10 Р Е Ш Е Н И Е № 176 София , 01 юни 2015г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Жанина Начева Галина Захарова при секретар Надя Цекова и в присъствието на прокурора К.Иванов. изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 119/2015 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по касационни жалби от защитника на подсъдимия А. К. И. и повереника на частните обвинители Д. Т. В., А. С. В. и М. С. С. против решение № 355/22.10.2014 г. по внохд № 596/2014 г. на Апелативен съд – гр.София. В жалбата и в представените писмени бележки на защитата на подсъдимия се твърди, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното наказание е явно несправедливо. Касаторът атакува изцяло съдържателната част на въззивното решение с упрек за липса на мотиви и напускане на рамките на обвинението. В контекста на оплакването за неспазване на закона заявява, че съдът неправилно е отказал да приложи чл.15 от НК, допускайки смесване между налична опасност по смисъла на чл. 20 от ЗДвП, невъзприета от водача заради недостатъчно разстояние на осветеност при избраната скорост, и невъзможността да се избегне сблъсък с препятствие, появило се в резултат на чуждо неправомерно поведение. Защитата оспорва и интерпретацията, която въззивната инстанция е направила на чл. 20, ал. 2, изр. 1, пр. последно от ЗДвПВ във връзка с избраната от подсъдимия скорост, като обосновава липса на причинна връзка между нейната величина и настъпилите съставомерни последици. In fine касаторът декларативно заявява, че наложеното наказание е явно несправедливо. В заключение с жалбата се отправя искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав или оправдаване на подсъдимия. В касационната жалба на повереника на частните обвинители се атакува наложеното наказание, което е преценено като занижено и явно несправедливо по размер. Оспорва се също така преквалифицирането на деянието по чл. 343а, ал. 1, б.”б” от НК, тъй като подсъдимият не е оказал реална помощ и не е проявил загриженост към пострадалия. Изрично се отбелязва, че съдът е подценил предходните наказания на подсъдимия за нарушения по ЗДвП и се формулира претенция към касационната инстанция за увеличаване както на наказанието лишаване от свобода, така и на наказанието лишаване от правоуправление. В съдебното заседание пред настоящия съд подсъдимият и защитата му поддържат жалбата по изложените съображения. А. И. в самостоятелно писмено изложение пространно анализира фактическите констатации на предходната инстанция, които намира за необосновани и противоречащи на свидетелските показания и мненията на експертите. Жалбоподателят твърди също така, че експертите не са дали отговор на важни въпроси, с което са засегнали правото му на защита. Безалтернативно подсъдимият настоява да бъде оправдан от касационната инстанция, тъй като пешеходецът е навлязъл в опасната зона за спиране на автомобила, а той като водач не е имал възможност да предвиди неправомерното му движение, да възприеме появата му и да съобрази скоростта с тези обстоятелства. Прокурорът изразява становище за неоснователност и на двете жалби. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347 , ал. 1 от НПК, установи следното : Благоевградският окръжен съд с присъда № 1679 от 16.04.2014 г. по нохд № 300/ 2013 г. признал подсъдимия А. К. И. за виновен в това, че на 23.02.2008 г., около 19.50 часа на главен път Е-79, като правоспособен водач, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил „” нарушил правилата за движение по чл.20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и не съобразил скоростта си от 73 км/ч с конкретните условия – движение нощно време, при намалена видимост, на неосветен пътен участък и при къси светлини, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие, каквото бил движещият се в платното му в посоката на движение пешеходец С. А. В., вследствие на което го блъснал и по непредпазливост причинил смъртта му, поради което и на основание чл. 343, ал.1 , б.”в” от НК вр. с чл. 342, ал.1, пр.3 от НК и чл. 54 от НК му наложил наказание шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил за срок от три години. На основание чл. 343г от НК във връзка с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК съдът лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години. Софийският апелативен съд с решение № 355 от 22.10.2014 г. по внохд № 596 /2014 г. приел, че подсъдимият е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което изменил присъдата на първостепенния съд, преквалифицирал престъплението, извършено от А. К. И. по чл. 343а , ал. 1, б.”б”, вр. чл. 343, ал. 1, б.”в”, вр. чл. 342, ал. 1, пр.3 от НК и намалил срока на наложеното наказание лишаване от свобода от шест на три месеца, а този на наказанието лишаване от правоуправление от две години на една година. В останалата част присъдата била потвърдена. Жалбите срещу така постановения въззивен акт са неоснователни поради следните съображения: По жалбата на подсъдимия А. К. И. Основното оплакване на жалбоподателя е насочено срещу отказа на предходните инстанции да квалифицират инкриминираната дейност като случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. Касационната проверка не дава основание за ревизия на разсъжденията на съда, с които така поддържаната теза на защитата е отхвърлена. Некоректен е отправеният в жалбата упрек, че въззивният съд незаконосъобразно е вменил в задължение на водачите задължение „абсолютно и винаги” да спрат пред препятствие, оказало се на пътя им, дори ако то е резултат на чуждо непредвидимо поведение. В мотивите на втората инстанция е изложена съвършено различна трактовка на възприетата фактическа обстановка. Установено е, че подсъдимият шофирал по главен път Е-79 в тъмната част на деня на къси светлини със скорост не по - ниска от 73 км/ч, обуславяща опасна зона на спиране от около 71 м. Водачът имал техническа възможност да възприеме пешеходец /както и всяко друго препятствие пред автомобила/ от 50-60 метра . За да спре в зоната на осветеност той би следвало да управлява със скорост най-много от 60 км/ч . Светлинното петно на фаровете осветявало не само пътната лента , но и намиращия се в дясната част по посока на движението банкет. Ударът между лекия автомобил на подсъдимия и пострадалото лице станал на пътното платно, на около 0.4 - 0,5 м от дясната му граница. На местопроизшествието не са установени спирачни следи. Този факт довел експертите до заключение, че водачът е възприел пешеходеца на 30-36 метра пред автомобила и е предприел спиране със закъснение около 1- 1,2 s . При тези данни правилно съдът отказал да верифицира хипотезата, че пострадалото лице е представлявало непредвидима, абстрактна опасност за движението, с която подсъдимият не е следвало да съобрази поведението си като водач на моторно превозно средство. Твърде често пътни инциденти възникват поради неправомерни действия на други участници в движението, които имат свой каузален принос за общественоопасните последици. Неправомерното движение на пешеходец върху пътното платно не освобождава водачът на моторно превозно средство от задължението да вземе мерки за неговата безопасност, като намали скоростта и при необходимост – да спре, за да избегне сблъсък. В настоящия случай подсъдимият не е сторил това, тъй като е избрал скорост, увеличаваща опасната зона на спиране извън периметъра на видимост и не е забелязал своевременно пострадалия. Много важно е в тази насока да се изтъкне, че предходните инстанции са отделили нужното внимание на оспорваната от защитата причинна връзка между нарушаването на правилата за избор на скорост и удара с пешеходеца. Вярно е твърдението, че не всяко нарушение на правилата за движение по пътищата от страна на водача на моторно превозно средство е основание за носене на наказателна отговорност. Ако опасността възникне внезапно и непредвидимо в опасната зона, водачът няма да отговаря за настъпилите съставомерни общественоопасни последици, тъй като ще е налице случайно деяние. Тези постулирани от съдебната практиката разсъждения биха били относими към разглеждания казус, ако доказателствата по делото подкрепяха версията за внезапно странично навлизане на пешеходеца дълбоко в осветената от фаровете част от опасната зона. Фактическите обстоятелства по делото обаче са други. Обективните находки върху автомобила и уврежданията по тялото на пострадалия категорично установяват, че при сблъсъка С. В. е бил с гръб към автомобила и с лице, сочещо попътно и напред. Въззивният съдебен състав е подложил на детайлен и комплексен анализ базираната върху обясненията на подсъдимия версия за неговото навлизане косо или диагонално от банкета на платното в обхвата на светлините. Всички , цитирани пространно в писмените бележки на подсъдимия, експертизи са внимателно съпоставени и обективно обсъдени. Тук е мястото да се насочи вниманието върху допълнителното заключение на тройната АТЕ /л.245-254 от досието на нохд№ № 41/2011 г./. Според него при косо движение на пешеходеца от банкета към пътното платно автомобилът би се намирал на около 24 м до мястото на удара, а от момента на пресичане на дясната ограничителна линия отново до конфликтната точка - на около 10 м. Вече бе отбелязано, че останалите изчисления на вещите лица, базирани на обективни данни, показват спирачен процес, започнал при отстояние на автомобила 36 м до мястото на удара. Следователно, пешеходецът не се е появил внезапно на платното/ на 24 м, респективно- на 10 м пред автомобилът/, тъй като е бил забелязан от водача от по-голямо разстояние. Опитът на подсъдимия / стр.13 от писмената защита/ да оспори логиката на този извод на предходните инстанции чрез версията си за механизма на удара е неубедителен, тъй като е вътрешно противоречив / едновременно се приемат отстояния от 24 и от 33,70 м/ и несъобразен с обективните данни, интерпретирани от вещите лица. Обстоятелството, че подсъдимият твърде късно е реагирал на препятствието е в корелация с несъобразената скорост, която не му е позволила да възприеме всички компонентни на конкретната пътна ситуация и пътните условия. Без доказателствена подкрепа е и възражението на подсъдимия за обективни ограничения пред видимостта. По делото е установено, че светлините на фаровете са осветявали не само пътното платно, но и банкета вдясно, който е бил освободен от растителност, намираща се изцяло извън мантинелата. Жалбоподателят е имал възможност и е бил длъжен да наблюдава пътя всеобхватно. Както е добре известно моментът за възникване опасност за движението винаги е фактически въпрос и не е свързан с формално изискване за препятствие само на пътното платно Вж. ТР № 28 от 1984 г. ,ОСНК , т.5. Това препращане към съдебната практика се прави единствено в отговор на аргументите на защитата, тъй като настоящият състав не открива обусловено от процесуални нарушения основание за ревизия на фактическия извод на съда, че пешеходецът се е намирал върху пътното платно и инцидентът е бил предотвратим при скорост от 60 км/ч или по-ниска, позволяваща спиране в зоната на осветеност на късите светлини на фаровете. Неоснователно е и оплакването за съществени нарушения на процесуалните правила. Въззивното решение удовлетворява стандарта на чл. 339, ал.1 и ал.2 от НПК и не страда от липса на мотиви, каквато е съзряла защитата на подсъдимия. В подкрепа на позицията си касаторът експлоатира извън общия контекст използвания от въззивния съдебен състав израз за „принципно”съгласие с правните изводи на предходната инстанция. Това изречение не е нищо повече от редакционен похват, който не лишава обжалвания съдебен акт от обосновка относно правната квалификация на деянието. В решението са посочени ясно основанията , поради които съдът не се е съгласил с твърдението на защитата за несъставомерност на инкриминираната дейност. На стр.16-18 съдът е изложил самостоятелни доводи, извън споделените на предходната инстанция, за незаконосъобразност на претендираното от защитата приложение на чл. 15 от НК. Правната квалификация на деянието е прецизирана по чл.343а, ал.1,б.”б” от НК. Най-сетне съдът се е занимал и с оправдаването на подсъдимия за нарушение по чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП. С това съдържание атакуваният акт опровергава твърдението за липса на мотиви относно приложената материалноправна норма. Несподелими са и доводите за съществено нарушение на процесуалните правила, изразено в произнасяне по неясно обвинение. И тук защитата е разширила процесуалното значение на забелязаната от въззивния съд некоректност на обвинителния акт поради цитиране на различни заключения на вещи лица относно ситуирането на удара върху пътното платно. Не може да съществува спор, че прокурорът е длъжен да изложи по еднозначен и непротиворечив начин само онези факти, които приема за установени . Не всяко отклонение от тези изисквания обаче е относимо към тежките дефекти на обвинителния акт, обуславящи неговата негодност в светлината на т.4.2 от ТР № 2/2002 г. , ОСНК. В настоящия случай недостатъкът на обвинителния акт засяга само един, макар и важен, детайл от обстоятелствата, относими към обективните признаци на престъплението, чието установяване е в центъра на съдебното дирене. Ето защо. въззивният съд е подходил процесуално правилно, като приел, че нарушението е отстранимо . По този начин не са засегнати правата на подсъдимия, на когото е било ясно за какво престъпление е привлечен и въз основа на какви доказателства. Съдът не е встъпил във функцията на обвинението и не се превърнал в разследващ орган, изяснявайки с допустими от НПК средства механизма на произшествието, причинило смъртта на пострадалия. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че в писмената защита на подсъдимия се съдържат подробни оплаквания срещу извършената от въззивния съд преценка на доказателствения материал. В основната си част те са израз на собствен анализ на доказателствената съвкупност и са насочени към нови фактически изводи , водещи до изводи за невиновност. По този начин писмено изразената позиция на подсъдимия е сведена до доминиращо оплакване за необоснованост, което нормативно е извън касационен контрол. Последната инстанция по наказателни дела не разполага с правомощие да приема нови фактически положения на основата на събраните по делото доказателствени материали. Тя контролира единствено правилното приложение на материалните и процесуалноправните норми, но не навлиза във вътрешното убеждение на предходните състави. Ето защо следва се оставят без коментар доводите за несъответствие му фактическите изводи на въззивния състав и доказателствената съвкупност извън тези , в които се навеждат аргументи за тяхната обвързаност с процесуални нарушения, които вече бяха разгледани по-горе. На последно място неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Жалбоподателят не се ангажирал с неговото аргументиране, като се ограничил с изявление за несъответствие на строгостта на санкцията с „обстоятелствата по делото”. Касационната проверка не установи несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца и тежестта на отмерения от въззивната инстанция обем наказателна принуда. Лишаването от свобода във възможния легален минимум и отчита всички индивидуализиращи фактори по чл. 54 от НК. По най-благоприятен за подсъдимия начин са оценени положителните данни за личността му, продължителността на наказателното производство и значителната степен на съпричиняване на резултата от пострадалия. Въззивният съд правилно е отхвърлил възможността за приложение на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от НК, тъй като съвкупността от смекчаващи обстоятелства не показва изключителност или многобройност, правещи и най-лекото, предвидено от закона наказание, несъразмерно тежко. Обобщено, не са налице процесуални предпоставки за удовлетворяване на претенцията на жалбоподателя за отмяна на въззивното решение и ново разглеждане на делото, а установените факти изключват неговото оправдаване от касационната инстанция. По жалбата на частните обвинители Д. Т. В. , А. С. В. и М. С. С. На първо място касаторите атакуват заключението на въззивния съд, че подсъдимият е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия. Те се аргументират с твърдение, че не са установени конкретни, целенасочени, обективни действия, показващи реална загриженост към пострадалия. Установените от въззивния съд факти опровергават подобен коментар на изследваното деяние. Съдът приел, че след инцидента А. И. веднага отишъл при С. В.,, опитал се да облекчи дишането му, като сложил главата му в скута си, сигнализирал органите на МВР и поискал да дойде екип на „Бърза помощ”. При тези данни въззивният съд правилно е приложил ч.343а, ал. 1, б.”б” от НК., тъй като установил, че подсъдимият извършил обективно и субективно действия, насочени към спасяване живота на пешеходеца. Съгласно задължителните указания на ППВС № 1/83 г., т.5, б.”б” при преценка на основанията за приложение на този наказателен състав изводът, че деецът е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, е обвързан от конкретно установените му възможности и от обстановката и характера на действията, които е извършил сам или заедно с други лица. В изследваната ситуация – извън населено място и в тъмната част на денонощието, подсъдимият не е разполагал с други средства за ограничаване на вредните последици от деянието. На следващо място в жалбата си частните обвинители оспорват значението на приноса на пострадалия за настъпване на пътнотранспортното произшествие, като подчертават нарушенията на правилата за движение, допуснати от подсъдимия. Касационната проверка не намира основание да ревизира във вреда на водача изводите на въззивния съд в тази насока. Пешеходецът В. се движел по пътното платно на главен път при наличен банкет, нарушавайки чл.108 , ал.1 от ЗДвП, при това в тъмната част на денонощието. Поведението на пострадалия било изключително рисково и е оценено адекватно от предходните инстанции. На последно място касационният контрол не намери основание за отмяна на въззивното решение, разкриваща възможност за увеличаване на наложените на подсъдимия наказания лишаване от свобода и лишаване от правоуправление. Настъпилият вредоносен резултат е изключително тежък и загубата за частните обвинители е невъзстановима . Той обаче е включен от законодателя в правната конструкция на, приложената разпоредба на чл.343а , ал.1 , б.”б” от НК и не може , съгласно чл.56 от НК, да бъде преценяван отново като отегчаващо отговорността обстоятелство. По делото не е установено подсъдимият да е наказван по административен ред за неспазване на правилата за движение, както се твърди в жалбата на частните обвинители, поради което не налице и сочения в нея дисбаланс между смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 355/22.10.2014 г. по внохд № 596/2014 г. на Апелативен съд – гр.София. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.