Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * предсрочна изискуемост * Обезсилване на решение

Р Е Ш Е Н И Е
№ 85
гр. София, 21.10.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
при участието на секретаря НАТАЛИЯ ТАКЕВА, като разгледа докладваното от съдията Димитров т.д. № 597 по описа за 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по подадена от ответник в производството Д. А. К., ЕГН: [ЕГН] касационна жалба срещу въззивно решение № 1558, постановено на 21. 06. 2013 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Втори състав по гр.д. № 2727 по описа на съда за 2012 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Софийски градски съд по гр.д. № 12762/2009 г. в частта му, с която е уважен предявен срещу касатора от „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ АД, ЕИК:[ЕИК] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване на установено по отношение на Д. А. К., че същият дължи солидарно със З. Ю. Х. на „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ АД по договор за банков кредит № 140437/08. 10. 2007 г., сключен между банката и Г. Б., сумата 54957 лв. просрочена главница, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 05. 06. 2009 г. до окончателното изплащане, сумата 636,47 лв. лихва за периода 22. 05. 2008 г. до 19. 06. 2008 г., сумата 25591,98 лв. неустойка (наказателна лихва) за периода от 20. 05. 2008 г. до 21. 05. 2008 г. и от 20. 06. 2008 г. до 04. 06. 2009 г., със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение, като се заявяват допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Сочи се, че искът бил предявен от ищеца след изтичането на преклузивния срок по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК, оспорва се изискуемостта на вземането на банката срещу касатора, като се твърди, че последният не е бил уведомен от банката за упражняването на потестативното й право да обяви договора за предсрочно изискуем, а изводите на съда, че исковата молба поставяла солидарните съдлъжници по договора за кредит в забава, както и че уведомлението до длъжниците за издадената заповед за изпълнение обосновава ликвидност на вземането (трансформирането на уговореното в условията на разсрочено плащане задължение в изцяло предсрочно изискуем дълг) били изцяло погрешни, оспорва се наличието на солидарна отговорност и основателността на претенцията на банката за наказателна лихва.
Иска се обезсилване на въззивното решение, като недопустимо и прекратяване на производството, при условията на евентуалност - отмяна на въззивното решение и постановяване на ново такова по съществото на спора, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен в цялост, претендират се разноски за трите инстанции.
Противната страна оспорва жалбата, претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
С определение по делото от 07. 11. 2014 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса изискуемо ли е, при предявен иск по чл. 422 от ГПК, вземането по договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е обявена на длъжника преди заповедното производство за издаване на заповед за изпълнение на парично вземане, с оглед проверка за наличието на противоречие със задължителната практика на ВКС - т. 18 от ТРОСГТКВКС № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г.
Върховният касационен съд на Република Българи, Търговска колегия, Първи състав, за да се произнесе взе предвид следното:
Въззивното решение е валидно, но недопустимо в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата част, с която е установено съществуване на вземане срещу касатора К. за сумата 9,61 лв., представляваща разликата над претендираната с исковата молба и присъдената с издадената заповед за изпълнение, сума по главницата 54947.39 лв., до приетия за установен от съда по-голям размер от 54957 лв., ведно със законната лихва върху същата разлика, считано от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 05. 06. 2009 г. до окончателното изплащане. В тази му част, като постановено при условията на свръх петитум, решението следва да бъде обезсилено от касационната инстанция в рамките на служебната проверка за допустимост на обжалвания в цялост, в частта му досежно К., въззивен съдебен акт.
В останалата му обжалвана част, въззивното решение е валидно и допустимо. Видно е от материалите по делото (гърба на л. 104 от първоинстанционното производство), че ищецът е уведомен от заповедния съд за възможността му да предяви иск със съобщение, връчено му на 24. 11. 2009 г., а исковата молба е заведена в СГС на 21. 12. с.г., т.е. в рамките на законоустановения преклузивен едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Въззивното решение е неправилно в частта му, предмет на касационна проверка по жалбата на касатора К., с която част е потвърдено първоинстанционното такова на СГС в неговата част, с която предявеният срещу касатора установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК е уважен за сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 29394/2009 г. по описа на СРС.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му от К. негова част по иска срещу последния, въззивният съд е изложил в мотивите си относно трансформацията на дълга в предсрочно изискуем, че тя е предоставено на кредитора потестативно право, което възниква при неизпълнение на договорни задължения по смисъла на чл. 19 ОУ, а валидното упражняване на това право не е обусловено от надлежно уведомяване на длъжниците по договора (липсва такова съгласие, фиксирано в договора, който е формален - със задължителна писмена форма за действителност). От уведомяването на длъжниците за трансформирането на дълга зависи изпадането на същите в забава и начисляването на мораторни лихви, и доколкото претенция за присъждане на мораторни лихви в предявения иск няма, а се заявява искане за установяване на вземане с естество на наказателна лихва, то уведомяването на длъжниците не е предмет на доказване. Въззивният съд е споделил в мотивите си изводите на първостепенния съд, че предявяването на исковата молба поставя солидарните длъжници в забава и е изложил, че още уведомлението до длъжниците за издадената заповед за изпълнение обосновава ликвидност на вземането (трансформиране на уговореното в условията на разсрочено плащане задължение в изцяло предсрочно изискуем дълг) и предпоставя основателност на претенцията за начисляване на законна лихва, доколкото същата е лихва за забава и се следва за период, различен от този, за който е заявена наказателната лихва.
Съобразно т. 18 от задължителното за съдилищата ТРОСГТКВКС № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
В конкретния процесен случай, в чл. 9 от сключения между страните договор за банков кредит с кредитополучател Г. Б. и солидарни длъжници касатора К. и З. Х., по силата на който договор банката предоставя на Б. кредит, а той и солидарните длъжници се задължават да го издължат, да заплатят лихвите и таксите по него и да изпълнят всички условия съгласно договора (по съдържанието на договора и общите приложимите към същия общи условия не се спори по делото) се съдържа уговорка, че при настъпване на случай на неизпълнение (дефиниран в чл. 8 от договора като настъпване на който и да било от случаите, посочени в чл. 19 от общите условия (ОУ) към договора, както и неизпълнението от страна на кредитополучателя и/или солидарния длъжник на което и да е от поетите от тях задължения по договора), банката има правата по чл. 20 от ОУ. В чл. 19 от ОУ са уредени, като случаи на неизпълнение, освен други такива, също и непогасяването в срок от кредитополучателя на която и да е погасителна вноска и/или дължима лихва по определения погасителен план, както и несъумяването от страна на кредитополучателя да посрещне което и да е дължимо към банката или трета страна плащане. На свой ред чл. 20 от ОУ предвижда, че при настъпване на случай на неизпълнение банката има право (т. 2) да направи изцяло и предсрочно изискуем целия ползван кредит (всички дължими от кредитополучателя на банката суми във връзка с кредита). В чл. 12 от договора за кредит и в чл. 21 от ОУ се съдържат уговорки, че всички уведомления и изявления във връзка с договора трябва да бъдат направени в писмена форма и ще се считат получени, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна разписка или с телеграма, достигнат до адресите на страните, посочени в договора.
Банката – ответник по касация претендира да е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и да е довела това до знанието на касатора К., като в уверение на това прилага писмо с изходящ № 0763/29. 01. 2009 г., адресирано до К. и известие за доставяне, като в исковата си молба банката твърди, че писмото е получено лично от К.. В писмото се съдържа изявление, че на основание чл. 9 от договор за банков кредит и във връзка с чл. 20, т. 2 от ОУ, банката обявява всички дължими по договора за кредит суми, които към 29. 01. 2009 г. са в размер на 63171,26 лв., от които – главница 54947,39 лева, и лихва 8223,07 лева, за предсрочно изискуеми и незабавно платими.
Касаторът своевременно, с отговора си на исковата молба е оспорил твърдяната от ищцовата банка предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор, както и е твърдял, че той като солидарен длъжник не е бил уведомен за обявяването на същата предсрочна изискуемост, не е ясно дали изобщо писмото на банката е достигнало до неговия адрес, следователно и спрямо него предсрочната изискуемост не е настъпила.
Видно е от представеното от банката известие за доставяне (л. 32 от първоинстанционното производство), че в същото е вписан посоченият в договора за кредит адрес на касатора К., но липсва каквото и да било разбираемо отбелязване в полето „Получател“, удостоверяващо връчване на пратката на адресата (в отлика от представеното известие за доставяне до другия солидарен длъжник Х., в което ясно е отбелязано, че пратката е получена от дъщеря му на 04. 11. 2008 г. и това е описано в кн. 243), опит за такова връчване (установим от известието за доставяне до кредитополучателя Б., придружено от отбелязване, че пратката не е потърсена от получателя), както и също така – достигането въобще на пратката до адреса на получателя К. с действието, предвидено в чл. 12 от договора за кредит и в чл. 21 от ОУ. Не се спори по делото, установява се и от представените заверени преписи от наличните в делото по заповедното производство документи, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано в СРС на 05. 06. 2009 г.
При така изложеното, за настоящата касационна инстанция се налага извод, че ищецът, върху когото процесуалният закон възлага доказателствената тежест за това, не е установил по делото, при условията на главно и пълно доказване, обстоятелствата досежно надлежното упражняване на правото му да обяви процесния кредит за предсрочно изискуем, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и уведомяването на длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, в съответствие с изложените по-горе задължителни разяснения, дадени от касационната инстанция в т. 18 от ТР № 4/2014 г. Представеното по делото писмо на банката с изх. № от 29. 01. 2009 г., включително в частта му относно датата, не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила, доколкото съставлява частен документ, изходящ от страната - банката–ищец, която чрез представянето му по делото се домогва да установи изгодни за себе си обстоятелства. Доколкото същото писмо (включително по отношение на датата), както и довеждането му до знанието на противната страна – касатора, са своевременно оспорени от последния по делото, то и писмото не е годно да установи по делото твърдяните от банката-ищец обстоятелства, досежно своевременното упражняване на правото й да обяви кредита за предсрочно изискуем, и довеждането на това до знанието на касатора, преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по отношение на които обстоятелства не е и провеждано от страна на ищеца, друго доказване по делото. На свой ред, както се посочи, приложеното по делото известие за доставяне на същото писмо, освен че не установява доставянето му на касатора, но също така не установява и предвиденото в договора и ОУ, достигане на писмото до посочения в договора за кредит, адрес на касатора, поради което и не е годно да обоснове извод в полза на фингираното с договора, поради факта на достигане на писмото на посочения в договора адрес на касатора, и заместващо реалното такова доставяне, негово получаване.
При така установеното налага се извод, че противно на разясненията, дадени с т. 18 от ТРОСГТКВКС № 4/2014 г., по делото не се установява от банката-ищец, чиято е доказателствената тежест за това, упражняването на правото й да обяви процесния кредит за предсрочно изискуем, преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, и уведомяването на касатора – солидарен длъжник за това, поради което и съобразно цитираната задължителна практика на касационната инстанция, съществуването на така заявеното от банката за съдебна защита, нейно субективно право срещу касатора К., следва да бъде отречено, и след отмяна на обжалваното въззивно решение в неправилната му част, по същество така предявеният установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК - да бъде отхвърлен, със законните последици.
При този изход на делото в касационната инстанция касаторът има право на разноски за същата, а ответникът по касация няма право на такива. С оглед променения в настоящата инстанция изход на делото, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и в частта му за разноските, възложени в тежест на касатора и на същия да бъдат присъдени направените и претендирани от него разноски в производството.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първи състав
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 1558, постановено на 21. 06. 2013 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Втори състав по гр.д. № 2727 по описа на съда за 2012 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд по гр.д. № 12762/2009 г. в неговата част, с която е уважен предявеният от „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу Д. А. К. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване на установено по отношение на Д. А. К., че същият дължи на „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ АД, ЕИК:[ЕИК] солидарно със З. Ю. Х. сумата 9,61 лв., представляваща разликата над сумата 54947.39 лв. до 54957 лв. – неизплатена главница по договор за банков кредит № 140437/08. 10. 2007 г., сключен между банката и Г. Б., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 05. 06. 2009 г. до окончателното изплащане
ОТМЕНЯ решение № 1558, постановено на 21. 06. 2013 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Втори състав по гр.д. № 2727 по описа на съда за 2012 г., в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение на Софийски градски съд по гр.д. № 12762/2009 г. в неговата част, с която е уважен предявеният от „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу Д. А. К. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на Д. А. К., че същият дължи солидарно със З. Ю. Х. на „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ АД, по договор за банков кредит № 140437/08. 10. 2007 г., сключен между банката и Г. Б., сумата 54947,39 лв. просрочена главница, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 05. 06. 2009 г. до окончателното изплащане, сумата 636,47 лв. лихва за периода 22. 05. 2008 г. до 19. 06. 2008 г., сумата 25591,98 лв. неустойка (наказателна лихва) за периода от 20. 05. 2008 г. до 21. 05. 2008 г. и от 20. 06. 2008 г. до 04. 06. 2009 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 29394/2009 г. по описа на Софийски районен съд, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата част, с която Д. А. К. е осъден да заплати заедно със З. Ю. Х. на „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ АД сумата 3996.52 лв. разноски в първоинстанционното производство, както и в частта, с която Д. А. К. е осъден да заплати на „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ АД сумата 400 лв. разноски във въззивното производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу Д. А. К. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на Д. А. К., че същият дължи солидарно със З. Ю. Х. на „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ АД, по договор за банков кредит № 140437/08. 10. 2007 г., сключен между банката и Г. Б., сумата 54947,39 лв. просрочена главница, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 05. 06. 2009 г. до окончателното изплащане, сумата 636,47 лв. лихва за периода 22. 05. 2008 г. до 19. 06. 2008 г., и сумата 25591,98 лв. неустойка (наказателна лихва) за периода от 20. 05. 2008 г. до 21. 05. 2008 г. и от 20. 06. 2008 г. до 04. 06. 2009 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 29394/2009 г. по описа на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ АД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на Д. А. К., ЕГН: [ЕГН] сумата 6823,70 лв. разноски в производството.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: