РЕШЕНИЕ № 318 София, 14 юли 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на осми юни две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 182 по описа за 2010 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Софийския градски съд от 10.07.2009 г. по гр.д. № 3493/2008, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправния въпрос за тълкуването на волеизявленията на страните. По поставения въпрос, Върховният касационен съд намира, че съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Договорът е двустранна сделка, той се сключва със съвпадането на две насрещни волеизявления и правилата за тълкуването му са правила за тълкуване на тези волеизявления. Затова същото правило се прилага съответно и за тълкуването на едностранните сделки, на волеизявленията, които не са едностранни сделки, както и на всички изявления на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на гражданските правоотношения. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че няма връзка между сключения на 05.10.2001 г. договор за заем и изявлението на ответника от 17.11.2006 г. че плаща сумата 2.000 лева и в определени срокове следва да издължи 6.000 лева главница и 10.000 лева лихва, както и че вземането по договора за заем е погасено по давност и в самия договор не е уговорена възнаградителна лихва. Правилно въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от договор за заем от 05.10.2001 г. Също правилно съдът е приел, че на 17.11.2006 г. ищецът е заявил, че плаща сумата 2.000 лева, като се задължава до 30.11.2006 г. да изплати остатъка от дълга в размер на 6.000 лева, а до 31.12.2006 г. – и лихвите в размер на 10.000 лева. В нарушение на закона обаче съдът е приел, че между сключения договор за заем от 05.10.2001 г. и изявлението на ответника в разписката от 17.11.2006 г. няма връзка. Съдът е приел, че в договора за заем не е уговорена възнаградителна лихва без да обсъди извънсъдебното признание на ищеца в изпратената от него нотариална покана от 09.01.1997 г. (преди завеждане на делото), че отпуснатия заем е в размер на 15.000 щатски долара, а уговорената възнаградителна лихва (1% месечно) в размер на 1.350 щатски долара е включена в главницата. Независимо от това, липсата на уговорка за възнаградителна лихва в договора за заем не изключва дължимостта на лихви, както се признава с разписката, тъй като срокът за връщане е 05.01.2002 г., след която дата се дължи лихва за забава. Съдът не е съобразил и обстоятелството, че по делото не са представени никакви доказателства между страните да е имало други имуществени отношения (извън договора за заем) във връзка с които е възможно да е издадена разписката. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че на 05.10.2001 г. ищецът е отпуснал на ответника заем в размер на 15.000 щатски долара, който ответника се е задължил да върне до 05.01.2002 г. с 1% месечно възнаградителна лихва. До 17.11.2006 г. ответникът е върнал част от заема и уговорената лихва, като е останал задължен за 6.000 лева от главницата, които се е задължил да върне до 30.11.2006 г. и 10.000 лева изтекли лихви, които се е задължил да върне до 31.12.2006 г. С това свое признание той е прекъснал давността, която иначе би изтекла на 05.01.2006 г., поради което следва да бъде осъден да заплати сумата 6.000 лева със законната лихва от предявяването на иска, сумата 10.156 лева изтекли лихви до тази дата, както и всички разноски по делото. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решението на Софийския градски съд от 10.07.2009 г. по гр.д. № 3493/2008. ОСЪЖДА на П. В. К. от София да заплати на П. А. П. от София сумата 6.000,00 лева на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД със законната лихва от 19.02.2007 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 10.156,00 лева изтекли лихви до тази дата, както и сумата 2.712,00 лева разноски по делото. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.