Ключови фрази
Възнаграждение * неоснователно обогатяване * допустимост на иск * неправилна правна квалификация * произнасяне по непредявен иск * недопустим съдебен акт

Р Е Ш Е Н И Е

№. 137

София, 02.09.2013 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Второ търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и дванадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ

при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 1084/2010 година
Производство по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 615 от 14.07.2010 г. по т.д.№ 632/2010 г., с което е потвърдено решение № 96 от 26.04.2010 г. по т.д.№ 370/2008 г. на Старозагорския окръжен съд. С последното е уважен предявения от [фирма], Стара З. срещу касатора иск по чл.59 ЗЗД за сумата 70 504.70 лв., както и акцесорния иск по чл.86 ЗЗД за сумата 3 454.70 лв.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излага съображения, че тълкувайки превратно, фактите по делото въззивният съд е направил извода за основателност на предявените искове, въпреки липсата на доказателства, че закупените преди провеждане на поръчката по ЗОП материали са вложени за нейното изпълнение. Навеждат се доводи, че съдът неправилно е квалифицирал предявения иск като цена за извършени строително-ремонтни работи на договорно основание, въпреки приетата от предходен състав на П. квалификация на иска като такъв по чл.59 ЗЗД и на която плоскост са разгледаните правоотношенията между страните при новото разглеждане на делото от първоинстанционния съд.
Ответникът по касация [фирма] не изразява становище по основателността на направените оплаквания и правилността на обжалваното решение.
С определение № 269 от 12.04.2012 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Прието е, че са налице данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение като постановено по непредявен иск.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и провери правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че преди провеждане на обявената от касатора процедура по чл.2 от Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки, при която ищецът се класирал на първо място, последният, преди да се подпише писмен договор за възлагане, е изпълнил по устна уговорка с управителя на ответното дружество процесните СМР, предмет на поръчката. Възражението, че същите са извършени без писмен договор за възлагане на обществена поръчка е счетено за без правно значение за спора, доколкото по делото не било направено възражение относно валидността на договора за изработка. Изложени са съображения, че самата процедура по възлагане на обществени поръчки поради самостоятелния си характер не е част от последващия договор за изпълнение, който се сключва между възложител и изпълнител и който се подчинява на разпоредбите на чл.258 и сл. ЗЗД, поради което на основание чл.266, ал.1 ЗЗД ответникът дължи възнаграждение за извършените от ищеца СМР.
С така постановеното решение въззивната инстанция потвърдила решението на първостепенния съд, с което при новото му разглеждане спорът между страните е разгледан на плоскостта на неоснователното обогатяване съобразно указанията на Пловдивския апелативен съд, който с решение № 109 от 14.07.2009 г. по гр.д.№ 186/2009 г. обезсилил първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд поради постановяването му по иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, какъвто не е предявеният.
Така постановеното решение е недопустимо на две основания.
С обжалваното пред въззивния съд решение, спорът между страните е квалифициран като такъв по чл.59 ЗЗД. Приемайки, че правоотношенията между страните произтичат от договор за изработка, въззивният съд вместо да обезсили първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск, потвърдил същото по съображения, че се касае до погрешна правна квалификация, която не се отразява на допустимостта му.
На второ място, в постоянната си непротиворечива съдебна практика ВКС приема, че задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум. В този смисъл е т. 5 от ППВС № 6/21.02.1979 г., както и Решение № 51 от 07.04.2009 г. на ВКС по т.д.№ 623/2008 г. ТК, II т.о.; Решение № 164 от 14.01.2010 г. на ВКС по т.д.№ 764/2008 г. ТК, II т.о.; Решение № 176 от 03.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 118/2010 г.,ТК, II т. о. и др. постановени при действието на новия ГПК, представляващи задължителна съдебна практика съгласно постановките на т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГК на ТК на ВКС.
Видно от данните по делото, в хода на производството ищецът никога не е твърдял, че отношенията му с ответника се основават на договор, сключен по реда на ЗОП, тъй като такъв договор липсва. Изрично в исковата молба се посочва, че ищцовото дружество, което е определено за изпълнител на обекта след проведена процедура за възлагане, е предприело спешни действия по извършване на СМР по приетата оферта, преди формалното оформяне на писмения договор за обществена поръчка, както и че задълженията му по него били изпълнени преди същият да бъде подписан. В тази връзка при второто разглеждане на делото пред въззивния съд ищецът е посочил, че поради задължителността на писмените договори правилно първоинстанционният съд е разгледал спора на извъндоговорно основание.
В противоречие с посочените фактически данни и цитираната задължителна съдебна практика в обжалваното решение е прието, че предявеният иск намира правното си основание в чл.266, ал.1 ЗЗД. В случая, въпреки че изложените в исковата молба фактически основания, от които ищецът черпи правата си сочат на претенция за неоснователно обогатяване, предвид липсата на валидно сключен договор по ЗОП, квалифицирайки погрешно иска като претенция за заплащане цена за извършена работа на договорно основание, въззивният съд е разгледал и разрешил спора на непредявено правно основание. С оглед принципа за диспозитивното начало в гражданския процес, съдът е длъжен да даде защита на нарушеното материално право в рамките и по начина поискани от ищеца, което в случая не е направено.
Поради изложеното настоящият състав намира, че като се е произнесъл по непредявен иск, въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт, който следва да се обезсили на основание чл. 293, ал. 4 ГПК, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд за произнасяне по дължимостта на претендираното обезщететение при съобразяване на правилата, предвидени в т. 4 и т. 5 на ППВС № 1/28.05.1979 г. за съпоставяне на сумите между фактическото обедняване на ищеца и обогатяването на ответника.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК Върховният касационен съд, ТК, състав на Второ отделение

Р Е Ш И:


ОБЕЗСИЛВА решение № 615 от 14.07.2010 г. по т.д.№ 632/2010 г. на Пловдивския апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: