Р Е Ш Е Н И Е № 188 София, 09.05.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ : МАРИАНА КОСТОВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря М., като изслуша докладваното от съдията Костова т.д. №1787 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК. С определение № 520 от 6.07.2015г., постановено по делото е допуснато касационно обжалване на решение №55 от 28.02.2014г., постановено по в.т.дело №480/2013г. на Варненския апелативен съд, т.о., с което С. С. Б. е осъден да заплати на [фирма] – [населено място] сумата от 16 000 лв., представляваща неустойка по т.12.4 от ОУ към договор за финансов лизинг №1878/5.10.2007г., както и в частта за разноските за сумата от 3891.30 лв. Касационното обжалване е допуснато при допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: „Договорът за финансов лизинг представлява ли финансова услуга по смисъла на параграф 13, т.1 от ДР на ЗПП и ползвали се от защитата по чл.143 от ЗПП лизингополучателят – физическо лице , което като страна по договор за финансов лизинг действа извън рамките на своята търговска и професионална дейност?”. В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради противоречие с материалния закон и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго, с което искът на ищеца да бъде отхвърлен като неоснователен. Направено е искане за присъждане на възнаграждение за особен представител, в каквото качество адв. М. представлява ответника по делото, като бъде съобразена последната редакция на Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения от 28.03.2014г. Ответникът по касация [фирма] в писмени бележки поддържа становище за оставяне в сила на решението на въззивния съд в обжалваната му част. По поставения правен въпрос заявява становище, че клаузата на т.12.4 от ОУ на договора за финансов лизинг не попада в обхвата на чл.143 З., тъй като потребителят безпричинно е преустановил задължението си по договора за лизинг, като е прекратил заплащането на лизинговите вноски. Към момента на прекратяването на договора за финансов лизинг обезщетението отразява точния размер на вредите, а именно остатъчната стойност на вещта. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като обсъди доводите на страните и поддържаните касационни основания в съответствие с правомощията си по чл.292, ал.2 ГПК , приема следното: По поставения правен въпрос: Съгласно параграф 13, т.1 З. „ потребител” е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност”. В т.12 на параграф13 от ДР на З. е дадена дефиниция на „ финансова услуга”. Преди изменението на разпоредбата / ДВ бр. 61 от 25.07.2014г./ договорът за финансов лизинг е посочен, наред с други договори като „финансова услуга”. С изменението на разпоредбата / ДВ бр.61 от 2014г./ законодателят се е отказал от изброяването на видовете финансовите услуги и е дефинирал „финансовата услуга” като всяка услуга, свързана с банкова дейност, кредитиране, застраховане, лично пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане. При така дефинираното определения за „финансова услуга”, договорът за финансов лизинг попада в обхвата на услугите, които се ползват от защитата на З., ако страната по този договор има качеството на „потребител”. В правната теория и съдебна практика се приема, че договорът за финансов лизинг, представлява особен вид инвестиционен кредит. При този договор общата стойност на лизинговите вноски, които се дължат от лизингополучателя, са изчисляват така, че покриват цената на вещта, по която е придобита собствеността й от лизингодателя, разноските по придобиването и печалба, т.е. получава се ефекта на получен кредит, който се погасява от лизингополучателя чрез заплащане на лизинговите вноски. С оглед на изложеното отговорът на правния въпрос е : „Договорът за финансов лизинг е „финансова услуга” по смисъла на параграф 13, т.12 от ДР на ЗПП. Лизингополучателят – физическо лице ще се ползва от защитата по чл.143 от ЗПП, ако има качеството на „потребител” по смисъла на параграф 13, т.1 ЗР на З.” По основателността на касационната жалба: Неправилен е изводът на въззивния съд /немотивиран/, че процесната търговска сделка не попада в приложното поле на З., тъй като лизингополучателят няма качеството на потребител по смисъла на параграф13, т.1 от ДР на З.. Още в отговора на исковата молба и в хода на процеса, включително в касационната жалба, процесуалният представител на лизингополучателя последователно е поддържал становище, че ответникът по иска по чл.92 ЗЗД има качеството на потребител по смисъла на параграф 13, т.1 от ДР на З., а оспорената клауза –чл.12, т.4 от Общите условия на договора за лизинг следва да бъде квалифицирана като неравноправна, с оглед наличието на предпоставките, предвидени в чл.143, т.5 и т.18 З.. Касаторът [фирма] е предявил иск срещу С. С. Б., с правно основание чл.92 ЗЗД, за сумата от 36 215.67 лв., която представлява остатъчната стойност на автомобила , без ДДС към датата на прекратяване на договора за финансов лизинг. Претенцията си за неустойка касаторът основава на чл.12.4. от ОУ на договора за финансов лизинг № 1878 ОТ 5.10.2007г. и на предсрочното му прекратяване. След преценка на доказателствата по делото, Варненският апелативен съд е приел, че договорът за финансов лизинг е прекратен с факта на връщане на лизинговата вещ от лизингополучателя на лизингодателя на 1.10.2009г., за което е съставен двустранно подписан протокол. Искът по чл.92 ЗЗД е уважен частично за сумата от 16 000 лв. Въззивният съд е възприел за основателен доводът на ответника за прекомерност на претендираната неустойка предвид реално претърпените от лизингодателя вреди - изпълнението на 1/3 от лизинговите вноски и запазването на правото на собственост. В договора за лизинг лизингополучателят С. С. Б. е декларирал, че е получил в писмен вид, запознал се е и приема ОУ, вариант Б – чл. 25.1.2 за условно придобиване на предмета на лизинга. Съгласно тази клауза лизингополучателят може да отправи искане до лизингодателя за прехвърляне на собствеността на автомобила след изтичане на срока на договора или предсрочното му прекратяване, ако са изпълнени посочените в клаузата допълнителни условия. В т.12 на ОУ са посочени основанията за прекратяване на договора за финансов лизинг. Лизингодателят може едностранно да развали договора при неизпълнение на задължения на лизингополучателя, изброени в т.12.1.1 и по взаимно съгласие - чл.12.1.2 на ОУ. Според клаузата на чл.12.4 от ОУ при предсрочно прекратяване на договора за лизинг лизингополучателят дължи неустойка, чийто размер се формира от сбора на сумите - остатъчната стойност на автомобила съгласно погасителния план плюс 2% от финансовата стойност на лизинговия договор. Освен правото на неустойка, в чл.13 на договора лизингодателят си е запазил правото при прекратяване / разваляне на договора за лизинг да събере от лизингополучателя неизплатените лизингови вноски до връщане на лизинговото имущество, както и да претендира заплащане на всички вреди от предсрочното прекратяване на договора, като намаляване на стойността на автомобила в резултат на повреди или разходите за тяхното отстраняване; евентуалната разлика между стойността, с която автомобилът е заведен в счетоводните книги при лизингодателя и действителната стойност при неговата продажба или при сключването на нов договор за лизинг; пропуснатата печалба възникнала между периода на предаване на автомобила и сключването на нов договор, като вредата се определя на базата на лизинговите вноски по договора за всеки месец за периода. С оглед практиката по чл.290 ГПК на ВКС / решение № 253/ 28.01.2015г. по т.д. № 3881/2013г. на I ТО на ВКС/ предсрочното прекратяване на договора за лизинг с връщане на лизинговата вещ от лизингополучателя води до отпадането на задължението за заплащане на оставащите лизингови вноски до края на срока на договора, поради отпадане на облигационната връзка. Към датата на сключване през м.10.2007г., договорът за финансов лизинг е „финансова услуга”, по смисъла на параграф13, т.12 ДР на З.. Договорът за финансов лизинг е сключен с ответника в качеството му на физическо лице, като по делото не са събрани доказателства автомобилът да е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, или във връзка с упражняване на търговска или професионална дейност от лизингополучателя, поради което ответникът като физическо лице има качеството на „потребител” по смисъла на общата разпоредба на параграф13, т.1 ДР на З.. В това си качество той може да се позовава на наличието на неравноправна клауза в договора за финансов лизинг, засягаща правата му като потребител на финансова услуга. Съгласно чл.143, т.5 З. неравноправна клауза е тази, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Дали клаузата е неравноправна, се преценява към момента на сключването на договора, като се вземат предвид видът на стоката или услугата- предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване както и всички останали клаузи на договора или друг договор, от който той зависи / чл.145, ал.1 З./. Неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално / чл. 146, ал.1 З./. Преценявайки клаузата на чл.12.4 от ОУ на договора за финансов лизинг, както и с останалите клаузи за правата на лизингодателя при прекратен договор за лизинг, настоящият състав на ВКС, ТК намира, че същата се явява неравноправна, поради което е нищожна. Така както е уговорена методиката за изчисляване на размера на неустойката, клаузата за неустойка създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата. Клаузата за неустойка е уговорена за предсрочно прекратяване на договора без да са уговорени насрещни права за лизингополучателя или задължения за лизингодателя. На следващо място, потребителят е задължен да заплати необосновано висока неустойка, поради предсрочното прекратяване на договора при неизпълнение на негово задължение / чл.143, т.5 З./. Според методиката на изчисляване на неустойката, лизингодателят получава имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше развален, но без да се предоставя ползването на вещта на лизингополучателя. Лизингодателят получава пълната стойност на автомобила, с възможност да капитализира допълнителен доход при отдаването на вещта на нов лизинг или продажбата й на трето лице. При това върху платените и подлежащи на плащане вноски по погасителния план е предвидено и заплащането на 2% върху сумата за финансиране. Лизингодателят може да претендира вреда като разлика между стойността на автомобила към датата на сключване на договора за лизинг и цената, на която е продаден от лизингодателя или на която е сключен нов договор за лизинг. С оглед на изложеното клаузата на чл.12.4 от ОУ на договора е неравноправна и нищожна на основание чл.146, ал.1 З., без да засяга действителността на договора за финансов лизинг. Искът за заплащане на неустойка е неоснователен, защото клаузата за неустойка не поражда права и задължения. Чл.12.4 е в ОУ на договора за финансов лизинг, поради което не е уговорена като индивидуална клауза. Регламентът на чл.146, ал.2 З. изключва като индивидуално уговорени клаузи при договорите, сключени при ОУ. С новата разпоредба на чл.147а З. / ДВ бр. 61 от 2014г./, законодателят придава индивидуален характер на клаузи на договора в ОУ, но само ако съгласието на потребителя е дадено при спазване на посочените в закона условия. Както е по конкретния договор, декларирането в индивидуалния договор, че потребителят е съгласен с ОУ и че е получил екземпляр, не е доказателство за действителното приемане на ОУ и получаването на екземпляр от потребителя / чл.147а, ал.5 З./. В заключение решението на Варненския апелативен съд, с което е уважен искът на [фирма] следва да бъде отменено и отхвърлен искът за сумата от 16 000 лв. , като неоснователен. Дружеството ще трябва да заплати възнаграждение на назначения на ответника представител, изчислено по Наредба №1 за определяне на минималните адвокатски възнаграждения в размер на 1000 лв. Водим от горното и на основание чл.290 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №55 от 28.02.2014г., постановено по в.т..дело №480/2013г. на Варненския апелативен съд, с което С. С. Б. е осъден да заплати на [фирма] сумата от 16 000лв., представляваща неустойка по чл.12.4. от ОУ на договор за финансов лизинг № 1878/5.10.2007г., както и в частта за разноските за сумата от 3891.30 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], иск срещу С. С. Б., ЕГН [ЕГН] за заплащане на сумата от 16 000лв., представляваща неустойка по чл.12.4. от ОУ на договор за финансов лизинг № 1878/5.10.2007г. ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], да заплати на адв. П. М., Адвокатска колегия, [населено място] адвокатско възнаграждение в размер на 1000лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: