Решение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
5052_15_dec_290gpc_74(1)zs
Р Е Ш Е Н И Е
№ 47
София, 25.03.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
при участието на секретаря Анета Иванова,
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 5052 //2015 г.:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Н. К. – Д. и Д. П. Д. срещу въззивно решение № 281 от 17.02.2015 г. по гр.д. № 2346 /2014 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о., в частта, с която е потвърдено решение № 1551 /11.04.2014 г. по гр.д. № 1165 /2013 г. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени техните искове, предявени като насрещни, срещу З. Д. Ф. с правно основание чл.72,ал.2 и чл.74,ал.1 или 2 ЗС за обезщетение за обогатяване от построеното в размер на 11 850 лева – увеличената в резултат от надстрояването стойност на 1 /3 от тавана на сградата, евентуално в размер на 19 010 лева - увеличената в резултат от надстрояването стойност на 1 / 3 от всички общи части на сградата.
В останалата част решението не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила.
Касационно обжалване в посочената част на решението е допуснато на основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос: допустимо ли е препращане по 272 ГПК когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи на въззивните жалбоподатели, за който е прието, че е обуславящ и както твърдят жалбоподателите е разрешен в противоречие с приетото в отговор на правен въпрос с решение № 94 /28.03.2014 г. по гр.д. № 2623 /2013 г. на ВКС, ІV г.о,, постановено по реда на чл.290 ГПК, че съгласно разпоредбата на чл.272 ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, като същевременно отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на спора – като изведе свои фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. С това определение са изложени мотиви за неоснователността на възражението на З. Ф. по чл.280,ал.2 ГПК, които не следва да бъдат повтаряни.
Насрещната страна З. Д. Ф. в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба.
По правния въпрос настоящият състав споделя разрешението в посоченото решение на ВКС, постановено в производства по чл.290 ГПК, което отразява установената практика на Върховния касационен съд, по изложените в него съображения.
По съдържанието на въззивното решение:
За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е изложил буквално следните изводи:
„Ищците Дечеви не доказват стойността на подобренията към момента на извършването; Възражението на ответника по исковете З. Ф. за погасяване по давност е основателно - подобрението е завършено към 10.01.2005 г. (чл.110 ЗЗД); Колкото до възражението, че подлежащите на премахване незаконни строежи не се заплащат, освен ако собственикът не желае да ги запази (ППВС 6 /1974 г.),, то е неоснователно, т.к. строежът подлежи на премахване само при издадено – в случая не е издадено – предписание за това от компетентните органи (решение № 308 /2012 г. на – во г.о.). Нежеланието за запазване на процесния имот се установява от завеждането от Ф. на иск по чл.109 ЗС. В. Дечеви не показват и демонстрацията на намерение за своене на каквото и да е, пред каквото и да е.”
Към това въззивният съд е добавил, че решението следва да бъде потвърдено съгласно мотивите към него (272 ГПК).
По основателността на касационната жалба:
Настоящият състав намира за основателен довода на жалбоподателите Дечеви, че въззивният съд не е изложил мотиви – правни изводи и фактически констатации по изложените във въззивната им жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение.
Такива са доводите, че Дечеви са извършили надстрояването по силата на учредено в тяхна полза право на надстрояване и са владели надстроеното като собственици, което според тях се установява от представените от тях нотариален акт за дарение № 20 /2000 г. и нотариален акт за собственост по силата на надстрояването № 86 /2005 г. на нотариуси от П. и от влязлото в сила решение № 200 / 07.02.2002 г. по възз. гр.д. № 748 /2011 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по спор между страните по иск по чл.108 ЗС. В. съд не е обсъдил доказателствено значение на посочените доказателства с оглед твърденията на Дечеви, нито основанието за приложението на правилото на чл.69 ЗС. В. съд не е обсъдил и доводите, че видно от събраните по делото доказателства, З. Ф. е знаела за извършените строителни работи в имота и не им се е противопоставила, както и че от приетите по делото заключения на СТЕ се установява каква е увеличената в резултат на надстрояването стойност на последния тавански етаж и на сградата. В. съд не е обсъдил и довода за неоснователност на възражението на З. Ф. за изтекла давност за вземането на Дечеви за подобренията, т.к. вземането на владелеца, извършил подобрения в чужд имот, става изискуемо и погасителна давност за него започва да тече от момента, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред чрез предявяване на ревандикационен или установителен иск, за който Дечеви са се позовали на задължителна съдебна практика.
С оглед отговора на процесуалноправния въпрос, настоящата инстанция намира, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, които са довели до необоснованост и неправилност на въззивното решение.
От това и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293 ГПК следва извод, че въззивното решение следва да бъде отменено в допуснатата до касационно обжалване част.
Настоящият състав намира, че няма пречка да разгледа спора по същество.
По същество:
От влязлото в сила решение № 200 / 07.02.2002 г. по възз. гр.д. № 748 /2011 г. на Пловдивския окръжен съд (л.15), (постановено от същия въззивен състав), на което се позовава и З. Ф. по предявения от нея иск, с което Дечеви са осъдени да и отстъпят собствеността и да и предадат владението върху 1 /3 ид.ч. от тавана на съсобствената жилищна сграда, който в резултат на извършеното от тях надстрояване и пристрояване представлява второ ниво на надстроения апартамент – мезонет на две нива, следва извод за извършването на надстрояването, за съсобственост между страните по делото на таванско ниво и че З. Ф. е собственик на 1 /3 ид.ч. от надстроеното, както и че Дечеви упражняват фактическата власт върху процесната част от имота. Установено е, че Дечеви в нарушение на одобрените проекти и на учреденото им право на надстрояване са присъединили към обекта, за който им е учредено право на надстрояване, част от общите части, които се намират на таванското ниво на жилищната сграда.
От представените от З. Ф. нотариални актове № 4 /12.01.2004 г. (л.8) и № 152 /2010 г. (л.9) се установява, че З. Ф. е придобила първоначално съпружеска имуществена общност, а през 2010 г. в индивидуална собственост първия етаж от жилищната сграда, заедно с 1 /3 ид.ч. от дворното място, заедно с 1 /3 ид.ч. от общите части на сградата, в която е извършено надстрояването.
От представения нотариален акт № 20 /01.03.2000 г. (л.10) е видно, че родителите на Е. Д. са и дарили 1 /3 ид.ч. от дворното място и са и учредили правото да надстрои двуетажната жилищна сграда съобразно одобрен през 1999 г. архитектурен проект с реализирането на който ще бъде изградено описано в акта жилище на свързано мезонетно с таванско ниво. Не се спори, че надстрояването е извършено по време на брака на Е. Д. с Д. Д..
От представения нотариален акт № 89 /03.08.2005 г. (л.11) е видно, че съпрузите Дечеви са признати от нотариуса за съсобственици на основание осъществено право на строеж в режим на съпружеска имуществена общност (СИО) на жилище от две нива, чието второ ниво е обект на спора по чл.108 ЗС. Нотариусът е съставил акта въз основа на описани в акта документи за учредяване право на строеж (нот. акт № 20 /2000 г., разрешение за строеж и удостоверение за въвеждане в експлоатация на строежа от 10.01.2005 г., който е представен и по делото (л.57.).
По делото са представени одобрените строителни проекти и останалите строителни книжа, съставени във връзка с надстрояването. Извършените видове строителни работи се установяват и от разпита на свидетеля М. Б. (л.106), който е архитектът – проектант, а от разпита на свидетеля С. К. (л.106,стр.2), чиито показания съдът преценява по реда на чл.172 ГПК с оглед на всички други данни по делото поради наличието на родство с Д. Д. (той е брат на съпругата на свидетеля), се установява времето на строителството (от 2002 – 2003 г.).
Дечеви са извършили надстрояването на сградата на основание учредено право на надстрояване, като са включили в изграждания за себе си обект целия обем на надстроеното, поради което и съгласно правилото на чл.69 ЗС следва да се приеме, че са били владелци на всичко построено. Но тъй като в нарушение на одобрените проекти, въз основа на които е учредено правото на надстрояване, Дечеви са присъединили част от общите части на третия (тавански) етаж към обекта, за който им е учредено право на надстрояване, те не са добросъвестни владелци по смисъла на чл.70 ЗС.на 1 /3 ид. ч. от построеното на таванския етаж, за което срещу тях е уважен с влязло в сила решение искът на З. Ф. с правно основание чл.108 ЗС.
От значение за претендираното от Дечеви обезщетение е дали присъединяването е станало със знанието (и ако да – дали със съгласието или с противопоставянето) на етажния собственик З. Ф., която е провела срещу тях успешно иска по чл.108 ЗС за 1 /3 ид. част от таванското ниво.
Дечеви, чиято е доказателствената тежест (предвид приложението на правилото на чл.74,ал.2 ЗС) не са установили в кой момент са завършили надстрояването с присъединяването на общите части в нарушение на проекта, поради което следва да се приеме, че това е моментът на въвеждане в експлоатация на обекта - 10.01.2005 г.. Този момент е след придобиването на първия етаж от З. Ф. (12.01.2004 г.).
Дечеви не доказват присъединяването в нарушението на проекта и учреденото право да е станало със знанието на З. Ф., което би бил изгоден факт за Дечеви (предвид приложението на правилото на чл.74,ал.2 ЗС), поради което и с оглед на правилото за разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме, че е станало без нейно знание. А поради липса на пълно и главно доказване, следва да се кредитират показанията на посочения от З. Ф. свидетел К. Фърцев (л.105,стр.2), че е станало без нейно знание, който е заинтересован от изхода на спора в полза на З. Ф. (заявява, че живее на съпружески начала с нея), което представлява провеждане на насрещно доказване.
От приетото заключение на съдебно-техническа експертиза (СТЕ) (л.337 – 340), изготвено въз основа на материалите по делото и след оглед на място се установява, че стойността на СМР към 31.03.2010 г. с 10 % печалба и с ДДС за последния трети тавански етаж е 24 142 лева, а за общите части и укрепването е 36 536 лева. Стойността е определена след определяне и сумиране на стойностите на отделните видове извършени СМР. В допълнително заключение (л.363 – л. 370) вещото лице е определило пазарната стойност на третия етаж след амортизациите на 80 800 лева, увеличената стойност на 1 /3 ид.ч. от таванския етаж след амортизациите (остатъчна) – на 25 920.97 лева (26 933.33 лева (1 /3 от пазарната цена) – 1 02.36 лева)и увеличената от СМР стойност на общите части и укрепването след амортизация в размер на 30 142 лева. Заключението не е оспорено.
При изложеното дотук настоящият състав приема следните правни изводи:
От силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение № 200 / 07.02.2002 г. по възз. гр.д. № 748 /2011 г. на Пловдивския окръжен съд следва извод, че З. Ф. е собственик на 1 /3 идеална част от таванското ниво на къщата, в която страните по делото са етажни собственици.
Между страните е безспорно, че надстрояването е извършено от Дечеви. В резултат на надстрояването (на вложените труд, средства, материали) е възникнал отделен етаж на жилищната сграда (и обект на собственост), което представлява подобрение. По-горе бяха изложени мотиви за това, че за частта, за която е признато, че собственик е З. Ф., Дечеви са извършили надстрояването като недобросъвестни владелци и без знанието на З. Ф..
Следователно съгласно правилото на чл.74,ал.1 ЗС Дечеви имат право да искат за подобренията, които са направили, по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения.
При основателност на иска следва да се определи неговият размер. Двете стойности са установени с приетото по делото допълнително заключение на вещото лице, с което при определяне на увеличената стойност са съобразени и амортизациите, което настоящият състав намира за компетентно изготвено и че следва да го кредитира. Едната стойност е в размер на 1 /3 от стойността на етажа - 25 920.97 лева, а другата - на 1 /3 от стойността на СМР за целия етаж (24 142 лева) – 8 047.33 лева. Искът е основателен за по-малката сума.
Възражението на З. Ф. за погасяването на иска по давност е неоснователно, тъй като давността за него е започнала да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо (чл.114,ал.1 ЗЗД), вземането на Дечеви е станало изискуемо и погасителна давност за него е започнала да тече от момента, в който владението на Дечеви е било смутено от З. Ф. с предявяване на иска по чл.108 ЗС (VІ.13 от ППВС 6 /1974 г.) – през 2010 г., а насрещната искова молба на Дечеви е предявена на 28.02.2013 г. (л.50), до когато са изтекли по-малко от 5 години.
Поради провеждането на иска на З. Ф. срещу Дечеви с правно основание чл.108 ЗС следва да се приеме, че З. Ф. желае да запази построеното.
Поради уважаването на иска за обезщетение от увеличената в резултат от надстрояването стойност на 1 /3 от тавана не следва да бъде разглеждан евентуалният иск за увеличената стойност на 1 /3 от всички общи части.
Жалбоподателите Дечеви претендират разноски за трите съдебни инстанции, представили са списък за разноски, който включва единствено заплатени държавни такси в касационното производство. С оглед изхода от спора настоящата инстанция намира искането им за основателно за държавните такси, които съответстват на уважената част от иска – общо за 673.80 лева.
З. Ф. претендира разноски, представя списък и договор за процесуално представителство за уговорени и заплатени 2 000 лева за процесуално представителство. С оглед изхода от касационното производство искането е основателно за отхвърлената част от размера на иска – 3 802.67 лева (за разликата над 8 047.33 лева до 11 850 лева), на което съответства възнаграждение от 640 лева от заплатената сума. Дечеви са направили възражение по чл.78,ал.5 ГПК за прекомерност. Определен съгласно чл.7,ал.2,т.2 от НМРАВ минималният размер на възнаграждението за отхвърлената част от иска е в размер на 496.19 лева. Съдът намира възражението за прекомерност за основателно за разликата над 500 лева.
Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 281 от 17.02.2015 г. по гр.д. № 2346 /2014 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о., в допуснатата до обжалване част, с която е потвърдено решение № 1551 /11.04.2014 г. по гр.д. № 1165 /2013 г. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени исковете на Е. Н. К. – Д. и Д. П. Д., предявени като насрещни, срещу З. Д. Ф., с правно основание чл.72,ал.2 и чл.74,ал.1 или 2 ЗС за обезщетение за обогатяване от построеното в размер на 11 850 лева – увеличената в резултат от надстрояването стойност на 1 /3 от тавана на сградата. евентуално в размер на 19 010 лева - увеличената в резултат от надстрояването стойност на 1 /3 от всички общи части на сградата, Отменя и първоинстанционното решение № 1551 /11.04.2014 г. по гр.д. № 1165 /2013 г. на Пловдивския районен съд в същата част – по насрещните искове.
Вместо това постановява:
На основание чл.74,ал.1 ЗС осъжда З. Д. Ф. да заплати на Е. Н. К. – Д. и Д. П. Д. сумата – 8 047.33 лева (осем хиляди и четиридесет и седем лева и 33 ст.), представляващи обезщетение за увеличената в резултат от надстрояването стойност на 1 /3 от тавана (второ ниво на мезонет) на жилищна сграда, находяща се в [населено място], на [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор № 56784.520.525, като отхвърля иска за разликата до пълния предявен размер 11 850 лева.
Оставя без разглеждане евентуалния иск на Е. Н. К. – Д. и Д. П. Д., срещу З. Д. Ф. за обезщетение за обогатяване от построеното в размер на 19 010 лева - увеличената в резултат от надстрояването стойност на 1 / 3 от всички общи части на сградата.
Осъжда З. Д. Ф. да заплати на Е. Н. К. – Д. и Д. П. Д. сумата 673.80 лева разноски за трите инстанции.
Осъжда Е. Н. К. – Д. и Д. П. Д. да заплатят на З. Д. Ф. сумата 500 лева разноски за процесуално представителство в касационната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.