4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №342 гр. София,15.05.2013 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди и тринадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА като изслуша докладваното от Костадинка Недкова ч. т. д. N 2128 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение № 3050 от 06.12.2012г., постановено по ч. гр. д. № 2282/2012г. от Бургаски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба против определение № 18 от 18.09.2012г. по ч.гр.д. № 636/2007г. на Бургаски районен съд за отхвърляне на молбата за освобождаване на внесената от молителя гаранция, на основание чл.70а ГПК /отм./ Частният жалбоподател поддържа, че разпореждането е неправилно, поради което иска неговата отмяна. Твърди, че изискуемостта на гаранцията настъпва едва след като определението, с която се постановява освобождаването й, влезе в сила. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по значим за спора въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - чл.280, ал.1 т.3 ГПК, а именно: „Кога настъпва изискуемостта на задължението за връщане на гаранцията- от определението за прекратяване на делото, по което е внесена гаранцията или от определението за освобождаване на гаранцията?”. Счита, че доколкото липсва съдебна практика по поставения въпрос, тълкуването на разпоредбата на чл.82 ГПК, съответно на чл.70а ГПК /отм./, ще осигури разглеждането и решаването на делата, според точния смисъл на закона. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния касатор, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното разпореждане, с което е оставена без уважение молбата за връщане на внесената от молителя гаранция, въззивният съд е приел, че настъпването на изискуемостта по см. на чл.70а ГПК е обусловено от отпадането на основанието за наличието на обезпечителната мярка - гаранция, за която е била внесена паричната сума. С влизане в сила на определението за прекратяване на делото, по което е допуснато обезпечението, започва да тече едногодишния срок по чл.70а ГПК /отм./, в който може да се направи искането за връщане на сумата по гаранцията. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение, намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поставеният от частния жалбоподател въпрос за момента на настъпването на изискуемостта на гаранцията е значим за конкретното дело и е обусловил изхода му, предвид решаващия мотив на въззивния съд за изтичане на едногодишния срок по чл.70а ГПК, след изтичането на който същата не подлежи на връщане. Ето защо, по отношение на поставения от частния касатор процесуалноправен въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата съобразно точния смисъл на законите. Въпреки, че правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл.70а ГПК /отм./ относно внасянето на гаранцията в държавния бюджет една година след настъпване на изискуемостта й, е възпроизведено изцяло в чл.82 от ГПК, настоящият състав приема, че въпросът кога настъпва изискуемостта на гаранцията, като отправен момент за течението на законоустановения срок, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. По така поставения въпрос липсва задължителна практика на ВКС, както и постоянна практика на съдилищата. Ето защо, е налице необходимост от тълкуване, което да осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона. С оглед наличието на релевирано от частния жалбоподотел допълнителното основание, касационно обжалване на атакуваното въззивно определение следва да се допусне по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По допуснатия до касационно обжалване материалноправен въпрос, настоящият състав приема следното: Съгласно чл.70а ГПК /отм./, внесените суми за разноски за свидетели, вещи лица и командировки и гаранции в пари и ценности се внасят в приход на държавния бюджет, ако не бъдат поискани в срок от 1 година от датата , когато са станали изискуеми. Съответна на тази разпоредбата е нормата на чл.82 ЗЗД, предвиждаща, че внесените суми за разноски и гаранции в пари и ценности се внасят в приход на държавния бюджет, ако не бъдат поискани в срок от една година от датата, на която са станали изискуеми. Изискуемостта е категория на материалното право и е свързано с възможността кредиторът да иска от длъжника изпълнение на вземане. Тъй като изискуемостта е характеристика на „вземанията”, „изискуемо” не може да бъде процесуално действие или процесуално право или задължение. Доколкото, искането, с което ищецът сезира съда за постановяване на определение за освобождаване на гаранцията не е „вземане”, отправянето му не е свързано с настъпване на изискуемостта на гаранцията, а с наличието на предпоставките по чл.322, ал.2 ГПК /отм./ вр. пар.1, ал.4 ПЗР на ГПК /съотв. по чл.403, ал.2 ГПК/. Гаранцията се внася във връзка с допуснато обезпечение по сметката на съда, който съхранява чуждите средства по т.нар. набирателна сметка. Те подлежат на връщане едва след влизане в сила на определението на съда за освобождаване на гаранцията. От тогава ищецът, в качеството си на кредитор /титуляр на вземане/, може да иска връщането на паричните средства, съхранявани по сметката на съда, поради което от този момент възниква и изискуемостта на вземането за внесената гаранция. Видно от горното, следва да се прави разграничение между действията на съда, от една страна, като правораздавателен орган, в чийто правомощия е разрешаването на въпроса относно освобождаването на гаранцията и то единствено на плоскостта на предпоставките по чл.403 ал.2 ГПК / чл.322 ГПК отм./ и от друга страна, като „длъжник” по отношение на вносителя на гаранцията, при вече влязъл в сила съдебен акт за освобождаването й. Предвид изложеното, настоящият състав дава следния отговор на поставения въпрос: Изискуемостта на задължението за връщане на гаранцията по чл.70а ГПК /отм./, съотв. по чл.82 ГПК, настъпва от влизане в сила на определението за освобождаване на гаранцията. Разгледана по същество частната жалба е основателна. Фактическото връщане на гаранцията не може да предхожда разглеждането на въпроса за освобождаване на гаранцията по чл.322, ал.2 ГПК /отм./. Доколкото искането за връщането на гаранцията съдържа в себе си и искане за освобождаването й, първоинстанционният съд, макар и правилно да е квалифицирал молбата по чл.322, ал.2 ГПК /отм./ не е разгледал визираните в тази разпоредба предпоставки за освобождаване на гаранцията, като вместо тях неправилно е приложил нормата, съдържаща се в чл.70а от ГПК /отм./. Предвид изложеното определението на окръжния съд, като неправилно, следва да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по искането за освобождаване на гаранцията при преценка на предпоставките по чл.322 ГПК /отм./, от изхода на което производство зависи, както фактическото връщане на гаранцията, така и течението на срока по чл.70а ГПК /отм./. Водим от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И ОТМЕНЯ определение № 3050 от 06.12.2012г., постановено по ч. гр. д. № 2282/2012г. от Бургаски окръжен съд, и потвърденото със същото определение № 18 от 18.09.2012г. по ч.гр.д. № 636/2007г. на Бургаски районен съд. ВРЪЩА делото на Бургаски районен съд за произнасяне по искането за освобождаване на гаранцията при преценка на предпоставките по чл.322 ГПК /отм./. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.