Р Е Ш Е Н И Е № 94 Гр. София, 09 юни 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП ИСКРА ЧОБАНОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 361/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационен протест на прокурор при Софийска градска прокуратура срещу нова въззивна присъда на Софийски Градски съд, Наказателно отделение, 8-ми въззивен състав, № 266, постановена на 01.11.2016 г. по в.н.о.х.д. № 3308/2016 г. В протеста се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. Застъпва се тезата, че обвинителният акт по делото е противоречив между обостоятелствената му част и диспозитива, доколкото в първата се описват неправомерни разпоредителни действия с инкриминираната вещ, таксиметров лек автомобил, изразяващи се в залагането му в заложни къщи с цел обезпечаване на вземане, а в диспозитива за дата на извършване на престъплението е посочена датата на прекратяване на договора за лизинг, която е правно ирелевантна за повдигнатото обвинение. Посочената неяснота в обвинението, според прокурора е налагала прекратяване на съдебното приозводство с цел нейното отстраняване, като впоследствие е довела и до постановяване на неправилна оправдателна присъда от въззивния съд. В протеста се сочи, че във въззивната присъда не са изложени мотиви по съществени признаци от състава на престъплението, независимо че съдът правилно е установил фактите относно периода на извършването му, но едновременно с това е приел от правна страна, че деянието е осъществено на последваща дата, тази на която договорът е бил едностранно прекратен от ощетеното юридическо лице, което е довело до оправдаване на подсъдимия и неправилно приложение на закона. В заключение, прокурорът застъпва тезата, че по делото са налице достатъчно доказателства в подкрепа на обвинението за обсебване от страна на подсъдимия на чужд таксиметров лек автомобил, без знанието и съгласието на неговия собственик и прави искане присъдата на въззивния съд да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав , поради липса на мотиви, алтернативно на първия съд за изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК. Сочи, че при наличието на валидно сключен договор за лизинг между подсъдимия и дружеството, по силата на който таксиметровия автомобил е бил във владение на подсъдимия, след като той не е изпълнявал задължението си за внасяне на дължимите вноски и договорът е бил прекратен едностранно от дружеството, претенцията за възстановяване на равностойността на автомобила и принадлежащото му оборудване е основателна и доказана, поради което следва да се уважи. Срещу гражданската част на въззивната присъда е постъпила касационна жалба и от гражданския ищец “фирма” , чрез повереника адв. Ч., с искане да се отмени в тази й част и да се уважи предявения граждански иск в пълен размер. Застъпва се тезата, че след като е приет за разглеждане в наказателния процес, гражданският иск не следва да се разглежда само като функция на обвинението, а неговата основателност следва да се преценява на общо основание и при недоказано обвинение, като се обсъжда отговорността и извън условията на чл.45 от ЗДД, освен в случаите на прекратяване на наказателното производство. Сочи се, че не е налице пречка и при постановената оправдателна присъда се уважи гражданският иск на осн. чл.55 от ЗЗД, съгласно който всеки е длъжен да възстанови полученото на отпаднало правно основание, а ако предметът липсва – да се плати равностойността му. Пред касационната инстанция, прокурорът от ВКП не поддържа протеста на прокурора от СГП, като го намира за неоснователен. Счита, че въззивната присъда е постановена при спазване на разпоредите на чл.313 и 314 от НПК, след повторна задълбочена доказателствена проверка, при която е направен обоснован правен извод, че макар подсъдимият да е извършил деяние по чл.206 от НК, при описаните в обвинителния акт факти, съдът няма друга възможност освен да оправдае подсъдимия, поради липса на упражнено правомощие по чл.287 от НПК от прокурора пред първата инстанция. Жалбата на гражданския ищец намира за неоснователна, като сочи, че основанието на гражданския иск в наказателния процес е извършеното деяние, предмет на обвинението. Защитникът на подсъдимия К., адв. С., пред ВКС моли да се остави в сила въззивната присъда и се отхвърлят протеста и жалбата като неоснователни. Намира че при постановяването й не са налице съществени процесуални нарушения или нарушение на материалния закон, като преценява присъдата за подробно мотивирана и съобразена с повдигнатото обвинение, в рамките на което съдът е ограничен. Моли присъдата да се потвърди и в гражданската й част, като сочи, че гражданският иск не може да бъде уважен на друго основание, освен деликтно, включително на договорно или на такова от неоснователно обогатяване. В представена писмена защита излага допълнителни аргументи в насока неоснователността на протеста, като счита, че изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК на този етап от процеса е недопустимо. Намира, че не е налице твърдяното нарушение на материалния закон, предвид наличното противоречие в обвинението за датата и естеството на разпоредителните действия, при което е било възможно съдът да се произнесе само с оправдателна присъда. Повереникът на гражданския ищец “фирма”, адв. Ч. пред касационната инстанция поддържа жалбата по изложените съображения и с направеното искане за уважаване на гражданската претенция, като счита, че след като е налице извършен деликт, съдът е следвало да присъди съответно обезщетение за вреди и да уважи гражданския иск на собствено основание. Подсъдимият К., в последната си дума пред касационната инстанция заявява, че е на 47 години и е неосъждан, както и че има три деца, които учи да уважават правосъдието, поради което моли ВКС да отсъди справедливо. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационния протест и в жалбата на гражданския ищец оплаквания и доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 2204 от 31.03.2016 г., постановена по н.о.х.д. № 4427/2012 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 10 състав, подсъдимият А. Х. К. е бил признат за виновен относно това, че на 17.07.2009 г. в [населено място], противозаконно е присвоил чужди движими вещи, лек автомобил марка “марка”, модел “модел” , с рег. [рег.номер на МПС] , и оборудване към него на обща стойност 7825 лв., собственост на “фирма”, които владеел по силата на договор за лизинг № /номер/ от 13.11.2008 г., сключен между “фирма” и [фирма] с управител подсъдимия К., поради което и на осн. чл.206, ал.1 от НК и чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила, на осн. чл.66, ал.1 от НК. Със същата присъда съдът е уважил предявеният от гражданския ищец “фирма” срещу подсъдимия К. граждански иск в размер на 7281 лв., представляващ обезщетение за имуществени вреди от процесното деяние, ведно със законните последици от датата на деянието 17.07.2009 г. до пълното му изплащане. Подсъдимият К. е осъден да заплати и направените по делото разноски и съответни държавни такси. С въззивна присъда № 266, постановена на 01.11.2016 г. по в.н.о.х.д. № 3308/2016 г., по описа на Софийски Градски съд, НО, 8-ми въззивен състав е отменена изцяло присъда № 2204 от 31.03.2016 г., по н.о.х.д. № 4427/2012 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 10 състав и вместо нея е постановена оправдателна присъда, с която подсъдимият А. К. е бил признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл.206, ал.1 от НК, на осн. чл.304 от НПК и е отхвърлен изцяло предявеният срещу него граждански иск в размер на 7281 лв. По протеста на прокурора: Касационният протест е подаден в законовия срок по чл. 350, ал.1 от НПК от активно легитимирана страна, като разгледан по същество се явява основателен, не не по всички изложени в него съображения. Оплакването в протеста за нарушение на материалния закон при постановяването на новата въззивна оправдателна присъда е подкрепено от наличните по делото доказателства, поради което ВКС го намира за основателно. Въззивният съд е осъществил проверката на първоинстанционната присъда в рамките на доказателствата, събрани в хода на съдебното производство пред първата инстанция, при което изцяло е възприел установената от първия съд фактическа обстановка, включително и по отношение на релевантните за авторството на подсъдимия факти. Касационната инстанция намери, че в дейността на контролираните съдилища по събирането, проверката и оценката на доказателствените източници и значимите за предмета на доказване обстоятелства не са допуснати нарушения на разпоредбите на чл.13, 14 и 107 от НПК, поради което вътрешното им убеждение по правно значимите факти е формирано правилно и същите са вярно установени. Независимо, че въззивният съд е възприел напълно фактическите констатации на първата инстанция относно значимите за обвинението обстоятелства, правната му оценка на възприетите факти съществено се различава от тази на първия съд, като съдържа противоположни изводи за съставомерността на деянието, за което съдът е намерил, че не съставлява престъпление по смисъла на чл.206, ал.1 от НК, по съображения, че обсебването на лекия автомобил не е извършено от подсъдимия на инкриминираната дата, а в предходен период когато К. го е предоставил в залог за обезпечаване на свое парично вземане и по тези съображения е постановил оправдателна присъда. В тази връзка ВКС намира за основателни доводите в протеста за допуснато нарушение на материалния закон от въззивния съд, тъй като правната оценка на съществените за обвинението факти, на която е основано оправдаването на подсъдимия съдържа противоречиви отговори на въпросите, съдържащи се в текста на чл.304 от НПК. При правилно установените факти, които са инкриминирани от обвинението, въззивният съд е направил неверен извод за липса на описано в обвинителния акт съставомерно поведение на подсъдимия, което сочи на допуснато нарушение на закона. Въззивният съд е приел едновременно, че въз основа на установените факти подсъдимият е извършил престъпно “обсебване” по смисъла на чл.206, ал.1 от НК, тъй като неправомерно се е разпоредил с лекия автомобил, който правомерно владеел по силата на договор за лизинг, но това обсебване не е осъществено на инкриминираните дата и начин, съответно на 07.07.2014 г. и чрез отказ да върне вещта на собствениците й, а е реализирано в предходен момент с факта на предоставянето му в залог, поради което е приел, че деецът не е извършил престъплението, за което е предаден на съд и го е оправдал. В мотивите към присъдата на въззивния съд се съдържат фактически изводи, че след първоначалната вноска по договора за лизинг, която е била и задължително условие за сключването му, подсъдимият не е осъществил друго плащане в съответствие с приложения към договора и неразделна част от него погасителен план, като едновременно с това е прекъснал комуникацията си с лизингодателя и се е укрил, поради което не е могъл да бъде намерен на посочения от него адрес и телефонен номер, включително и е изключил монтирания в таксиметровия автомобил джи пи ес, с което обективно е прекъснал достъпа на таксиметровата компания до данните за местонахождението на автомобила. Установени са и фактите, че след като подсъдимият не заплатил първата дължима вноска по договора за лизинг, с падеж 01.02.2009 г. , което съгласно една от клаузите на договора е било самостоятелно основание за едностранното му прекратяване от лизингодателя, К. продължил да управлява автомобила, като в изключително кратък срок след сключването на договора, в началото на 2009 г., го предал в залог на свидетеля К. Е., собственик на заложна къща, за обезпечение на предоставен му от същия свидетел паричен заем. На 20.02.2009 г. подсъдимият предал същия автомобил като залог за втори паричен заем в полза на друга заложна къща, която платила за негова сметка дължимата сума по първия заем на свидетеля Е.. Съдилищата се приели, че след тази дата подсъдимият обективно не е възстановил владението си върху таксиметровия автомобил /независимо, че е правил опити за това/, а автомобилът е бил предоставен за управление от неустановено по делото лице на други лица, на които във връзка с допуснати нарушения на правилата за движение при управлението му са били издадени наказателни постановления от органите на КАТ. Установен факт е, че таксиметровата компания, в лицето на нейните собственици, е правила многократни опити за връзка с подсъдимия с цел да получи информация за причините, поради които той не изпълнява задълженията си по договора и да си върне автомобила, и след като не е могла да влезе в контакт с него, на 10.07.2009 г. прекратила едностранно договора за лизинг и изпратила на подсъдимия писмено уведомление за това, чрез куриер. Подсъдимият отказал да получи уведомлението, което било удостоверено писмено върху плика от служител на куриерското дружество и уведомлението било върнато на подателя. Описаното поведение на подсъдимия по предоставянето на автомобила в залог, като обезпечение на получен заем, е оценено от въззивния съд като противозаконно разпореждане с чужда движима вещ, като съдът е приел, че с тези негови действия К. е осъществил фактическия състав на престъплението обсебване, но поради липса на инкриминирани факти в обвинителния акт по делото го е оправдал. Отделно от това въззивният съд е приел, че подсъдимият не е знаел за едностранното прекратяване на договора за лизинг / тъй като не е получил писменото уведомление/ и за произтичащото от това задължение да върне автомобила, поради което от негова страна не е налице обективиран отказ за връщането му на процесната дата, 17.07.2009 г., респективно не може да бъде признат за виновен в извършване на обсебване, състоящо се в отказ да върне правомерно предоставената му за ползване вещ. Както и че след като прокурорът не е упражнил правомощията си по чл.287 от НПК да измени обвинението пред първата инстанция, при установените факти за залагането на автомобила, не е налице правна възможност подсъдимият да бъде признат за виновен по предявеното му обвинение. Становището на въззивния съд не може да бъде възприето. В изключителните правомощията на прокуратурата е да повдига и предявява обвинение срещу определено лице във връзка с негово неправомерно поведение, което осъществява признаците на състав на престъпление, както и да избира формата на изпълнителното деяние и времето на извършването му, което ще инкриминира, в случаите когато се касае за определен период от време, през който се извършва престъплението. В настоящият казус от съществено значение е поведението на подсъдимия по последователно избягване на контакти с лизингодателя и липса на съдействие за получаване на уведомлението за прекратяването на договора, което сочи на съзнателен отказ за връщане на автомобила на действителния му собственик. В правната теория и съдебната практика е общоприето, че изпълнителното деяние на престъплението обсебване може да се изрази както в разпореждане с чуждата вещ, така и в отказ същата да бъде върната на собственика й. Във втората хипотеза отказът да се върне вещта също следва да е противозаконен, т.е. поведението на дееца следва да е несъвместимо с конкретното правно основание, на което му е предоставено владението на тази вещ. / Р № 46/2014 г. по н.д. № 2218/13 г., II НО на ВКС, Р № 231/2001 г. на I НО на ВКС , Р № 35/2009 г. на III НО на ВКС / . Видно от обвинителния акт по делото прокуратурата е повдигнала обвинението при втората форма на изпълнителното деяние, отказ за връщане на правомерно владяната вещ. Неоснователно е твърдението в протеста за налично противоречие между обстоятелствена част и диспозитив на обвинителния акт, тъй като в обстоятелствената част на същия изобщо не фигурират факти за противозаконно разпореждане с таксиметровия автомобил от подсъдимия чрез даването му в залог на заложни къщи. В обвинителния акт е инкриминирано именно поведението на подсъдимия по неплащане на лизинговите вноски по договора и препятстване на контактите с лизингодателя, чрез укриване и отказ да получава съобщения от него, което обективира и липса на намерение да се върне вещта на собственика й. В изключителните правомощия на прокурора е да прецени необходимостта от изменение на обвинението, поради съществено изменение на обстоятелствената му част и да поиска от съда прилагане на разпоредбата на чл.287 от НПК. В конкретния случай фактите за предоставяне от подсъдимия на таксиметровия автомобил като залог, обезпечение по договор за заем, от заложни къщи са били установени още в хода на досъдебното производство, но не са били включени в обвинителния акт от наблюдаващия делото прокурор, който го е изготвил. Такава необходимост не е отчел и прокурорът пред първата инстанция, като е поддържал обвинението във вида, в който е внесено в съда, поради което и за съда е било налице задължение да се произнесе в рамките на предявеното обвинение, като отговори на въпросите по чл.301 от НПК. За наказателната отговорност на дееца е ирелевантно обстоятелството дали е бил уведомен за датата на едностранното прекратяване на договора от страна на таксиметровата компания, при установеното трайно неизпълнение на задълженията му по същия договор за заплащане на лизинговите вноски и при наличието на клауза в договора, че същият се прекратява едностранно от лизингодателя с неизпълнението на задължението за изплащане на редовна лизингова вноска в 7-мо дневен срок от падежа й. В същия договор се съдържа задължение за лизингодателя да върне автомобила на неговия собственик в срок от 24 часа след прекратяването на договора. Следователно противоречи на установените факти по делото извода на въззивния съд, че подсъдимият не е знаел за задължението си да върне автомобила на неговия собственик при неплащане на вноските по договора за лизинг, тъй като то произтича от клаузите на самия договор, съгласно които с неплащането само на една вноска договорът се прекратява едностранно от лизингодателя с изтичането на 7 –мо дневен срок от падежа на вноската. Подсъдимият е бил уведомен за задълженията си по договора още с факта на сключването му. С отказа си да получи кореспонденция от лизингодателя той е обективирал намерението си за неизпълнение на договорните си задължения, като независимо, че няма данни да се е запознал със съдържанието на писмото, за целите на отказа е бил уведомен относно подателя на пратката. По изложените съображения протеста на прокурора от СГП е частично основателен и следва да бъде уважен относно искането за отмяна на присъдата и връщане на делото на въззивната инстанция. Искането за връщане на делото на първия съд за прилагане на разпоредбата на чл.287 от НПК е неоснователно, тъй като тази възможност е преклудирана с образуването на въззивното производство, поради което връщането на делото на това основание е недопустимо. С оглед изложеното, лишени от обективна опора са правните изводи на въззивния съд, че действията на подсъдимия, обективиращи отказ за връщане на лизинговия автомобил не могат да се субсумират в правната рамка на престъплението по чл.206, ал.1 от НК, при положение, че са инкриминирани в пълнота във внесения срещу него обвинителен акт. При тези данни е налице неправилно приложение на материалния закон при постановяването на оправдателната присъда, което налага същата да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. По жалбата на гражданския ищец: Жалбата е редовно подадена, от активно легитимиран правен субект, и е основателна, но не по всички посочени в нея съображения. Отмяната на присъдата в наказателната част, поради неправилно приложение на материалния закон при наличието на жалба от гражданския ищец, предпоставя същата да се отмени и в гражданската й част, с която е отхвърлено претендираното обезщетение за вреди, тъй като правното основание на гражданската претенция е инкриминираното на подсъдимия деяние, изразяващо се в престъпно обсебване на лекия автомобил, собственост на гражданския ищец. В частта, с която се сочи, че въззивният съд в рамките на постановената оправдателна присъда е дължал уважаване на гражданския иск на друго основание, освен на деликтно, жалбата е напълно неоснователна. Както правилно е посочил окръжният съд основанието за гражданския иск, който в наказателния процес е акцесорен, е само извършеното деяние, поради което е недопустимо основателността на гражданската претенция да се разглежда на друго правно основание, включително договорно или като резултат от неоснователно обогатяване. Водим от горното и на осн. чл.354, ал.3, т.3 от НПК, Върховният каационен съд , трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда на Софийски Градски съд, Наказателно отделение, 8-ми въззивен състав, № 266, постановена на 01.11.2016 г. по в.н.о.х.д. № 3308/2016 г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: