6 Р Е Ш Е Н И Е № 463 гр. София, 04 февруари 2011г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на пети октомври, две хиляди и десета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИР АРАЛАМПИЕВ КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 443/ 2010 година Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. Х. П., от[населено място], депозирана чрез неговите защитници- адв. Б. К. и адв. Р. Ф., срещу въззивна присъда № 29 от 28. 05. 2010г., на С. апелативен съд, наказателно отделение, 5 състав, постановена по ВНОХД № 281/ 2010г., по описа на съда, с което е отменена присъда № 5 от 5. 02. 2010г., на Софийски окръжен съд, наказателно отделение, по НОХД № 581/ 2009г., и е постановена нова. В касационната жалба на подсъдимия се поддържат доводи за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. Искането е за отмяна на присъдата и оправдаване на жалбоподателя, алтернативно- за изменяването й, с преквалификация на престъплението в по- леко наказуемо, и определяне на наказанието при условията на чл. 55 НК. Касаторът, редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред настоящата инстанция. Неговият процесуален представител поддържа жалбата, по изложените в нея съображения, със заявените искания. Гражданският ищец и частен обвинител Т. Н. П., лично и чрез своя повереник взема становище за неоснователност на касационната жалба.Поддържа искане обжалваната въззивна присъда да бъде оставена в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата на подсъдимия е неоснователна, поради което счита, че проверяваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните в съдебно заседание, провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия Г. Х. П. е неоснователна. С първоинстанционната присъда Софийският окръжен съд, наказателно отделение, 2 състав, е признал подсъдимия Г. Х. П., от[населено място], за виновен в това, че на 11. 04. 2009г., в[населено място], Софийска област, умишлено причинил на Т. Н. П., от същия град, средна телесна повреда, представляваща обезобразяване на лицето и шията, поради което и на основание чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от три години, като го е оправдал по обвинението по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК. Осъдил е подсъдимия Г. Х. П. да заплати на Т. Н. П., сумата 15000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, като е отхвърлил гражданския иск в останалата му част. Присъдил е разноските по делото в полза на С. окръжен съд и на частния обвинител и граждански ищец, възложени в тежест на подсъдимия, както и държавна такса върху уважения граждански иск. Постановил е разпореждане с веществените доказателства. С обжалваната въззивна присъда Софийският апелативен съд, наказателно отделение, 5 състав, на основание чл. 336, ал. 1, т. 1, вр. чл. 334, т. 2 НПК, е отменил цитираната първоинстанционна присъда, в наказателната й част, и вместо нея е постановил нова, с която е признал подсъдимия П. за виновен в това, че на 11. 04. 2009г., в[населено място], направил опит умишлено да умъртви Т. Н. П., поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК, и чл. 58, б. „а”, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от пет години, считано от влизане в сила на присъдата. Потвърдил е присъдата в останалата й част. Изтъкваният в касационната жалба довод за нарушение на закона, се основава на две алтернативно застъпени от подсъдимия позиции, първата от които- оспорено авторство на инкриминираното деяние, аргументирана с възражения срещу доказателствената дейност на решаващия съдебен състав, и втората- за съставомерност на деянието по по- леко наказуем престъпен състав- по чл. 130, ал. 1 НК, вместо по чл. 115, вр. чл. 18 НК. Същият е изцяло неоснователен, и при двете алтернативи, предложени от касатора, подробно развити и в писмените бележки на неговите защитници. Те са поддържани последователно пред въззивната инстанция, обсъдени са задълбочено, а с мотивите към проверяваната присъда са получили законосъобразен и убедителен отговор. Ето защо преповтарянето на всички съображения в тази насока е безпредметно. Фактическите констатации на апелативния съд са изградени на базата на обективен анализ на формираната по делото доказателствена съвкупност. Изключително подробно и детайлно съдът е изложил съображенията си относно отделните източници на доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност. Задълбочено се е занимал с показанията на пострадалия свидетел Т. П., когото е кредитирал, излагайки подробно съображенията си за това. Същият е категоричен, че именно П. е лицето, извършило престъпното посегателство спрямо него. Съвсем правилно втората инстанция е заключила, че е недопустимо само по себе си качеството на този свидетел на страна в конкретния наказателен процес да характеризира показанията му като пристрастни, тенденциозни или направо- недостоверни. Тя е изпълнила перфектно задълженията си да ги анализира съвкупно с останалите доказателствени източници и намирайки кореспонденцията помежду им, логично ги е кредитирала. Обсъдени и оценени са също показанията на групата свидетели (П. П., Х. Д., П. М., Е. Н., П. В., М. П., П. С., Р.Й.), всеки от които е възприел отделни фрагменти от инкриминирания инцидент (или е имал участие в епизоди от него), и добросъвестно ги е възпроизвел, както и съдебно- медицинските заключения. Проверявайки обжалваната въззивна присъда в пределите на контролните си правомощия, ВКС не констатира в своята доказателствена дейност С. да е допуснал приписваните му съществени нарушения на процесуалните правила от категорията на съществените, които да са довели до незаконосъобразни изводи по въпросите за вината и отговорността на жалбоподателя, и да обуславят нейната касационна отмяна. Като втора и същевременно последна по фактите, въззивната инстанция е спазила принципните изисквания на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 НПК, без да допусне нарушения при събирането, проверката и оценката на доказателствата, както и при формиране на своето вътрешно убеждение по фактите. Ето защо, въпросът за авторството на деянието е решен правилно в конкретния наказателен процес. Няма основание да се споделят и алтернативните доводи в жалбата- за правната квалификация на престъплението. В пълно съответствие със закона, второинстанционният съд е упражнил правомощията си по чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 1 НПК, като е приложил закон за по- тежко наказуемо престъпление, за което е имало обвинение в първата инстанция. За разлика от С. окръжен съд, който е счел, че конкретно установеното от фактическа страна деяние следва да се квалифицира като умишлена средна телесна повреда по чл. 129, ал. 1, вр. ал. 2 НК, правилно С. е заключил, че то субсумира всички обективни и субективни признаци на опит за умишлено убийство по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК. Този му извод следва от комплексната оценка на множеството релевантни фактори, а именно: брой, сила, насоченост и локализация на ударите, медико- биологична характеристика на уврежданията, оръдието на престъплението и начина на използването му, отстоянията и т.н. В конкретния случай подсъдимият е нанесъл два удара с нож, който несъмнено представлява оръжие, годно да причини смърт, със замах, от близко разстояние, насочени към лицето и шията на пострадалия, където се намират магистрални кръвоносни съдове, прорезното нараняване на които безалтернативно води до бърз летален изход. Възникналото като резултат увреждане на пострадалия- порезна рана, със значителна дължина от 18 см, макар и съпроводено с обилно кървене, наложило хирургична обработка, не е довело до фатални за живота на жертвата последици, тъй като не се е достигнало до прорязване на югуларна вена или на сънна артерия. Обратното би довело до неминуема смърт в интервал от порядъка на минути. Така, само поради обстоятелството, че порезното нараняване се е оказало повърхностно, макар и да е засегнало сериозно кожата и подлежащите й тъкани, както и частично- гръдноключичносисовидния мускул, не е настъпил смъртният изход за Т. П.. Законосъобразни са съображенията на апелативния съд и относно субективната страна на деянието, които се споделят изцяло от настоящата инстанция. В. и основан на доказаните и приети по делото фактически обстоятелства е изводът му, че подсъдимият е действал при пряк, алтернативен умисъл, а не при друга форма на вината. Въззивният съд е направил задълбочен анализ на присъствието на всички елементи на прекия алтернативен умисъл (интелектуален и волеви момент), излагайки аргументирани съображения. Известно е, че за субективната страна на всяко престъпление се съди от обективните действия на неговия извършител, подробно обсъдени по- горе, а не от обясненията за фактите, или тяхната интерпретация, който той прави впоследствие. В този смисъл практиката на ВКС е константна, непротиворечива, и е застъпена както в Постановление № 2/ 57г. на Пленума на ВС, така и в множество други негови решения: Вж. напр. Р 63- 88- ОСНК, Р 57- 79- ОСНК, Р 406- 79- І н.о., Р 72-77- ІІ н.о. и др. Ето защо, касационната инстанция счита, че при доказаните по делото факти, апелативният съд е решил правилно въпроса за съдържанието на умисъла на дееца. Съображенията, с които е отхвърлено алтернативното искане за преквалификация на престъплението по чл. 130, ал. 1 НК, предвид осъждането на касатора за по- тежко престъпление, са съответни на доказаните в процеса фактически обстоятелства и на закона, поради което изцяло се споделят и от настоящия съдебен състав. Поддържани и пред ВКС в настоящото производство, със същите аргументи, те са изцяло неоснователни. Няма основание и за ревизия на наказанието, предвид липсата на такова за преквалификация на престъплението в по- леко наказуемо, доколкото доводът за явна несправедливост на наложеното наказание е аргументиран със съображения в тази насока. Наказанието- три години лишаване от свобода, за престъплението по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК, за което деецът е признат за виновен и осъден, е определено при условията на чл. 58, б. „а”, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, с приложение на института на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 НК, с изпитателен срок от пет години, е достатъчно снизходително, за да съществуват основания то да бъде намалено и от касационната инстанция. Не са налице смекчаващи обстоятелства, които да не са били взети предвид, или тяхната относителна тежест да се е оказала подценена. Отчетено е, че подсъдимият е млад човек, с чисто съдебно минало и много добри характеристики, че реално за пострадалия не са настъпили сериозни здравословни последици, но същевременно се касае за престъпление с висока степен на обществена опасност, извършено без каквато и да е провокация от пострадалия, водеща към предприетата саморазправа. Липсват състоятелни аргументи за подкрепа на тезата, застъпена от защитника на подсъдимия пред касационния съдебен състав, а именно, че се касае за „типично младежко инцидентно сбиване”, предвид безспорно доказаната и обстоятелствено обсъдена фактология по делото. Да са приеме последното, означава неоснователно да се омаловажат конкретните характеристики на престъпното деяние и участието на жалбоподателя в него, а евентуалното удовлетворяване на искането за последващо смекчаване на наказателната санкция- до нарушение на принципите за целите на наказанието, по чл. 36 НК, и за съответствието му с извършеното престъпление, съгласно чл. 35, ал. 3 НК. Предвид гореизложеното, като намери, че жалбата на подсъдимия Г. Х. П. е изцяло неоснователна, ВКС прие, че съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 1 т. 1 НПК, следва да остави в сила обжалваната въззивна присъда. При този изход на делото, в полза на частния обвинител и граждански ищец Т. Н. П. следва да бъдат присъдени разноски за касационната инстанция- сумата 500 лв., на основание чл. 189, ал. 3 НПК, въз основа на направеното от неговия повереник изрично искане и представено адвокатско пълномощно, съдържащо данни за заплатено от страната възнаграждение в посочения размер. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 29 от 28. 05. 2010г., на Софийски апелативен, съд, наказателно отделение, 5 състав, постановена по ВНОХД № 281/ 2010г., по описа на съда. ОСЪЖДА подсъдимия Г. Х. П., със снета самоличност, да заплати на Т. Н. П. сумата 500 лв. (петстотин лева)- разноски по делото. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :