Р Е Ш Е Н И Е № 93 гр. София, 31 март 2011 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна колегия, II н.о., в съдебно заседание на двадесет и първи февруари двехиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лиляна Методиева ЧЛЕНОВЕ: Юрий Кръстев Теодора Стамболова при секретар Надя Цекова и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдията Лиляна Методиева н.дело № 698/2010 год. Производството по чл. 346 т.1 и сл. НПК е образувано по касационна жалба на подсъдимия И. Й. С., подадена в срок чрез защитника му адв. Л. Т., против въззивно решение № 202 от 9.11.2010 год. постановено по ВНОХ дело № 372/2010 год. на Пловдивския апелативен съд. В жалбата и в съдебно заседание се поддържат оплаквания за допуснати нарушения, които са касационни основания по смисъла на чл. 348 ал.1т.1 и 3 НПК, като се излагат съображения за осъждането му по обвинение, което не е доказано и въз основа на необективен анализ на доказателствата, за неправилна квалификация на установените по делото факти и за игнориране на обстоятелствата, които смекчават наказанието. В условията на алтернативност се иска въззивното решение да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав от стадия на досъдебното производство или да бъде изменено като бъде приложен по-леко наказуем материален закон и наказанието намалено. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и в пределите по чл. 347 НПК изцяло провери правилността на обжалваното въззивно решение, за да се произнесе констатира следното: С присъда № 86 от 7.07.2010 год. постановена по НОХ дело №1761/2010 год. Пловдивският окръжен съд е признал подсъдимия И. Й. С. за виновен в това, че на 23.12.2009 год. в с. Първенец, Пловдивска област умишлено умъртвил баща си Й. И. С., като убийството е извършено с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116 ал.1 т.3 пр.1 и т.6 пр. последно във вр. с чл. 115 и чл. 54 НК го е осъдил на двадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор или в затворническо общежитие. С въззивно решение № 202 от 9.11.2010 год. постановено по ВНОХ дело № 372/2010 год. Пловдивският апелативен съд е потвърдил присъдата на първата инстанция. Касационната жалба е неоснователна. По оплакването за допуснато нарушение по чл. 348 ал.1т.1 НПК: Оплакването на касатора за неправилно приложение на материалния закон се мотивира с нарушения в оценъчната дейност по проверката на доказателствените източници и неоснователния отказ деянието да бъде кналифицирано като по-леко наказуемо престъпление. В този смисъл са изложените съображения, че решаващите съдебни състави избирателно са кредитирали само доказателствата, подкрепящи обвинителната теза, приели са за установени фактически обстоятелства, за които липсват доказателства, при решаването на въпроса за психическото му състояние по време на извършване на деянието са се позовали на експертно заключение, дадено по въпрос, който не е от компетентност на вещите лица и са го осъдили без да е доказан пряк умисъл, като елемент от субективната страна на престъплението. С тези съображения по същество се релевира неизпълнение задължението на съда по чл. чл.13, чл. 14 НПК. Такива нарушения, довели до неправилни фактически констатации и правни изводи, по делото не са допуснати. Производството пред Пловдивския апелативен съд е образувано по жалба на подсъдимия срещу постановената от първоинстанционния съд осъдителна присъда. В нея и в съдебно заседание са поддържани доводи за необоснованост, неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. В съответствие с правомощията си въззивният състав изцяло е проверил правилността на невлязлата в сила присъда въз основа на събраните в предходната инстанция доказателства, като е преценил, че са достатъчни за изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 НПК. След като самостоятелно ги е обсъдил, не е констатирал нарушения на процесуалния ред за събирането им и допуснати логически грешки и извращаване на съдържащата се в тях информация, не е имал основание да направи различна преценка за достоверността им и да приеме тезата на подсъдимия за несъставомерност на деянието като престъпление по възведеното обвинение. В мотивите на решението, изготвени по реда на чл. 339 ал.2 НПК, подробно е обсъдил доказателствените източници, въз основа на които е възприел фактическите констатации, че при поредното отиване в дома на баща си подсъдимият отново подхванал темата за парите, които очаквал да получи, че по този повод между двамата избухнал скандал, преминал в продължение на няколко часа вътре в къщата и на двора през периоди на затишие и разрастване, като бил придружен с обиди и псувни, замеряне с различни предмети и нанасяне на взаимни удари, че в един момент на двора подсъдимият взел надмощие над своя баща и започнал да му нанася интензивни удари в областта на главата и тялото до окончателното сломяване на съпротивата му, че издърпал тялото му в къщата и си заминал, както и правните изводи. Отговорил е на доводите му, че е осъден по обвинение, което не е доказано и на изкането да бъде приложен по-леко наказуем материален закон и мотивирано ги е отхвърлил. Неоснователен е довода, че съдилищата едностранчиво и избирателно са кредитирали показанията на св. П. и М. С. само в тези им части, които съдържат доказателства за обвинителната теза, а са ги игнорирали в останалите им части. Свидетелят С. е брат на пострадалия, със съпругата си живеят в съседен имот и са имали най пряки впечатления, както за предходните отношения на пострадалия с неговия син, така и за самото развитие на инцидента, на който са очевидци. Разпитани са пред съдия в досъдебното производство във време близко до деянието и са дали подробни сведения, че двамата не поддържали контакти, характерни за отношения между родител и дете, общуването им било свързано с периоди на скарване и сдобряване, че подсъдимия живеел със семейството си в друго населено място и изключително рядко посещавал дома на своя баща, че в последния месец посещенията му станали ежедневни, като при тях отново се карали, а имало случай, при който пострадалият отказал да пусне сина си в къщата, ударил го с дърво и го изгонил, че са провеждали разговор с подсъдимия, който на въпроса им защо толкова често идва при баща си след като не е желан им отговорил, че има неуредени финансови сметки. Непосредствени очевидци са и на самото деяние, като св.С. в продължение на няколко часа е наблюдавала развитието му в съседните двор и къща и е дала подробни сведения, които са пряк източник на доказателста. В съдебното следствие двамата задълбочено и с активното участие на страните са разпитани, констатирано е известно противоречие между съобщените в тази фаза на процеса факти и установеното в досъдебното производство и са положени усилия да бъде изяснено на какво се дължи. Обсъдени са всички съобщени от двамата факти и е мотивирано решението кой от тях съдът кредитира. Изложените съображения на л. 13 от мотивите на присъдата за недостоверност на показанията на свидетелката от съдебната фаза па процеса в частта, с която се е опитала да представи подсъдимия като жертва на агресията на своя баща са логически и направени при съпоставянето им с останалите съобщени от нея факти, другите събрани доказателства и обективните данни по делото. Не са пренебрегнати като източник на доказателства и обясненията на подсъдимия, който по същество е признал за инцидента, но е поддържал различни факти за началото, развитието му и причинения резултат. При преценката им съдът е съобразил техния характер и на средство на защита, затова много внимателно ги е съпоставил с останалите източници на доказателства и мотивирано ги е отхвърлил. Правилата за формиране на волята му са спазени, поради което въззивната инстанция не е имала основание да промени вътрешното му убеждение и да приеме тезата па подсъдимия, че пострадалият проявил агресия, нападнал го с брадва и това го довело до афектно състояние, в което му нанесъл няколко удара и си заминал, като го оставил прав на двора да продължава да го обижда и да се заканва. При установената от кредитираните доказателства фактическа обстановка, съдилищата са приложили точно материалния закон с квалификацията на деянието като умишлено убийство, извършено при наличието на квалифициращите обстоятелства “на баща” и “с особена жестокост”. Мотивирано е отхвърлен довода за приложението на по-леко наказуем материален закон. Доводът на жалбоподателя, че в действията му липсвал умисъл да причини смъртта на своя баща, което налагало деянието да бъде квалифицирано като престъпление по чл. 124 НК, е неоснователен. Той е поддържан при разглеждане на делото в първоинстанционния съд и в оплакването против правилността на присъдата. За да приеме, че се касае до умишлено убийство още първоинстанционният съд е направил цялостен анализ на поведението на подсъдимия и извършените действия, в които се е изразило деянието, а въззивният състав на стр. 11 от мотивите на решението е изложил убедителни съображения, поради които е възприел извода за наличието на пряк умисъл да лиши от живот своя баща. Психическото отношение на дееца към деянието се установява от действията, в които се е обективирало. Дали се касае до умишлено убийство в неговите две форми- пряк и евентуален умисъл, или до непредпазливо деяние, при което целта на дееца е причиняване на някакво телесно увреждане, от което по- късно може да настъпи смъртен резултат, се установява от обективните обстоятелства, при които е извършено деянието. Подсъдимият не е бил лишен от годност да съзнава, че главата е жизнено важна част от човешкото тяло. Силата, интензитета, локализацията на ударите и упоритостта при осъществяване на намерението му, свидетелстват за умисъла да лиши от живот своя баща. Нанесъл му е тежък, ожесточен побой с дърво, което е оръжие годно да причини смърт във всички части от тялото, като някои от нараняванията имат защитен характер. Огромният брой удари е нанесъл основно в главата, която е една от най- уязвимата част и увреждания в тази област могат да доведат до летален изход. Силата им е била достатъчна за да причини травматичните увреждания на мозъка – контузия на мозъчното вещество, кръвоизливи под меките мозъчни обвивки в областта на двете малкомозъчни сливици, оток на мозъка. Причинил му е над двадесет разкъсно-контузни рани в областта на кожата в окосмената част на главата и лицето, счупване на носните кости, охлузвания, кръвонасядания и травматични отоци на меките тъкани на главата и лицето. За смъртта е допринесла и гръдната травма, изразила се в счупване на ребро с хлътване на остър фрагмент, нараняване на плевралния лист и белия дроб и излив на кръв и въздух в лявата гръдна половина. Доводи за извършване на деянието в състояние на силно раздразнение предизвикано от пострадалия, което налага квалификация на деянието по чл. 118 НК, са поддържани още в първоинстанционния съд. Той ги е обсъдил и е мотивирал извода си за липса на физиологичен афект по смисъла на този теск от закона. За да отхвърли тезата му, че със своето поведение пострадалия го е довел до афектно състояние, съдът се е подовал на всички доказателствени материали, а не само на заключението на съдебно психиатричната експертиза, която не се е произнесла по въпрос, който не е от компетентност на вещите лица, както се поддържа от жалбоподателя. За да се квалифицира едно деяние като извършено в състояние на силно раздразнение не е достатъчно да се установи предходно неправомерно поведение от страна на пострадалия, а в резултат на това поведение деецът да е доведен до изключително емоционално състояние, характеризиращо се със стеснено съзнание, овладяло до такава степен емоциите му, че да не може правилно да възприема действителността и да реагира адекватно. Дали предизвиканото от пострадалия раздразнение е силно по смисъла на закона е фактически въпрос и се установява във всеки конкретен случай от всички събрани доказателства. Съдебно психиатричната експертиза е едно от тях и тя установява наличието на медицински показатели, даващи основание да се приеме особено психическо състояние при извършването на деянието. Наред с нея са необходими обаче и други доказателства за външното му проявление. По делото е установено и прието от изслушаната тройна съдебно-психиатрична и психологична експертиза, че поведението му до голяма степен е било мотивирано от интензивното емоционално преживяване, последица от множеството предшестващи конфликти, което е довело до трайно чувство в съзнанието му на обида и гняв и до снижаване на флустрационния толеранс, но липсват медицински показатели за възникване на мощно афектно стеснение на съзнанието. Наличните гласни доказателства също не дават основание за извод, че деянието е извършено в състояние на изключително емоционално състояние на стеснено съзнание, характеризиращо се с внезапно избухване и последващо изчерпване след мощното отреагирване. Поведението му след деянието остава подредено и целенасочено- премества баща си от двора в къщата, изчаква автобуса, прибира се в дома си, обяснява на съпругата си, че с баща си се били, сваля мръсните дрехи и почиства обувките си. По оплакването за допуснато нарушение по чл. 348 ал.1т.3 НПК: Оплакването за явна несправедливост на наказанието, което се мотивира с неправилна оценка на обстоятелствата от значение за определяне на размера му, не се подкрепя от данните по делото и е неоснователно. При проверката на правилността на присъдата във връзка с оплакването за явна несправедливост на наказанието, въззивната инстанция е констатирала, че първоинстанционният съд е съобразил и оценил всички обстоятелства, имащи значение за съответствието между тежестна на извършеното деяние и наложеното на него наказание. Мотивирано е приела, че не са нарушени принципите за законоустановеност и справедливост. Наказанието е индивидуализирано в рамките на закона по най-леката алтернатива, предвидена в чл. 116 ал.1 НК, като е преценена относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 НК. Деянието разкрива по-висока степен на обществена опасност в сравнение с типичната за тови вид престъпления, защото е извършено при наличието на две квалифициращи обстоятелства, всяко от които достатъчно за квалификацията му като умишлено убийство. Начинът на извършването му е и характеристична данна за личността на дееца. За пореден път е разбрал, че няма да получи претендираната сума, за дължимостта на която липсват обективни доказателства, и то още около 17 часа, когато св. С. е чула репликата на пострадалия:”М. се разбойнико, нищо няма да ти дам.” Въпреки това и след като е имал възможност да се прибере при семейството си е останал в дома на баща си, където не е бил желан, като имало момент от разправията, когато пострадалия бил вътре и се опитвал да възпрепятства влизането му, като натискал вратата. При тези данни не може да се възприеме довода, че пострадалия е имал провокативно поведение, което не е отчетено при индивидуализацията на наказанието. Определеният обем наказателна принуда от двадесет години лишаване от свобода не надхвърля необходимото за поправянето и превъзпитанието на дееца и за оказване на възпиращото въздействие на наказанието върху останалите членове на обществото. Намаляването му би било проява на неоправдан либерализъм и би създало в подсъдимия и останалите членове на обществото чувстно за ненаказуемост. По изложените съображения настоящият състав при второ наказателно отделение на Върховния касационен съд приема, че при постановяване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд не са допуснати поддържаните от жалбоподателя нарушения и следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354 ал.1т.1 НПК Р Е Ш И: Оставя в сила въззивно решение № 202 от 9.11.2010 год. постановено по ВНОХ дело № 372/2010 год. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 86 от 7.07.2010 год. по НОХ дело № 1761/2010 год. на Пловдивския окръжен съд. Пешението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: