Р Е Ш Е Н И Е № 362 гр. София, 05.01.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар КР. Павлова и с участието на прокурор М. Михайлова разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1046/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия И. Й. Г. срещу решение № 24 от 19.05.2014 г. на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 18/2014 г. по описа на същия съд. В касационна жалба на подсъдимия И. Г. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК – нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание, като към ВКС е отправено искане да преквалифицира извършеното от него престъпление в такова по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и 3, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 4 от НК, да намали наказанието му до срок, не по-голям от три години и да отложи изпълнението му на основание чл. 66, ал. 1 от НК. Жалбоподателят е изложил съображения, че въззивният съд незаконосъобразно е приел квалификация на извършеното от него деяние като особено тежък случай по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и 3, б. „б”, пр. 2, вр. ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, а е оставил без уважение искането му за преквалификация по чл.343, ал. 3, пр. 1 и 3, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 4 от НК. Игнорирана била постоянната съдебна практика, че за да е налице особено тежък случай на транспортно престъпление по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК, е необходимо несъмнено безпротиворечиво единство на изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. Били подценени доказателствата относно чистото му съдебно минало, трудовата му ангажираност, добрите характеристични данни, безукорното му процесуално поведение и съдействието му за разкриване на обективната истина, които обосновавали извод, че деецът не е личност с висока обществена опасност. Неоснователно било прието, че алкохолната концентрация в кръвта му значително надвишавала минимално допустимата. В кръвта му била установена концентрация под 1.2 на хиляда, а тази стойност била прагът, предвиден от законодателя, над който степента на обществена опасност на деянието обуславяла криминализирането му. Наличието на особено тежък случай неправилно било мотивирано с обстоятелства, които били предпоставки за съставомерно поведение въобще – движение с несъобразена скорост и липса на правоспособност за управление на МПС. От друга страна, наложеното на подсъдимия наказание било явно несправедливо, тъй като не съответствало на обществената му опасност и наличието на смекчаващи отговорността обстоятелства и с оглед неприлагането на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. В случая имало значителен превес на смекчаващите обстоятелства, освен посочените по-горе, така и искреното разкаяние на дееца и самокритичността за стореното. Съдът неправилно приел, че касаторът не съдействал за разкриването на обективната истина посредством даването на свидетелски показания, тъй този му разпит нямал доказателствена стойност. Автотехническата експертиза обосновала изводите си включително и с показанията му, дадени в хода на разпита му като свидетел. Възприетите от въззивната инстанция отегчаващи обстоятелства всъщност били такива, очертаващи съставомерността на деянието и квалифициращите му белези. За да увеличи наложеното на подсъдимия наказание, БАС в разрез със съдебната практика се позовал на негативния обществен резонанс от деянието, което обстоятелство не следвало да има решаващо значение при индивидуализацията на наказанието. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Г. не се явява, редовно призован. Неговият защитник адв. С. К. поддържа касационната жалба и отправените с нея искания. Частните обвинители Ф. И., Н. И., Е. С., М. И., С. А. и техният повереник адв. П. Н. не се явяват, редовно призовани. По делото е постъпило писмено изложение от повереника, в което е изразено становище, че атакуваното решение на БАС е законосъобразно, а наложеното на подсъдимия наказание – справедливо. Частният обвинител Я. С. и неговият повереник адв. Т. Г., редовно призовани, не се явяват в заседанието на касационния съд. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 176 от 10.07.2013 г., постановена по НОХД № 481/2013 г., Бургаският окръжен съд е признал подсъдимия И. Й. Г. за виновен в това, че на 11.11.2011 г. на път 1-9, в участъка между [населено място] и разклона за [населено място], при управление на моторно превозно средство – лек автомобил м. „М. Ш.” с рег. [рег.номер на МПС] – нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1, чл. 77 и чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Ф. И. и С. Ф. И., тежка телесна повреда на М. Д. И. и на Я. Г. С. и средна телесна повреда на Е. Т. С. и С. Б. А., като деянието е извършено в пияно състояние и представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 1 и 3, б. „б”, вр. ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на три години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия Г. са били възложени направените по делото разноски. По протест на прокурора, жалби на частните обвинители Ф. И., Н. И., Е. С., М. И., С. А. и жалба на подсъдимия Г. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 176/2013 г. по описа на Бургаския апелативен съд, като с решение № 155 от 08.11.2013 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК въззивният съд е изменил присъдата на окръжния съд, като е преквалифицирал деянието на подсъдимия в престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и 3, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 4 от НК. По протест на прокурор от АП – Бургас, жалби на всички частни обвинители и жалба на защитника на подсъдимия Г. е било образувано касационно производство по наказателно дело № 2372/2013 г. по описа на ВКС, ІІІ н.о., като с решение № 46 от 07.02.2014 г. на основание чл. 354, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 4 от НПК въззивното решение по ВНОХД № 176/2013 г. по описа на БАС е било отменено и делото – върнато на същия съд за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание. При новото разглеждане на делото по описа на БАС е било образувано НОХД № 18/2014 г., като с атакуваното пред настоящия съдебен състав решение № 24 от 19.05.2014 г. въззивният съд е увеличил наложеното на подсъдимия И. Г. наказание лишаване от свобода на шест години и осем месеца. Решението на БАС е съобщено на подсъдимия Г. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 22.05.2014 г. Видно от положения щемпел на БАС върху касационната му жалба (рег. № 4596), същата е подадена на 04.06.2014 г., поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване на основание чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия И. Й. Г. е неоснователна. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличие на релевираното от жалбоподателя Г. касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона. В пределите на установените и доказани фактически положения, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, първоинстанционният и въззивният съд са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно е прието, че поведението на подсъдимия И. Г. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 343, ал. 3, пр. 1 и 3, б. „б”, пр. 2, вр. ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Съображенията на въззивния съд, залегнали на стр. 5 и стр. 6 от мотивите на атакуваното решение са изведени в съгласие със закона и с практиката на ВКС и изцяло се споделят от настоящия касационен състав. При тази преценка стриктно са взети предвид указанията по приложението на закона, дадени с отменителното решение на ВКС, ІІІ н.о. № 46 от 07.02.2014 г. по НД № 2372/2013 г., в което ясно и недвусмислено е разяснено разбирането за особена тежест на случая по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК. При установената по делото фактическа обстановка, останала непроменена при повторното въззивно разглеждане на делото, тези указания на ВКС имат задължителна сила. Правилни са задълбочено аргументираните изводи на въззивния съд за наличие на особено тежък случай по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК като единство от изключително висока степен на обществена опасност на конкретното деяние и конкретния деец. Изключително високата степен на обществена опасност на деянието се определя с оглед броя и значението на допуснатите от дееца нарушения на правилата за движение, броя и значението на квалифициращите обстоятелства, при наличието на които е извършено деянието, и тежестта на настъпилите последици. В този смисъл не е основателно възражението на касатора, че въззивният съд неправилно мотивирал наличието на особено тежък случай с обстоятелства, които били предпоставки за съставомерно поведение въобще. В конкретния казус установените по делото факти не оставят съмнение, че съчетаното действие на допуснатите от подсъдимия Г. три на брой нарушения на правилата за движение е твърде драстично, като всяко от отделните нарушения само по себе си съдържа изключително висока степен на риск от настъпване на произшествие. БАС с основание е отчел, че водачът значително е превишил пределно допустимата скорост на движение (90 км/ч.), като е управлявал моторното превозно средство със скорост около 117-118 км/ч. При това, обективното наличие на усложнена пътна обстановка – движение по време на тъмната част на денонощието, по неосветен извънградски участък, по път, по който все още не е била положена пътна маркировка, преминаване през плавен десен завой – поначало е изисквало дори движение със съобразена с конкретните пътни условия скорост, под максимално разрешената. Неизпълнението на задължението за намаляване на скоростта или спиране от страна на подсъдимия при заслепяването му от насрещно движещо се превозно средство с включени дълги светлини е друго нарушение, което красноречиво демонстрира пренебрежението на водача към регламентацията на режима на скоростта. В опасната ситуация на заслепяване, изрично регламентирана от разпоредбата на чл. 77 от ЗДвП, той не е предприел дори опит да предотврати общественоопасните последици чрез дължимите действия по намаляване на скоростта или спиране. Особена укоримост на деянието придава фактът на неправоспособността на подсъдимия Г.. (При това, въпреки че не е притежавал свидетелство за правоуправление на МПС, той е закупил автомобила, с който е станало тежкото произшествие). Правоспособността е абсолютна предпоставка за управление на моторно превозно средство. Това е дейност, представляваща повишена опасност за околните, поради което лицето, което осъществява управлението задължително следва да притежава необходимата и достатъчна квалификация за това. Именно некомпетентността на дееца при осъществяване на дейността по управление на превозното средство – неправилните манипулации с органите за управление на автомобила при преодоляването на завоя – е довела до загубата на контрол върху превозното средство при излизането от завоя и настъпването на тежкото пътно произшествие. За да оцени степента на обществената опасност на обсъжданото деяние като изключителна, съставът на БАС законосъобразно е взел предвид и факта, че то е осъществено при наличието на две квалифициращи обстоятелства – пияно състояние и причиняване на съставомерни последици на повече от едно лице. (Неправоспособността на водача не е отчетена като самостоятелно квалифициращо обстоятелство с оглед разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от НК). При дефиниране на извършеното от касатора деяние като особено тежък случай няма как да бъде игнориран и много тежкият съставомерен резултат, значително надхвърлящ законовите изисквания за минималния брой пострадали лица, достатъчен за квалифициране на деянието по чл. 343, ал. 3, пр. 3, вр. ал. 4 от НК – смърт на две лица – Д. Ф. И. и С. Ф. И., тежки телесни повреди на две лица – М. Д. И. и Я. Г. С. и средни телесни повреди на още две лица – Е. Т. С. и С. Б. А.. Всички тези данни характеризират престъпното деяние като такова с изключителна степен на обществена опасност, значително надхвърляща типичната обществена опасност на престъпленията от този вид. От друга страна, фактите по разглежданото дело обективират и изключителната лична обществена опасност на подсъдимия в качеството му на водач на МПС. Реалната оценка за личността на дееца не може да се ограничи единствено в рамките на неговите благоприятни характерови черти и положителни прояви в обществото и семейството, като се игнорират негативните му качества, изводими от спецификата на извършеното деяние. Водачът трябва да бъде преценяван преди всичко от гледна точка на прякото изпълнение на задълженията му при осъществяване на дейността по управление на МПС. В този аспект конкретното поведение на касатора – управление на превозно средство, без съответната правоспособност, в пияно състояние, при грубо нарушение на важни правила относно скоростта на движението, при значително претоварване на автомобила с пътници – илюстрират безразсъдност, с нищо неоправдана безотговорност към живота и здравето на множеството намиращи се в автомобила лица (9 човека, освен водача), пълно пренебрежение към нормите, регулиращи безопасността на движението, които характеристики очертават дееца като изключително рисков и много опасен водач. С оглед тези съображения, настоящият касационен състав в пълна степен споделя правния извод на въззивния съд, че извършеното от подсъдимия Г. престъпление представлява особено тежък случай на транспортно престъпление и осъществява състава на чл. 343, ал. 3, б. “б”, пр. 2, вр. ал. 4 от НК . Касационната инстанция се солидаризира и с изводите на БАС по отношение на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия И. Г.. В тази насока с касационната жалба неоснователно се претендира явна несправедливост на наложеното наказание. При условията на чл. 54 от НК БАС е определил по отношение на подсъдимия И. Г. наказание лишаване от свобода в средния размер на предвиденото в санкционната част на разпоредбата на чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 2, вр. ал. 4 от НК, а именно десет години. При индивидуализацията му въззивният съд балансирано е съобразил действителната обществена опасност на деянието и на дееца, като не е подценил, нито е игнорирал смекчаващите отговорността му обстоятелства. Касационната инстанция не съзира нито едно смекчаващо обстоятелство, което да е убягнало от вниманието на БАС при индивидуализацията на наказанието, което подсъдимият следва да понесе. Чистото му съдебно минало, трудовата ангажираност, добрите характеристични данни, искреното и чистосърдечно разкаяние за извършеното са взети предвид (стр. 8 от въззивното решение) като смекчаващи обстоятелства при конкретизирането на срока на наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 54 от НК – десет години, което е определено при баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Изтъкнатите в касационната жалба на подсъдимия факти относно безукорното му процесуално поведение и показаната самокритичност към постъпката му не представляват самостоятелни смекчаващи обстоятелства, тъй като добросъвестното процесуално поведение е задължение на подсъдимия, а самокритичността се включва в изразеното от него разкаяние за деянието. Касационната инстанция счита, че първоинстанционният съд адекватно е оценил действителното значение на самопризнанието на подсъдимия И. Г., като напълно обективно е отчел, че то реално не е подпомогнало доказването на престъпното посегателство и установяването на неговия извършител. Окончателният размер на наказанието на подсъдимия Г. поначало е формиран на основание чл. 58а, ал. 1 от НК при задължителна редукция с 1/3 (с конкретно цифрово измерение от три години и четири месеца) на определения при условията на чл. 54 от НК срок на наказанието лишаване от свобода от десет години – с оглед на факта на постановяването на атакуваната осъдителна присъда по реда на чл. 373, ал. 2 от НПК. При това положение няма как признанието на фактите на обвинението от страна на подсъдимия, което негово процесуално поведение е довело до задължителната редукция на наказанието с 1/3, да бъде отчетено повторно и като смекчаващо обстоятелство при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия при условията на чл. 54 от НК. Редукцията на определеното наказание представлява законодателна гаранция за значително по-благоприятно третиране на направилия “признание за виновност” подсъдим, като самият закон е дал оценка на самопризнанието на дееца, придавайки съществено значение на процесуалното му поведение. Съгласно т. 7 от ТР № 1/06.04.09 год. по ТД № 1/08 год. на ОСНК на ВКС, при определяне на наказанието по правилата на чл. 373, ал. 2 от НПК, признанието по чл. 371, т. 2 от НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, освен ако съставлява елемент от цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител. В тази насока въззивният съд с основание е отчел (стр. 8 от мотивите на атакуваното решение), че подсъдимият Г. е предприел поведение, насочено към съдействие за разкриване на обективната истина, едва в края на образуваното досъдебно производство, след като срещу него са били събрани в достатъчен обем сигурни обвинителни доказателства. Правилно е отчетено, че в хода на досъдебното производство, макар и първоначално да е дал показания в качеството на свидетел, при първия му разпит му като обвиняем подсъдимият не е направил самопризнание за извършеното деяние. Извън поначало верните разсъждения на съда относно процесуалната стойност на показанията на разпитаното като свидетел лице, което впоследствие е конституирано в качеството на обвиняем, в случая е по-съществен изтъкнатият от състава на БАС факт (л. 8 от мотивите), че разпитът на подсъдимия като свидетел се е състоял след извършването на редица действия по разследването – оглед на местопроизшествие и разпити на свидетели – очевидци. С оглед на тези обстоятелства категоричното установяване на авторството на деянието, на неговия механизъм и причините за настъпването му е било възможно и сигурно и без самопризнанието на подсъдимия. Поради изложеното в разглеждания случай процесуалното поведение на жалбоподателя Г. не може да бъде отчетено като спомагащо за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител и не следва да се третира като самостоятелно смекчаващо обстоятелство. Настоящият състав на ВКС счита за неоснователен упрекът на касатора към въззивния съд, че е мотивирал завишаването на наказанието му с негативния обществен резонанс от този вид престъпления. На стр. 7 от въззивното решение действително е отразено принципното разбиране на съдебния състав за съществената обществена опасност на транспортните престъпления, извършени от неправоспособни водачи в пияно състояние. За да осъществи правомощието си по чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК БАС обаче не се е позовал единствено на значението на генералната превенция. Той е разгледал този въпрос стриктно в контекста на обществената опасност на конкретното деяние и конкретния деец, като законосъобразно е съобразил, че целите на генералната превенция се постигат чрез индивидуалната, а не с абстрактна и несъобразена с конкретния деец и деяние строгост и тежест на наказанието. Наложеното на касатора наказание е справедливо и не води до неоправдана репресия спрямо него, тъй като е съобразено с действителната тежест и значение на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. При индивидуализацията на наказанието законосъобразно е отчетено, че наред със смекчаващите, по делото се констатират значителен брой съществени по тежест отегчаващи обстоятелства, изтъкнати в решението на въззивния съд. В тази насока ВКС не споделя възражението на касатора, че въззивният съдебен състав неправилно е отчел алкохолната концентрация в кръвта му като значително надвишаваща допустимата, тъй като стойността на установената концентрация била под 1.2%о. За квалификацията на деянието като извършено в пияно състояние по смисъла на чл. 343, ал. 3, пр. 1 от НК е достатъчно да се установи, че концентрацията на алкохол в кръвта на водача надхвърля 0.5%о към момента на деянието. Конкретното съдържание на алкохол в кръвта на подсъдимия може да бъде определено като относително по-високо, респ. по-ниско, но само спрямо тази максимално допустима стойност, защото тя се явява прагът, надвишаването на който обуславя по-тежка наказуемост на деянието. Законодателят държи сметка за обстоятелствата, че психофизическото състояние на водача след употреба на алкохол обективно се характеризира с отслабено внимание, намаляване на предпазливостта, необосновано надценяване на възможностите, нарушаване на правилното възприемане на пътната обстановка и на координацията на движенията. Отрицателното влияние на тези фактори е в пряка зависимост от конкретната числена величина на алкохолната концентрация – нарастването на стойността й рефлектира все по-съществено върху безопасността на движението, като прогресивно повишава риска от настъпване на ПТП. В настоящия казус в кръвта на подсъдимия е била установена концентрация на етилов алкохол 0.98%о, която стойност обективно не може да бъде преценена като ниска, както неоснователно счита той. В случая правилно е прието като отегчаващо и обстоятелството, неинкриминирано като самостоятелно нарушение на правилата за движение по чл. 133, ал. 1 от ЗДвП, че касаторът е допуснал сериозно претоварване на лекия автомобил. Въпреки забраната за превозване на по-голям брой пътници от определения в свидетелството за регистрация на моторното превозно средство, в авариралия автомобил, включително в багажника му, са пътували девет пътници (освен шофьора), като именно този факт е предопределил неблагоприятните условия за увреждане на значителния брой лица при катастрофата. С основание като отегчаващи са изтъкнати обстоятелствата, че следствие безразсъдното поведение на подсъдимия Г. семейството на частните обвинители Ф. и Н. И. е останало трагично лишено едновременно от двете си деца, които са били на съвсем млада възраст, в самото начало на житейския си път (на 25 и 22 години). По отношение на останалите четирима пострадали младежи съдът внимателно е анализирал причинените им следствие тежкото произшествие множество конкретни травматични увреждания, изискващи продължителни периоди за възстановяване. Тези аргументи формират убеждението на касационната инстанция, че въззивният съд законосъобразно и справедливо е индивидуализирал на основание чл. 54 от НК наказанието на подсъдимия Г. на десет години лишаване от свобода, редуцирал го е на основание чл. 58а, ал. 1 от НК с 1/3 (три години и четири месеца) и е фиксирал окончателния размер на наказанието, което жалбоподателят следва да изтърпи, на шест години и осем месеца. Допълнително смекчаване на наложеното му наказание, без реално обуславящи го обстоятелства, би се явило необосновано снизходително, не би постигнало адекватна реализация на нито една от целите на наказанието, предвидени в чл. 36 от НК, и би създало усещане за безнаказаност у подсъдимия и в обществото. Този размер на наказанието лишаване от свобода изключва възможността за приложение на института на условното осъждане, поради което е безпредметно да се обсъжда искането на касатора за отлагане изпълнението на наказанието му на основание чл. 66, ал. 1 от НК. С оглед изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на Бургаския апелативен съд по ВНОХД № 18/2014 г., с който на основание чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК е била изменена присъда № 176 от 10.07.2013 г., постановена по НОХД № 481/2013 г. по описа на Бургаския окръжен съд, като наложеното на подсъдимия Г. наказание лишаване от свобода е било увеличено на шест години и осем месеца. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 24 от 19.05.2014 г., постановено по ВНОХД № 18/2014 г. по описа на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.