6 Р Е Ш Е Н И Е №217 гр. София,19 декември 2016 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Антони Лаков, като изслуша докладваното от съдията Рушанова наказателно дело № 817/2016 г., намери следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т. 2 от НПК по постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия Н. Б. В. срещу въззивна присъда на Софийски окръжен съд, с която е отменена изцяло присъда на Районен съд – гр. Самоков, а подсъдимият е признат за виновен и осъден в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК. С подадената касационна жалба и допълнението към нея се заявяват касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Оспорва се процесуалната дейност на съда, довела до неправилно кредитиране на показанията на св. Б. и Г., за сметка на игнорирането на обясненията на подсъдимия. Нарушението на материалния закон се аргументира с довод за несъставомерност на деянието, поради гражданско-правния характер на отношенията между пострадалия и подсъдимия по повод инкриминирания автомобил- предмет на обвинението. Прави се искане при условията на алтернативност за отмяна на осъдителната въззивна присъда и оправдаване на подсъдимия или отмяна на същата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият поддържа жалбата и моли тя да бъде уважена. Прокурорът счита жалбата за неоснователна и пледира въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 5 от 01.04.2015 г., постановена по нохд № 47/2015 г., Районен съд – гр. Самоков е признал подсъдимия Н. Б. В. за невиновен в това, че на 31.07.2013 г., в [населено място], противозаконно да е присвоил чужда движима вещ, която владеел, а именно: моторно превозно средство /МПС/ - лек автомобил с марка „В.“, модел „“, с ДК рег. [рег.номер на МПС] , на стойност 2150.00 лв., собственост на А. А. С., поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК. Съдът отхвърлил предявеният от Е. А. Г. срещу подсъдимия граждански иск в размер на 3500.00 лв., претендирано обезщетение за претърпени имуществени вреди от деянието, предмет на обвинението. С присъда от 06.06.2016 г. по внохд № 388/2015 г. на Софийския окръжен съд, образувано по жалба на частния обвинител и граждански ищец Е. Г., оправдателената присъда на районният съд е отменена, а подсъдимият – признат за виновен и осъден по чл. 206, ал. 1 вр. чл. 54, ал. 1 от НК на наказание – 1 година лишаване от свобода, чието изпълнение на осн. чл. 66, ал.1 от НК е отложено за срок от три години. Уважен е частично гражданския иск до размер 2150.00 лв., ведно със законната лихва, считана от датата на увреждането. С новата присъда подсъдимият е осъден да заплати на основание чл. 189, ал. 3 от НПК направените разноски в досъдебното и съдебното производство. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира, че подадената касационна жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 1 вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения засяга процесуалната дейност на въззивния съд по оценката на доказателствените източници, на базата на които е приета обективната и субективна съставомерност на деянието. В частност доводите се отнасят до извършения от контролираната инстанция анализ на показанията на св. Б., Г., обясненията на подсъдимия и дадената им оценка. Настоящата инстанция намира оплакването за неоснователно. Въззивният съд е извършил необходимата проверка на присъдата според изискванията на чл. 313 и чл. 314, ал. 1 от НПК, постановявайки съдебен акт, който е в синхрон с предписаното от процесуалния закон съдържание по чл. 339, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 305 от НПК. Правилно е заключението, че съобразно с разпоредбата на чл. 303, ал. 2 от НПК, обвинението е доказано по несъмнен и безспорен начин. Известно е, че въззивният съд действа като втора първа инстанция и като такава е последна инстанция по фактите. С оглед на това установяването на различни и нови фактически положения от тези, възприети от първоинстанционния съд, е съвместимо с процесуалната природа на въззивната проверката, пределите на която са очертани в разпоредбата на чл. 314 от НПК. На следващо място, поначало изводите за достоверността на доказателствените източници не подлежат на касационна проверка, тъй като обосноваността на съдебния акт не е изведена като самостоятелно касационно основание. Касационната инстанция разполага с правомощие да контролира процесуалната дейност на решаващия съд, довела до достигането на тези изводи. Щом въззивният съд е изпълнил задължението си да подложи на критичен анализ годните доказателствени източници и е изтъкнал сериозни и подробни аргументи относно тяхната достоверност и доказателствена стойност, към него не може да бъде отправен упрек, че е действал в разрез с изискванията на чл. 107 от НПК. В конкретния случай окръжният съд е провел съдебно следствие и сам, при условията на устност, непосредственост и състезателност, е разпитал св. Г. и св. Б.. Убедил се е в достоверността на изнесеното от тях, подлагайки го на задълбочен анализ. Акцентирал е на последователността и непротиворечивосттта в техните показания относно съществени моменти от релевантната фактология – обстоятелството, че на инкриминираната дата, в присъствието на двамата автомобилът е бил предаден на подсъдимия с уговорката да го ползва временно - до вечерта на същия ден; че подсъдимият не спазил уговореното и не върнал автомобила нито до края на деня, нито в по-късен момент, въпреки неколкократните им искания за това; че след няколко месеца разбрали, че всъщност подсъдимия е предал автомобила за скрап в пункт за вторични суровини. Съобразено е и обстоятелството, че едва след като се е разбрало, че подсъдимият няма да върне автомобила, св. Б. е провел разговори с него за евентуалното заплащане на стойността й. Доводите на решаващия съд, с които се е доверил на изнесеното в показанията на св. Б. и Г., напълно се споделят от касационната инстанция. Отразените в касационната жалба неясноти в показанията на коментираните свидетели са отстранени при допълнителния им разпит, а заявените противоречия са по въпроси от фактологията, които не се отразяват съществено на крайния извод за достоверността на показанията. От обстоятелството, че двамата свидетели са в приятелски отношения и св. Б. по други поводи е с имуществени претенции към подсъдимия, също не може да се заключи, че изнесеното от тях е тенденциозно и необективно. Неоснователно е възражението, че обясненията на подсъдимия са били превратно игнорирани. В мотивите към присъдата на тях е обърнато специално внимание, като правилно са приети за опровергана от останалия събран по делото доказателствен материал защитна позиция. Отхвърлени са като недостоверни твърденията на подсъдимия, че отношенията му със св. Г. (пострадал) и св. Б. са се базирали на гражданско - правна договорка за покупко-продажба на автомобила и че подсъдимият, в значително по-ранен момент от инкриминираната дата, е бил собственик на автомобила на базата на тази договорка. Обстоятелството, че на 07.03.2013г. (когато подсъдимият е наказан по административен път за управление на процесния автомобил без свидетелство за управление на МПС) подсъдимият е ползвал процесния автомобил, с основание е отчетено не като такова подкрепящо казаното от подсъдимия, а като косвено потвърждаващо заявеното от свидетелите Г. и Б., че на подсъдимия в предходни моменти той му е бил предоставян, но единствено за временно ползване. В заключение - приетата от въззивния съд фактология е установена в съответствие с изискванията на процесуалния закон, на базата на годни доказателствени източници, които задълбочено са били обсъдени и правилно оценени. По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК Неоснователни са и възраженията за допуснато нарушение на закона. След като е установил от фактическа страна, че осъденият е получил автомобила за да го използва за лични нужди, че е отказал да го е върне на този, който му го е предоставил за ползване (св. Г.) съгласно уговорката между тях- на същия ден, че е отказвал да го върне и впоследствие, като в крайна сметка го продал за скрап/старо желязо/ и получил сумата от 800.00 лв., окръжният съд правилно е квалифицирал извършеното като престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК. Безспорно, подсъдимият е владеел/държал автомобила на законно/на фактическо основание, тъй като му е предаден за ползване/послужване, но не го е върнал на този, който му е предал владението, а се е разпоредил с него като със своя вещ. Изпълнителното деяние "присвои" по основния състав на чл. 206, ал. 1 от НК сочи отношение на дееца към инкриминираната чужда движима вещ, която владее или пази, като към своя. Известно е, че изпълнителното деяние на обсебването може да се изрази както в разпореждане с вещта, така и в отказ тя да се върне. В конкретния случай изпълнителното деяние на престъпното посегателство е обективирано в отказа на подсъдимия да върне вещта. След изтичане на уговорения срок за ползването й, той е започнал да владее вещта като своя, без да има правно основание повече да я задържа. Невръщането на чуждата вещ, независимо дали деецът е дължал връщането й на собственика на вещта или на лицето, на което тя е била предоставена от собственика, също е форма на изпълнение на деянието обсебване. От материалите по делото е установено, че свидетеля Г. е предал на подсъдимия фактическата власт върху МПС-то, но това негово действие било част от уговорката между свидетелите Б. и Г. от една страна и подсъдимия от друга, като постигнатото между владелеца Г. и подсъдимия съгласие се е отнасяло единствено до предоставянето на автомобила за послужване и то до края на деня. Обстоятелството, че подсъдимият е отказал връщането на вещта, а в по-късен момент се е разпоредил с нея като със своя, обективира недвусмислено и субективното намерение на подсъдимия да присвои предмета на престъплението. По делото липсват достоверни данни за реално съществуващи преки или опосредени от другиго фактически финансови взаимоотношения, чието изпълнение да е било започнало или да е било договорено за в бъдеще, между подсъдимия и св. Г. по повод автомобила, изразяващи се в изплащане на неговата цена и да са свързани с предоставянето или с отказа на осъдения да върне вещта. С оглед на това ВКС намира за неоснователна претенцията в жалбата, че се касае до гражданскоправни отношения, съответно – до липса на престъпление. Наложеното наказание на подсъдимия е справедливо и съответно на извършеното престъпление. Неговият размер правилно е определен същото е към предвидения в закона минимум от една година лишаване от свобода. При индивидуализацията на наложеното наказание са съобразени недобрите характеристични данни и редица смекчаващи отговорността обстоятелства-чисто съдебно минало, трудова ангажираност, активната възраст в това отношение, положително процесуално поведение, сравнително невисоката степен на обществена опасност на деянието и дееца. Принципно настоящата инстанция се съгласява с оценката на посочените обстоятелства и крайният извод, че наказанието следва да се отмери при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства в минимално предвидения в санкцията на чл. 206, ал. 1 от НК размер. Единственото, с което следва да се изрази несъгласие, е отчитането на последващото унищожаване на вещта като отегчаващо отговорността обстоятелство. Унищожаването на предмета на престъплението, настъпило след нейното присвояване, по същността си представлява разпореждане с вещта, което няма значение нито за съставомерността на деянието, нито може да се преценява като обстоятелство, отегчаващо отговорността на дееца. Независимо от това, не се констатира наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, тъй като определеното наказание от 1 година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години, отговаря на целите по чл. 36 от НК. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда от 06.06.2016 г. на Софийски окръжен съд, постановена по внохд № 388/2015 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: