О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 313
гр. София, 19.04.2022 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седми април две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4084/2021 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. П. И. в качеството му на настойник на пълно запретената М. Я. Я. чрез адв. Л. против решение № 260060 от 26.04.2021 г. по гр. д. № 13/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Ответникът С. Д. Й. чрез адв. Г. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалба е цитираното въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 260070 от 27.10.2020 г. по гр. д. 2/2020 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която С. Д. Й. е осъдена на основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД да заплати на М. Я. Я., действаща чрез своя настойник и законен представител И. П. И. сумата над 30 000 евро с левова равностойност 58 674. 90 лв., която сума е цената, от която отчуждителите Т. С. Д. и Д. К. Д. като наследодатели – родители на ответницата С. Й. са се възползвали, на отчуждения с договора от 25.08.2011 г. с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 24/25.08.2011 г. на нотариус Д. Н. самостоятелен обект в сграда - апартамент № .., ет. .., вх. .. от жилищната сграда, находяща се в [населено място], [улица] със застроена площ на апартамента 65. 29 кв. м., до 39 216. 09 евро с левова равностойност 76 700 лв., съставляваща размер на действителната стойност на подлежащия на връщане отчужден недвижим имот, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от датата на предявяване на иска - 10.01.2020 г. до окончателното й изплащане и е отхвърлена претенцията за разликата над 30 000 евро до 39 216. 09 евро, с посочена левова равностойност.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищцата М. Я. Я. е поставена под пълно запрещение с влязло в сила на 12.04.2005 г. решение по гр. д. № 870/2004 г. на Окръжен съд – Стара Загора като към датата на подаване на исковата молба - 10.01.2020 г. и понастоящем неин настойник е И. П. И., назначен за такъв на 18.11.2019 г. За времето от назначаването й на 20.04.2005 г. до смъртта си на 2.07.2019 г. настойник на ищцата е била Т. С. Д., след което до 18.11.2019г. неин настойник е била С. С. Т.. На 13.06.2005г. пълно запретената Я. чрез своя настойник Т. Д. е прехвърлила с договор за покупко – продажба в полза на Д. К. Д. - съпруг на втората собствения си недвижим имот – апартамент в [населено място], на [улица] площ от 65. 29 кв. м., който е бил единствен за нея и нейно жилище, за сумата 16 500 лв. Установено е, че тази цена е равна на данъчната оценка на имота, а пазарната му цена възлизала на 37 800 лв., както и липсата на данни за наличие на нужда или очевидна полза за лицето под настойничество от процесната сделка. Имотът впоследствие е продаден - на 25.08.2011 г. от Д. и Т. Д. на трети лица – И. С. С. и М. И. С. за сумата от 30 000 евро. Ответницата С. Д. е единствен наследник по закон на нейните родители Т. Д. и Д. Д., починали съответно на 2.07.2019 г. и 20.01.2015 г. При горните факти инстанцията по същество е приела, че главният иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – за прогласяване нищожността на продажбения договор от 2005 г. поради накърняване на добрите нрави, е основателен (в тази част въззивното решение не е обжалвано с касационна жалба и е влязло в сила). Предвид на този резултат второинстанционният съд в обжалваната част на решението е счел да е осъществено основанието на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане от ответницата на полученото по нищожната сделка, т. е. без основание. Изтъкнал е, че имотът, предмет на последната е бил отчужден от приобретателите му – родителите на ответницата, през 2011 г. преди завеждане на исковата молба, по която е образувано настоящото дело – на 10.01.2020 г. Прието, че в случая са налице предпоставките от състава на чл. 57, ал. 2, изр. 2 ЗЗД – получателят е отчуждил имота преди подаването на исковата молба, която е и с естество на покана за плащане на сума като обезщетение за неоснователното обогатяване. Затова дължимото от отчуждителите, респ. техния наследник се съизмерва само с онова, от което те са се възползвали. А то съставлява получената продажна цена по сделката от 25.08.2011 г. в размер на 30 000 евро, до каквато сума е уважен осъдителния иск. Не са споделени съображенията на първостепенния съд, че в случая обезщетението следва да се определи от действителната стойност на подлежащия на връщане отчужден имот, възлизащ на 76 700 лв. като средна негова пазарна цена към момента на предявяване на иска (през 2020 г.) или 39 216. 09 евро съобразно заключението на съдебно – техническата експертиза. Горната сума е присъдена със законната лихва от датата на поканата за плащането й – т. е. от датата на исковата молба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото, а именно:
1. „Към кой момент следва да се присъди действителната стойност на отчуждената вещ – дали към датата на отчуждаването на вещта или към датата на исковата молба, тъй като обеднелият ще е лишен от възможността да разполага с вещта в резултат на поведението на разпоредилия се с нея получател?“;
2. „Добросъвестна или недобросъвестна е отчуждителката Т. Д. след като същата е законен представител (настойник) на собственика М. Я. и последната няма възможността да й изпрати каквато и да било покана, тъй като се представлява от самата отчуждителка?“
По първия въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 352/27.09.2012 г. по гр. д. № 1151/2011 г. на IV г. о. а по втория - с решение № 98/10.05.2018 г. по гр. д. № 3722/2017 г. на IV г. о.
Горните въпроси се поставят за разглеждане и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид липсата на съдебна практика, даваща разрешение на същия или идентичен казус. Страната излага аргументи, че отчуждителката Т. Д. е изначално недобросъвестна при продажбата на имота на поднастойната й М. Я., извършена в полза нейния съпруг Д. Д. – тъй като практически облагодетелствала със сделката и себе си (с оглед режима на СИО); имотът е придобит на ниска цена, без настойникът да внесе средствата от продажбата по сметка на поднастойната му; законният представител не е дал отчет за тези средства пред органа по настойничество; препродал впоследствие имота и с продажната цена закупил друг имот за себе си.
Касационното обжалване не следва да се допуска.
Първият повдигнат въпрос – за момента, към който се определя равностойността на недължимо получена вещ, която е отчуждена в хипотезата на чл. 57, ал. 2 ЗЗД и се дължи компенсаторно обезщетение на обеднилия се, осъществява общо основание. Неговата релевантност произтича от правните разрешения в обжалваната част на въззивния съдебен акт, че дължимото от получателя (в случая от законния наследник) на вещта, която е била отчуждена преди поканата (исковата молба за предявяване на осъдителния иск) се определя само от онова, от което той се е възползвал – полученото по сделката, но не и от действителната й стойност към исковата молба. Питането обаче не удовлетворява специалната предпоставка на соченото селективно основание, защото не се установява твърдяното отклонение с практиката на ВКС, която се сочи и прилага. В посочените решения, а и в трайната съдебна практика на ВКС по приложение на чл. 57, ал. 2 ЗЗД (вж. решение № 31 от 28.04.2015 г. по гр. д. № 5214/2013 г., решение № 87 от 07.08.2017 г. по т. д. № 50299/2016 г., решение № 20 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 208/2017 г., всичките по описа на IV г.о. на ВКС) е прието, че обемът на там предвиденото реституционно задължение е различен и е в зависимост от причината за невъзможността за връщане на вещта и времето на нейното настъпване. Получилият нещо недължимо (без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание) дължи по - високата сума между действителната стойност (пазарна цена) на отчуждената вещ (предвид на случая) и получената по сделката, ако е бил недобросъвестен – т. е. ако се е разпоредил при знанието, че няма основание да държи, съответно да се разпорежда с вещта или след поканата. В тази хипотеза равностойността й се определя към момента на предявяването на иска. В противен случай обогатилият се с получена без основание вещ дължи връщане само на онова, от което се е възползвал - получената насрещна престация (или нейната равностойност, определена към момента, в който е престанал да бъде добросъвестен). Ако вещта е продадена от получателя преди поканата да я върне, следва да се възстанови получената по сделката цена. С оглед на изложеното, въззивното решение в обжалваната му част е изцяло съобразено с установената съдебна практика на ВКС, което изключва предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по това питане.
Вторият въпрос е фактически и е поставен с оглед становището на страната за неправилност на въззивното решение в атакуваната му част – относно определянето размера на дължимото обезщетение при предпоставките на чл. 57, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. Въпросите от значение за правилността на решението не са правни въпроси и във връзка с тях не може да се реализира достъп до касация. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е обосновано приложно поле и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулираните питания.
Страната сама сочи и прилага съдебна практика на ВКС по първия от поставените въпроси, а наличието на такава и позоваването й от жалбоподателя изключва предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвид съдържанието на това основание (в двете му хипотези), очертано с разясненията, дадени с т. 4 от горепосочения тълкувателен акт. Вторият повдигнат въпрос пък, както се посочи по-горе, не удовлетворява общо основание и не позволява по него да се допусне касационен контрол и то без да се разглеждат специалните предпоставки за това. Изложението в тази част не е съобразено и с изискванията към допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, дадени с цитираните указания по т. 4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се изтъкне също, че не е допустимо един и същи правен въпрос да се отнася за кумулативно разглеждане по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по т. 3 ГПК, които са самостоятелни фактически състави. Необходимо е да се посочи и това, че искането за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК произтича от твърдения за недобросъвестност на отчуждителя, но изведена не от знанието му, че е държал, респ. се е разпоредил без основание с недължимо полученото (което е меродавното в случая, преценено към момента на сделката по отчуждаването на вещта), а от друг и различен субективен елемент - от знанието за увреждане интереса на поставеното под настойничество лице.
В обобщение, липсват обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение в обжалваната му част не следва да се допуска до касационен контрол.
При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба сторените разноски за настоящото производство. Макар и своевременно претендирани такива не следва да се присъждат, поради липсата на данни за извършен от страната разход пред касационната инстанция.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260060 от 26.04.2021 г. по гр. д. № 13/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта относно присъденото компенсаторно обезщетение по чл. 57, ал. 2 ЗЗД в размер на 30 000 евро.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |