6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 349 София, 15.07.2022 година Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 31 май две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА гр.дело № 864 /2022 година Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. А. Ф. против решение № 1290 от 06.12.2021 г. по гр.д.№ 1433/2021 г. на Апелативен съд-С., с което е потвърдено решение № 261263 от 21.02.2021 г. по гр.д.№ 4753/2019 г. на Софийски градски съд. С последното е уважен предявеният от А. Ц. Ц. и Л. Ц. Ц. против касатора иск по чл. 108 ЗС за апартамент № 11, находящ се в [населено място], район Л., [улица], вх.А, ет.6 с идентификатор 68134.901.854.1.11 и е отхвърлен предявеният от касатора инцидентен установителен иск за установяване нищожност поради симулативност или поради противоречие с добрите нрави или заобикаляне на закона на сделките, оформени с н.а. № ....,т.ІV/24.01.1997 г. и нот. акт № ....., т.1/14.04.2008 г. на нотариус М. Воденичарски вписан с. № 117, т, LІХ/2008 г. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон чл. 26, ал.2 пр.5 и чл. 17, ал.1 и ал.2 ЗЗД и за необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: В случай на предявен иск по чл. 26, ал. 2 ЗЗД за обявяване нищожност на привидна сделка следва ли съдът да се произнесе по въпроса дали е налице прикрита сделка и отговаря ли тя на условията за действителността й, съгласно чл. 17, ал.1 ЗЗД без да е направено искане за това от ответната страна? Твърди се противоречие с решение № 237 от 03.04.2018 г. по гр.д.№ 3861/2016 г. на ВКС, ІV гр.о. и решение № х42021.12.20120 г. по гр.д.№ 1872012 г. на ВКС, ІІІ гр.о. Основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се твърди по въпроса: Какъв е критерият за определяне на добросъвестността на третите лица в хипотезата на чл. 17, ал.2 ЗЗД, които са в близки родствени връзки със страните по делото предвид липсата на презумпция както по чл. 135, ал.2 ЗЗД? Третият въпрос, по който се твърдят основанията по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК е: Налице ли е неравностойност на престациите и противоречие с добрите нрави при сключване на сделка покупко-продажба при заплащане на продажна цена, равна на данъчната оценка на продаваемия се недвижим имот. Твърди се противоречие с решение № 119/22.03.2011 г. по гр.д.№ 485/2011 г. на ВКС, І гр.о. Ответникът по касация оспорва допускането до касационен контрол, тъй като решението на съда е съобразено с заявеното възражение и предявен инцидентен установителен иск и събраните доказателства по тях, първия въпрос не кореспондира на подържаната теза и искане на касатора, а посочените решения са по различни казуси от процесния. По вторият въпрос се оспорват предпоставките на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, а по третия се оспорва допускането до касация, защото решението е съобразено с доказателствата и съдебната практика по въпроса. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ищците се легитимират като собственици на процесния апартамент на основание дарение, оформено с н.а. № 115, т.І/14.04.2008 г. на нотариус М. Воденичарски, прехвърлен им от родителите им Ц. А. Ц. и Ж. Л. Ц.. Прехвърлителите са го придобили по покупко-продажба, оформена с н.а. № ....-,т.ІV/14.01.1997 г. от А. Ц. Ф. и И. С. Ф., а те са го придобили на 14.07.1986 г. Продажната цена по сделката от 1997 г. е 68 200 лв. при данъчна оценка 68140 лв. А. и И. Ф. са си запазили правото на пожизнено ползване. А. Ф. е починал на 13.03.2018 г., а съпругата му И. – на 14.02.2019 г. След смъртта им техни наследници са Ц. А. Ц. и ответника В. А. Ф.. Установено е от становищата на страните, гласните и писмени доказателства, че от 2011 г. ответникът е отишъл да живее при родителите си в процесния апартамент и след смъртта им е останал в него. До този момент е бил настанен в общинско жилище, което е трябвало да освободи през 2003 г. поради неплащане на наема и консумативи и в периода от 2003 г. до 2011 г. е живял в дворно място с къща в [населено място], която е напуснал защото е спрян тока поради неплащане и ответникът няма средства да заплаща консумативните разноски. В отговора на исковата молба и в предявен инцидентен установителен иск, ответникат /сега касатор/ е направил твърдения и е искал да се прогласят двете сделки за нищожни и конкретно тази от 1997 г. поради абсолютна или относителна симулация, като прикриваща дарение. Твърдял е, че сделката е сключена, за да бъде обезнаследен, че поради нееквивалентност на престациите е нищожна, като противоречаща на добрите нрави. В отговора на искова молба, ответникът се е позовал и на придобивна давност. Първата инстанция е приела, че ищците се легитимират като собственици на основание дарение и е безспорно, че ответникът ползва имота. Възражението за симулативност на договора поради абсолютна симулация е прието на недоказано и неоснователно тъй като при негова доказателствена тежест и възможност да докаже симулация с всички доказаелства, Ф. не е установил, че страните по сделката от 1997 г. са имали друга воля, различна от отразената в нотариалния акт, а тъй като не е опровергано отразеното в този официален удостоверителен документ, той има обвързваща съда доказателствена сила. Относно твърдението за противоречие с добрите нрави и инцидентния установителен иск по чл. 26, ал.1 пр.3 ЗЗД, съдът е приел, че действително цената по сделката е занижена предвид установеното, че пазарната цена на имота е била 25 194 660 неденом. лв., а сделката е сключена на 68 000 лв., но не е от естество да доведе до извод за практическа липса на престация от купувача, като се съобрази приетото в решение № 24/09.02.2016 г. по гр.д.№ 2419/2015 г. на ВКС, ІІІ гр.о. Съдът е съобразил принципно допустимото по ЗМДТ и ЗННД сделки да се сключват по данъчната оценка, а процесната сделка е сключена малко над нея. Затова е прието, че сделката не противоречи на морала. Относно възражението за пирдоибвна давност, съдът е прел, че ответникат се е установил в процесния апартамент през 2011 г. и то само поради това, че е бил допуснат от ползвателите на имота, че е могъл да установи владение най-рано след смъртта им, - през 2018 – 2019 г., но иска е предявен същата 2019 г. Липсата на намерение за своене е изведена от това, че не е декларирал имота, не е заплащал дължимите консумативи към „Т.“, консумирана вода, вноски за входна такса към етажната собственост. Въззивната инстанция, за да потвърди решението е приела от събраните доказателства, включително и гласни, каквито Ф. е могъл да ползва, че не се установява страните по договора да не са имали вола да постигнат ефекта на договор за продажба. Въз основа на писмените и гласни доказателства, съдът е приел, че са разместени имуществени блага, при което родителите Флипови са продали единия / процесния/ апартамент на сина си Ц. Ц. и с получените пари са обезпечили възможността другият им син /касатора/ да си куми жилище, която възможност той не е реализирал, а е разходвал средствата за друго. Съдът е посочил допълнително, че дори да е налице симулативност, то ще се приложи правилото на чл. 17, ал.1 ЗЗД за прикритото съглашение, тъй като сделката е оформена в нотариална форма. Съдът е посочил, че ако се приеме, че сделката прикрива дарение, то не е оспорено от Ф., който е оспорил дарението от 2008 г. Отчетено е и правилото на чл. 17, ал.2 ЗЗД предвид придобиването на апартамента от ищците, като трети лица за първата сделка от 1997 г. преди предявяване на инцидентния установителен иск и техните права не могат да бъдат засегнати. Въззивната инстанция е приела, че сделката от 1997 г. не противоречи и на добрите нрави поради ниската продажна цена, защото самият законодател допуска да се сключват сделки на данъчната и под данъчната оценка дори. Добрите нрави предполагат известна еквивалентност на насрещните престации, но нееквивалентност е налице когато тя клони към липса на престации, каквато не е налице в случая. Съдът е приел, че не е налице и заобикаляне на закона, защото постигнатия със сделките резултат не е забранен от закона, не е преследвана една неправомерна цел. Сделката от 2008 г. също не противоречи на морални, етични или норми в обществен интерес доколкото няма задължение да се предпочете увеличаване актива на децата на дарителя пред аткивите на брата на дарителя. Възражението за придобивна давност също е прието за неоснователно поради това, че простият факт на обитаване на жилището заедно с ползвателите не сочи на намерение за своене и не доказва владение върху имота, а от смъртта на ползвателите до предявяване на иска не е изтекъл изискуемият се от закона срок за придобиване по давност. По първия въпрос не се констатира противоречие с посочените решения. В решение № 337 от 03.04.2018 г. по гр.д.№ 3861/2016 г. на ВКС, ІV гр.о. е разгледано съотношението между искът с правно основание чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, който има за предмет установяване на действителните отношения между страните, основани на прикритото съглашение и може да бъде уважен само ако това съглашение е действително. Затова е допустимо съединяването му с иск по чл.. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗЗД за нищожност на привидния договор, но не и с иск по чл. 26 от ЗЗД за нищожност на прикритото съглашение, защото последицата от нищожността на прикритото съглашение е неоснователност на иска по чл. 17, ал. 1 от ЗЗД. Искът по чл. 26 от ЗЗД или възражението за нищожност на прикритото съглашение е средство за защита срещу иска за установяване на относителната симулация по чл. 17, ал. 1 от ЗЗД. Това решение няма отношение към настоящия казус, по който касаторът е твърдял нищожност само на привидната сделка както абсолютно симулативна или като относително симулативна, а по делото не е доказана симулация на оформената с нотариален акт сделка и инцидентния иск е отхвърлен. С това решение, съдът не се е произнасял по формулираният в изложението първи въпрос „в случай на предявен иск по чл. 26, ал. 2 ЗЗД за обявяване нищожност на привидна сделка следва ли съдът да се произнесе по въпроса дали е налице прикрита сделка и отговаря ли тя на условията за действителността й, съгласно чл. 17, ал.1 ЗЗД без да е направено искане за това от ответната страна“. С второто посочено решение № 420/21.12.2012 г. по гр.д.№ 1872012 г. на ВКС, ІІІ гр.о. се приема, че когато е предявен иск за нищожност поради привидност на договор, съдът не може служебно да се произнесе по прикритата сделка без да е сезиран с иск по чл. 17, ал. 1 ЗЗД, защото се касае до два различни иска, като симулативният договор може да е нищожен и без да прикрива друга сделка (абсолютна симулация) или да прикрива някаква друга сделка, но каква е тя и дали е действителна е предмет на иска по чл. 17, ал. 1 ЗЗД. С случая касаторът е твърдял абсолютна и относителна симулация, но тези искове са отхвърлени, т.е. съдът не се е произнесъл, че съществува прикрита сделка, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с това решение. Следователно по първия въпрос не се констатира противоречие със съдебната практика. По вторият въпрос - „какъв е критерият за определяне на добросъвестността на третите лица в хипотезата на чл. 17, ал.2 ЗЗД, които са в близки родствени връзки със страните по делото предвид липсата на презумпция както по чл. 135, ал.2 ЗЗД“, не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика или към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Съдебната практика приема, че добросъвестността по смисъла на чл. 17, ал.2 ЗЗД се изразява в това третото лице - преобретател да не е знаело, че прехвърлителят му черпи права от привидна сделка В този смисъл са Решение № 132 от 15.05.2003 г. на ВКС по гр. д. № 43/2002 г., IV г. о., Решение № 461 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 526/2009 г., I г. о., Решение № 333 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 526/2009 г., I г. о. Поради наличието на непротиворечива съдебна практика по поставеният втори въпрос, не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. По третия въпрос „налице ли е неравностойност на престациите и противоречие с добрите нрави при сключване на сделка покупко-продажба при заплащане на продажна цена, равна на данъчната оценка на продаваемия се недвижим имот“, се твърдят и двете основания по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Противоречие с посоченото от касатора решение № 119/22.03.2011 г. по гр.д.№ 485/2011 г. на ВКС, І гр.о. не се констатира. С него съдът е приел, че преценка за това дали са накърнени добрите нрави следва да се извежда от действителната воля на страните, установена при тълкуване на договора. До колкото продажбата е казуална сделка, то следва да се съобразява дали е постигната целта на страните по сделката. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва при съобразяване на преследваната от страните цел, т.е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес. В решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр.д. № 4277 / 2008 г. на І гр.о.. на ВКС, отговорът е свързан с данъчната оценка на продаваемият се имот. Предвид свободата на договарянето, рамкирана от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави, е подчертано, че законодателят допуска цената на недвижимия имот да бъде дори по-ниска от данъчната оценка, което предполага известна нееквивалентност на насрещните престации по волята и преценката на страните, но при явно несъответствие може да се направи извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Тази съдебна практика е доразвита с посоченото в мотивите на първата инстанция решение № 24/09.02.2016 по гр.д.№ 2419/2015 г. ІІІ гр.о., ВКС, с което се приема, че значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева. Въззивната инстанция се е съобразила с развитието на съдебната практика по въпроса, а въззивното решение не е постановено в противоречие с нея предвид установеното и прието от съда разместване на имуществени блага между страните по оспорената от касатора сделка. Наличието на съдебната практика, която не е противоречива сочи на липса и на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция, съставляващи уговорен и платен хонорар в доказания с пълномощното размер 4500 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1290 от 06.12.2021 г. по гр.д.№ 1433/2021 г. на Апелативен съд-С. по касационна жалба, подадена от В. А. Ф.. Осъжда В. А. Ф. да плати на А. Ц. Ц. и Л. Ц. Ц. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 4500 лв. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: