртта на Х. П. Х./, оспорват жалбата. Считат, че тя е неоснователна.
С определение № 49 от 15.02.2022 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса подаването на искане и провеждането на административно производство за издаване на заповед за изземване на земеделски имот по реда на чл. 34 ЗСПЗЗ представляват ли действия, с които се прекъсва придобивната давност на основание чл.116, б. „б“ или б. „в“ ЗЗД и какво е значението на обстоятелството, че владелецът не е бил реално отстранен от имота в това производство.
Междувременно е постановено решение № 43 от 13.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3941/2021 г., I г. о., в което е прието, че подаването на искане за издаване на заповед за изземване на земеделски имоти по реда на чл. 34 ЗСПЗЗ и провеждането въз основа на това искане на административно производство по обжалване на отказа да бъде издадена такава заповед /независимо от това дали административното производство е завършило с решение за потвърждаване или за отмяна на отказа за издаване на заповедта/ не са измежду посочените в чл. 81 ЗС и чл. 116 ЗЗД действия, които биха могли да прекъснат придобивната давност на владелеца. Тези действия не представляват нито завеждане на иск за защита правото на собственост от собственика срещу владелеца, нито предприемане от страна на собственика на действия за принудително изпълнение въз основа на установено с изпълнителен лист валидно изпълнително основание. На още по-голямо основание тези действия не могат да доведат до прекъсване на владението, когато искането е за издаване на заповед по чл. 34 ЗСПЗЗ не спрямо владелеца, а спрямо трето лице. При подадено искане за издаване на заповед по чл. 34 ЗСПЗЗ владението би могло да бъде прекъснато само ако в изпълнение на издадената и влязла в сила заповед по чл. 34 ЗСПЗЗ е извършен въвод по реда на чл. 34, ал. 3 ЗСПЗЗ, в резултат на който владелецът е бил отстранен от имота за повече от 6 месеца. Горепосочените действия не водят и до смущаване на владението.
Настоящият състав се присъединява към даденото разрешение и счита, че то изчерпва въпроса, по който е допуснато касационно обжалване по настоящото дело. Посоченото решение на ВКС е израз на формираната вече практика, че основанията по чл.116 ЗЗД за прекъсване на давността имат императивен характер, посочени са изчерпателно в закона и не могат да се тълкуват разширително – в този смисъл мотивите на т.1 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, решение № 392 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 891/2010 г., I г. о., решение № 80 от 23.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2737/2019 г., II г. о., решение № 610 от 9.12.2008 г. на ВКС по т. д. № 391/2008 г., I т. о., решение № 141 от 17.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3152/2018 г., III г. о. и др. Административното производство по чл.34 ЗСПЗЗ не може да се приравни на изпълнително действие по ГПК, каквото има предвид разпоредбата на чл.116, б.“в“ ЗЗД, тъй като липсва изпълнителен лист, издаден въз основа на влязло в сила съдебно решение или друго изпълнително основание. Разпоредбите на чл.116, б.“б“ и б.“в“ ЗЗД са свързани – с предявяването на иск давността се прекъсва, съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД. Ако искът бъде уважен, започва да тече нова давност, която се прекъсва с предприемането на изпълнителни действия въз основа на влязлото в сила решение. Разпоредбата на чл.34 ЗСПЗЗ е извън тази концепция за прекъсването на давността.
По съществото на касационната жалба:
С обжалваното решение № 40 от 07.01.2020 г. /вярната дата е 07.01.2021 г./ по в. гр. д. № 2874/2020 г. на Варненския окръжен съд е отменено решение № 2721 от 29.06.2020 г. по гр. д. № 14692/2018 г. на Варненския районен съд и е отхвърлен предявеният от Й. О. Н., Н. О. Н., Н. Н. Р., М. И. Н. и М. И. Р. срещу И. М. Л. и Д. М. Л.; Н. М. П. и Н. Б. П.; К. А. В., А. К. В. и Р. П. В.; Д. И. Д. и Ю. С. Д.; Н. Х. П. и П. Х. П. /последните двама конституирани на основание чл.227 ГПК след смъртта на Х. П. Х./ отрицателен установителен иск, че ответниците не са собственици на ПИ с идентификатор ..........с площ от 2586 кв. м. по КККР на [населено място], в. з. К., местност „К.“, [община], обл.В., с трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – изоставена орна земя, при съседи: ............, ..............., ................., ............, ............., .................
Въззивният съд е приел, че ищците имат правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, тъй като с решение №14597 от 26.09.2005 г. на ОСЗГ А. те се легитимират като собственици на процесния имот ............., който е идентичен с описания в решението имот ............ Прието е за неоснователно възражението на ответниците за нищожност на това решение на ОСЗГ. Изложени са съображения, че то е издадено от компетентния административен орган и с него не се пререшава предходен отказ за реституция на процесния имот.
По съществото на правния спор е прието, че ответниците са доказали твърдяното от тях придобивно основание - давност по чл.79, ал.1 ЗС.
Като се е позовал на показанията на свидетелите С. В. и М. Я., съдът е приел следното: Процесният имот представлява част от рибарско селище и е ограден, електрифициран и водоснабден. В него ответниците имат изградени постройки, които служат за живеене, като всеки си има санитарен възел. Ответниците И. Л. и А. В. целогодишно живеят в своите постройки. Оградата съществува в този си вид още от 1994 г. От същата година имотът е електрифициран и водоснабден, като преди три години само бил подменен източникът на електричество. Свободната площ била разпределена между ответниците и всеки от тях извършвал действия според желанията си – засаждане на зеленчуци, кошери, тенти, плодни дървета, лози. В имота имало път, който обслужвал всички бараки. Според свидетелката М. Я., съпруга на починалия П. К. П. /рибар, предходен собственик на бараката на ответника И. Л./, бараката, която са ползвали със съпруга си, е била продадена на Ф., а той я продал на И.. Имали разрешение за строеж на бараката, издадено през 1976 г. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетеля Е. Е., защото той е бил допуснат от първоинстанционния съд в нарушение на процесуалните правила. Същевременно е посочил, че неговите показания нямат съществено значение за защитата на ищците, които са го ангажирали.
При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че
всички ответници обитават процесния имот и извършват действия по неговото своене, които датират още преди 1994 г. Те демонстрират собственически права чрез разпределение на ползването на имота помежду им, чрез поддържане на електрифицирането, включващо промяна източника, чрез поддържане на водоснабдяване, чрез облагородяване на незаети от бараки свободни площи. Няма данни и възражения имотът да е бил държавна собственост до 01.06.1996 г., а след тази дата да е публична държавна собственост или пък да се касае за имот, обхванат от предвиденото в ЗС спиране на придобивната давност. Имотът не е горска територия – държавна или общинска собственост. Съгласно ЗСПЗЗ земи от държавния поземлен фонд не могат да се придобиват по давност, а за имоти, които подлежат на възстановяване по ЗВСОНИ или ЗСПЗЗ, давност започва да тече от 22.11.1997 г. Към този начален момент е установено, че имотът се владее от ответниците, с изключение на ответника И. М. Л., но няма пречка той да присъединява владението, което е осъществявал праводателят му Ф. Т. Й..
Прието е, че самият факт на постановяване на решение за възстановяване на собственост не прекъсва придобивната давност. Давността е започнала да тече на 22.11.1997 г. и е изтекла на 22.11.2007 г. Реституционното решение е постановено на 26.09.2005 г., т. е. преди да изтече 10-годишният срок по чл.79, ал.1 ЗС. Въз основа на него реституираните собственици са могли да прекъснат давността, като предприемат действия с такива правни последици в периода от месец септември 2005 г. до 27.09.2007 г. Такива действия те са могли да извършат и преди акта, с който им е възстановена собствеността, като предявят отрицателен установителен иск и установят правния си интерес в съответствие с третата хипотеза на ТР № 8 от 27.11.2013 г. на ОСГК на ВКС, когато ищецът се позовава на възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Придобивната давност е срок, който тече в полза на осъществяващия фактическа власт и началният момент не зависи от правно или фактически действие на административен орган, а от волята на осъществяващия фактическа власт и от липсата на забранителна или ограничителна правна норма за придобиване по давност.
Прието е, че нотариалните покани, изпратени от Й. Н. до Х. Х., А. В., Д. Д. и Н. П., не представляват действия, които могат да доведат до прекъсване на придобивната давност. Действията, които прекъсват давността, са определени в разпоредбата на чл. 116 ЗЗД. Първото от тях е признаване на вземането от длъжника. Ответниците не са признавали право на ищците да владеят имота, като елемент от правото им на собственост, произтичащо от реституционото решение. На второ място придобивната давност се прекъсва с предявяване на иск за собственост. Давността не може да се прекъсне с административно производство, каквото е образуваното по жалба срещу отказа на кмета на [населено място] да издаде заповед по чл. 34 от ЗСПЗЗ, както и конституирането на ответниците в съдебното производство като заинтересовани лица. Отмяната на мълчаливия отказ да се постанови изземване на имота по реда на чл.34 от ЗЗППЗ не е действие, което прекъсва или смущава владението. Това е производство, което се развива между молител и административен орган по повод непредприети в срок действия от страна на този орган. Придобивната давност не може да се прекъсне и с издадената заповед № 685 от 12.07.2010 г., в която поименно се сочи от кои лица да се изземе имотът и на кои лица да се предаде. За изпълнението на заповедта е представен протокол от 26.07.2010 г., според който действията по изземването представляват трасиране на имота и поставяне на информационни табели. Прието е, че тези действия не осъществяват фактическия състав на чл. 116, б.„в“ ЗЗД. Не се установява заповедта на кмета да е връчена на ответниците, те да са присъствали лично или чрез представител при извършване на трасирането на имота. Трасирането на имота не представлява действие по изземване. Протоколът от 26.07.2010 г. само удостоверява присъствието на подписалите го лица при трасиране на имота. Установено е със свидетелски показания, че и след тази дата - 26.07.2010 г., ответницте са продължили да осъществяват фактическа власт върху имота и след като няма доказателства да са уведомени за заповедта или да са присъствали на трасирането, или фактически да са били отстранени, то следва, че тези документи са им предявени едва с исковата молба.
Прието е, че изземването по административен ред, уредено в чл.34 от ЗСПЗЗ, има за цел да отстрани лицата, които нямат правно основание да осъществяват фактическа власт върху реституираните имоти, включително бивши ползватели в терени по чл. 19 от ЗСПЗЗ, които не са ги заплатили. Целта на разпоредбата е реституираните собственици да могат да осъществят владение, без да се налага да доказват правата си по исков ред. Протоколът от 26.07.2010 г. не доказва, че имотът е иззет от ответниците. Той не е подписан от тях, не удостоверява отказ да бъде подписан, не удостоверява присъствие на ответниците в имота и следователно не доказва изпълнение на заповедта по чл. 34 от ЗСПЗЗ.
Прието е също, че противопоставянето, което ищците са предприели пред административен орган по искането на ответниците за издаване на скица, съответно за промяната в регистрите на собствениците по действащ план на процесния имот, не представляват действия по смущение на владението.
Единственото действие, което е прекъснало давността, е предявяването на исковата молба, по която е образувано производството по настоящото дело, но то е извършено едва на 01.10.2018 г. В периода от 22.11.1997 г. до 01.10.2018 г. са изтекли 20 години. В периода от датата на постановяване на реституционното решение - 26.09.2005 г., до датата на предявяване на исковата молба на 01.10.2018 г., е изтекъл срок от 13 години. Между позоваването на придобивната давност и нейното констатиране чрез нотариално удостоверяване има разлика. Видно от писмените отговори на ответниците, те се позовават на изтекла придобивна давност, без да я асоциират с нот. акт № .... от 16.08.2017 г. Този акт е представен от ищците и срокът на придобивната давност, изчисляван в исковата молба и в становището по същество, има предвид крайната дата на съставянето на акта. Не е спорно между страните, че имотът се владее от ответниците и към датата на предявяване на иска. Налице е фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС, поради което отрицателният установитгелен иск следва да бъде отхвърлен.
Решението е процесуално допустимо и правилно.
В определението по чл.288 ГПК са изложени съображения защо ВКС счита за неоснователно виждането на жалбоподателите за недопустимост на въззивното решение. Посочено е, че самите ищци в исковата молба, още преди ответниците да се позоват на придобивно основание по предявения срещу тях отрицателен установителен иск, са направили възражение срещу очакваното основание по чл.79 ЗС. Ответниците А. В., Р. В., К. В. и Х. П. Х. /заместен от наследниците си Н. П. и П. П./ в подадения отговор на исковата молба са заявили „оспорвам твърденията в исковата молба, че не са били налице материалноправните предпоставки за придобиване на процесния имот по давност“, след което са изложили доводи, свързани с характеристиките на владението и прекъсването му по реда на чл.84 ЗС, вр. чл.116 ЗЗД. По този начин в законоустановения срок те са въвели давността по чл.79 ЗС като придобивно основание. В отговора на останалите ответници И. М. Л., Д. М. Л.; Н. М. П., Д. И. Д., Ю. С. Д. изрично се съдържа позоваване на изтекла придобивна давност. Н. Б. П. е съпруга и необходим другар на Н. М. П., поради което съгласно чл.216 ГПК тя се ползва от отговора на исковата молба, подаден от нейния съпруг. Така всички ответници са въвели придобивната давност като основание на собственическите си претенции върху спорния имот. На второ място – съдът е приел, че ответниците са придобили по давност спорния имот поради упражнявано от тях владение от 22.11.1997 г. и до момента на постановяване на решението. Действително, този срок е по-дълъг от заявения, който тече от момента на позитивното решение по ЗСПЗЗ, издадено в полза на ищците на 26.09.2005 г., но това не води до недопустимост на въззивното решение, тъй като по-дългият период на давностно владение, приет от съда, съдържа по-краткия период, на който се позовават ответниците и който е достатъчен, за настъпване на последиците на придобивната давност.
Неоснователни са оплакванията в касационната жалба за неправилност на въззивното решение. Ответниците по предявения иск не са държатели, както неправилно поддържат жалбоподателите. Невярно е твърдението в касационната жалба, че в подадените отговори на исковата молба се съдържа признание на ответниците, че спорният имот представлява общинска собственост по чл.19 ЗСПЗЗ /и оттук те да са държатели/. В отговорите на исковата молба такова твърдение не съществува. Изводът, че ответниците са държатели, не следва и от факта, че те са се позовавали на придобивна давност, считано от 26.09.2005 г., вместо от 1997 г. /Според касаторите ако ответниците са считали, че имотът е частна собственост, биха се позовали на придобивна давност от 1997 г., а не от датата на възстановяване на собствеността/. Защитната позиция на ответниците е съобразена с практиката на ВКС - решение № 45 от 23.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4732/2014 г., I г. о., според което ако имотът е възстановен преди датата на влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, давността от момента на възстановяването до 21 ноември 1997 г. не се зачита. Ако имотът е възстановен след тази дата, давността започва да тече от момента на възстановяването. В същия смисъл са и решение № 297 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 294/2010 г., I г. о., решение № 99 от 7.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 801/2020 г., II г. о., решение № 161 от 23.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4894/2017 г., I г. о. и др. На следващо място – дори фактическата власт на всеки от ответниците да е свързана с членство в рибарско сдружение, това не е аргумент в подкрепа на тезата на касаторите, че те не са могли да придобият процесния имот по давност. Касае се за единен имот с площ от 2586 кв. м., върху който ответниците са установили съвладение, продължило в период повече от 10 г. преди подаване на исковата молба. Вътрешните отношения между ответниците по отношение ползването на реални части от този имот са извън предмета на делото. Извън предмета на делото са и фактите, свързани с изначалното установяване на фактическата власт върху имота през 1981 г. и издадените строителни разрешения за бараките и статута на тези бараки, както и статута на земята като „рибарска местостоянка“. От значение е само обстоятелството, че няколко физически лица са установили общо владение върху имота, което е продължило повече от 10 г. от възстановяване на този имот по реда на ЗСПЗЗ. Владението е не само върху отделните сгради, но и върху имота като цяло, който е бил ограден, електроснабден и водоснабден, с изграден вътрешен път, свързващ отделните сгради. Разгледани в съвкупност, доказателствата по делото сочат на владение върху целия имот, а не само на отделните сгради в него. И на последно място – аргументи в подкрепа на тезата за държане не могат да се черпят от мотивите по административно дело, свързано с изземването на същия имот по реда на чл.34 ЗСПЗЗ. Тези мотиви не се ползват със сила на пресъдено нещо.
Непрецизните мотиви на въззивния съд, че в случая придобивната давност е започнала да тече още от 1997 г., а не едва след възстановяване на собствеността на ищците по реда на ЗСПЗЗ с решението от 2005 г., не са основание за отмяна на въззивното решение и постановяване на друг резултат, тъй като са изложени и алтернативни мотиви, според които дори срокът на давността да се брои от 2005 г., то той е изтекъл към момента на подаване на исковата молба.
Неоснователен е и доводът на жалбоподателите, че в случая намират приложение чл.19 и чл.24, ал.7 ЗСПЗЗ, съгласно които земеделските земи, останали след възстановяване на правата на собствениците, могат да станат при определени условия общинска собственост, както и че земите от държавния поземлен фонд не могат да се придобиват по давност. Ако процесният имот беше включен в общинския фонд по чл.19 или в държавния поземлен фонд по чл.24 ЗСПЗЗ, той не би бил възстановен на жалбоподателите, а те черпят права именно от това възстановяване.
И на последно място – с оглед дадения отговор на въпроса по чл.280, ал.1 ГПК следва да се приеме, че административната процедура по чл.34 ЗСПЗЗ за изземване на процесния имот не представлява действие по чл.116, б.“в“ ЗЗД, което прекъсва придобивната давност. Неоснователни са всички доводи в касационната жалба, които са развити в подкрепа на обратното становище. В случая процедурата по чл.34 ЗСПЗЗ не е завършила с фактическо отстраняване на ответниците от процесния имот, затова не може да се приеме, че тя е довела до прекъсване на придобивната давност. Провеждането на административното производство, включително и със съдебна фаза, както и съставеният протокол от 26.07.2020 г., не са прекъснали придобивната давност на ответниците, след като те не са отстранени реално от имота.
При този изход на делото на ответниците И. М. Л., А. К. В., Д. И. Д., К. А. В. и Н. Х. П. следва да се присъдят по 1200 лв. разноски за касационното производство по 2 договора за правна защита и съдействие от 14.06.2021 г.; договор от 17.05.2022 г. и договор от 03.06.2022 г. На ответника Н. М. П. следва да се присъдят разноски в размер на 400 лв. по договор за правна защита и съдействие от 01.06.2022 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 40 от 07.01.2020 г. /вярната дата е 07.01.2021 г./ по в. гр. д. № 2874/2020 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Й. О. Н. от [населено място], [община], [улица], Н. О. Н. от [населено място], [община], [улица], Н. Н. Р. от [населено място], [община], [улица], М. И. Н. от [населено място], к-с „Ч.“, [жилищен адрес] и М. И. Р. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплатят на ответниците И. М. Л. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] А. К. В. от [населено място], [улица], Д. И. Д. от [населено място], общ. В., [улица], К. А. В. от [населено място], к-с „Ч.“, [жилищен адрес] и Н. Х. П. от [населено място], [улица], ет.3, ап.6, по 1200 лв. или общо 6000 лв. разноски за касационното производство.
ОСЪЖДА Й. О. Н. от [населено място], [община], [улица], Н. О. Н. от [населено място], [община], [улица], Н. Н. Р. от [населено място], [община], [улица], М. И. Н. от [населено място], к-с „Ч.“, [жилищен адрес] и М. И. Р. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплатят на ответника Н. М. П. от [населено място], [улица], вх.А, ет.5, ап.65, сумата от 400 лв. разноски за касационното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|