Р Е Ш Е Н И Е № 60164 гр.София, 08.12.2021г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Петя Шишкова ЧЛЕНОВЕ: Надежда Трифонова Петя Колева в присъствието на секретаря Илияна Рангелова и прокурора от ВКП Калин Софиянски, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 640 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, ал.1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба и допълнение към нея от защитника на подсъдимия Г. Р. Х. срещу решение № 8 от 17.05.2021г., постановено по ВНОХД № 60/21г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 81 от 13.03.2020г. по НОХД № 1092/19г. на Бургаския окръжен съд. Подсъдимият е признат за виновен в това, че на 27.04.2018г. на първокласен път 1-9, в посока от [населено място] към [населено място], при управление на МПС – т.а. марка „Рено“, модел „Мастер“ с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение – чл.16, ал.1, т.1 и чл.20, ал.1 от ЗДвП, и по непредпазливост при условията на независимо съпричиняване с Б. Р. А. причинил смъртта на Х. М. С. и средна телесна повреда на З. М. З., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите - престъпление по чл.343а, ал.1, б.“г“, вр. чл.343, ал.4, вр. ал.3, б.“б“, вр. ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК. Наложено му е наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, чието изпълнение е отложено за изпитателен срок от четири години, и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години. На подсъдимата Б. Р. е наложено наказание условно лишаване от свобода за срок от две години, с тригодишен изпитателен срок и лишаване от правоуправление за две години и шест месеца. Касаторът се позовава на всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Счита за неправилна преценката на съда относно предпоставките за наличие на причинна връзка между нарушението на чл.16, ал.1 от ЗДвП и настъпилото произшествие, което от своя страна е довело и до непълнота на доказателства при отказ за изследване на допълнително обстоятелство. Според него навлизането в лентата за насрещно движение не винаги представлява опасност за движението, а само когато е на близко разстояние и значително навътре от разделителната линия. Като процесуално нарушение изтъква кредитирането на показанията на св.М., които са пристрастни и противоречиви. Намира наказанието за несправедливо, тъй като е несъразмерно с наложеното на другия съпричинител, чието деяние е квалифицирано по-тежко. От защитника на подсъдимата Р. е постъпило становище, че жалбата е неоснователна. Представителят на ВКП моли решението да бъде оставено в сила. Счита, че двете съдебни инстанции са изследвали всички възможни относими доказателства, че на поставения въпрос за отстоянието между автомобилите в момента на нарушението на чл.16 от ЗДвП е отговорено мотивирано, че показанията на св.М. са надлежно проверени и съпоставени с информацията от други доказателствени източници. Пледира наказанието да не бъде намалявано, тъй като са налице отегчаващи обстоятелства – множество предходни нарушения на правилата за движение. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери жалбата за неоснователна: С оглед необходимостта материалният закон да бъде приложен правилно към точно установени по делото факти, преди всичко следва да бъдат обсъдени оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения при изясняване на фактическата обстановка. Настоящият състав не констатира такива. Механизмът на настъпване на произшествието е изяснен по безспорен начин с помощта на експертни познания на вещите лица, изготвили тройната автотехническа експертиза, като при това те са категорични в отговорите на поставените им въпроси, поради многобройните следи по добре запазеното местопроизшествие. Последните са подробно описани в огледния протокол с приложен към него фотоалбум. Така, съдът напълно обосновано и мотивирано е приел, че ударът между превозните средства е настъпил поради навлизането им в лентата за насрещно движение, което поведение на всеки един от водачите е в нарушение на чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП. Следващият съществен въпрос е в каква последователност двамата подсъдими са предприели маневрата. Апелативният съд е установил, че първоначално подсъдимият Х. се е отклонил към лентата за насрещно движение. След това е възстановил първоначалната си позиция по широчина на платното, но в този момент, подсъдимата А., която е възприела движението му като опасност, решила да я избегне със завой наляво. Х. от своя страна също завил наляво, за да предотврати челен сблъсък. Оплакването на жалбоподателя срещу кредитирането на показанията на св.М. се отнася до нейните наблюдения непосредствено преди удара, но въззивната инстанция не може да бъде упрекната, че се е отнесла безкритично към тях. Описаното поведение на двамата водачи, освен от показанията на св.М., е изведено от безпротиворечивите обяснения на всеки един от тях, както и от показанията на св.А., пред когото подсъдимият Х. споделил какво се е случило още на мястото на катастрофата. Предмет на обсъждане е и причината, поради която Х. първоначално се е отклонил в ляво – дали защото е гледал в телефона си, дали защото е заобикалял препятствие в близост до банкета, или по друг повод. По този въпрос съдът също се е позовал на показанията на св.М., но след като ги е съпоставил с показанията на пристигналите на място служители на жандармерията и полицията, които не са констатирали наличие на предмет на пътя. При това, следва да се отбележи, че това обстоятелство не е съществено за отговорността на Х., тъй като при заобикаляне навлизането в лентата за насрещно движение е допустимо само при спазване на общото задължение за водачите да не предприемат маневри, преди да се убедят, че няма да застрашат другите участници в движението. В случая е изяснено, че подсъдимата А. е имала видимост към Х., когато се е отклонил, което означава, че реципрочно и той е могъл и е бил длъжен да възприеме наличието на насрещнодвижещо се превозно средство и да не предприема маневрата. В допълнение следва да се отбележи, че именно показанията на С. М. са дали основание на съда да приеме, че жалбоподателят е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите и деянието му да бъде квалифицирано по-леко, което сочи, че свидетелката не демонстрира пристрастие към подсъдимата А., а е добросъвестна. Възражението за непълнота на доказателствата е направено по повод отказът на съда да положи допълнителни усилия за изясняване на въпроса колко далеч е бил Х., когато е навлязъл в насрещната лента за пръв път и колко навътре в нея се е отклонил. То е пряко свързано с твърдението за неправилно приложение на материалния закон, по повод на което касаторът застъпва тезата, че с нарушението си Х. не е създал опасност за движението, тъй като поради отдалечеността си от подсъдимата А., не я е застрашил. Преценката за наличието на достатъчно данни за причинна връзка между нарушението на Х. и настъпилото произшествие, е в зависимост от правилното решаване на въпроса в кои случаи нарушението на чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП представлява опасност за насрещнодвижещия се участник в движението. По делото е установено, че опасната зона за спиране на подсъдимата А., която се е движела със 74км/ч. е около 60м. Няма спор, че нарушението на Х. би представлявало опасност, ако е осъществено на разстояние, по-малко от опасната зона. В този случай Б. А. не би носила отговорност, въпреки неправилния си избор на поведение. Подсъдимият Х. е успял своевременно да се върне в своята лента, и ако А. беше действала съобразно предписанието на чл.20, ал.2 от ЗДвП, удар не би настъпил. Точната интерпретация на този извод на вещите лица, възприет изцяло от апелативния съд, изисква да се подчертае разликата между това, подсъдимата да остане в своята лента, като намали скоростта и дори спре, и това, да не реагира по никакъв начин, а да продължи движението си праволинейно и равнопостъпателно. Видимостта към автомобила на жалбоподателя се е открила за нея, когато е отстоял на около 90-100м. и непосредствено след това е възприела как той навлиза в насрещната лента. Като е съобразил и експертното становище, че за описаното движение на товарния автомобил е необходимо минимално разстояние от 47м., съдът е установил, че Х. се е отклонил, когато е бил на разстояние между 60м. и 90м. от насрещнодвижещия се автомобил. Въз основа на този факт, и без да е необходимо да се събират допълнителни доказателства, е достигнал до правилния извод, че жалбоподателят е създал опасност за движението, която е в пряка и непосредствена причинна връзка с произшествието. Навлизането наляво на подсъдимата А. е предизвикано именно от неговото неправомерно поведение. Съобразно правилата за движение тя е имала задължение да намали скоростта и да спре, но не и да продължи движението си, разчитайки че Х. ще заеме правилна позиция. Няма как да се изисква от водачите, възприемайки неадекватното поведение на друг участник в движението, вместо да реагират незабавно на опасността, да направят оценка на ситуацията с точност до няколко метра, и да изчакат с реакцията си докато той не достигне опасната зона. Подсъдимата А. не би напуснала своята лента, ако Х. не се е отклонил към нейната. Отговорността на водача се ангажира и при комплексно действащи фактори, когато допуснатото от него нарушение е било необходимо условие за настъпване на автопроизшествието. Не е допуснато и последното от релевираните касационни основания - явна несправедливост на наказанието. Единственият довод в подкрепа на това оплакване е че на подсъдимата А. е наложено по-леко наказание, при по-тежка правна квалификация. По този повод следва да се изтъкне, че според чл.348, ал.5, т.1 от НПК и чл.54, ал.1 от НК, размерът на наказанието на останалите подсъдими по делото не е сред законоустановените критерии за справедливост. При липса на съответна жалба или протест, наказанието на подсъдимата А. не е предмет на касационната проверка. Фактът, че и друго лице е допринесло с неправомерното си поведение за настъпването на същия вредоносен резултат, представлява смекчаващо вината обстоятелство за Х., но то вече е било отчетено именно като такова при определяне на наказанието му. За него съдът е отчел като единствено отегчаващо обстоятелство наличието на минали нарушения на правилата за движение, и е приел превес на смекчаващи обстоятелства. Тази оценка е правилна и напълно съответна на определения срок на лишаването от свобода, който е близък до минималния, както и на приложението на института на условното осъждане. Не се констатират други положителни данни, които е следвало да бъдат съобразени, но са игнорирани. Прави впечатление, че сред оценените като смекчаващи обстоятелства за подсъдимата А. е изразеното от нея желание за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл.371, т.2 от НПК, което не се е реализирало поради процесуална пречка по чл.370, ал.3 от НПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че подобно виждане е незаконосъобразно. Всяка процедура, допускаща отклонение от основните принципи на наказателния процес следва да се разглежда като изключение, и да се подхожда с респект към предвидените ограничения за провеждането й. За да не бъде нарушен балансът между необходимостта от ускоряване на наказателното производство, от една страна, и от разкриване на обективната истина при гарантиране правото на защита, от друга, за подсъдимите не следва да бъдат въвеждани допълнителни, различни от предвидените в закона стимули за отказ от разглеждане на делата по общия ред. Налагането на по-леко наказание по чл.373, ал.2 от НПК, е предвидено като компенсация за отказалите се от пълноценно упражняване на процесуалните си права подсъдими, реално допринесли за бързина на производството и пестене на ресурси на съдебната система. Останалите, които са разполагали с всички процесуални възможности, няма причина да бъдат компенсирани. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : Оставя в сила решение № 8 от 17.05.2021г. по ВНОХД № 60/21г. по на Апелативен съд - Бургас. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.