Ключови фрази
Непозволено увреждане * обезщетение за неимуществени вреди от престъпление

? ? ? ? ? ? ?

 Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

503

 

София, 21.07.  2010 година

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

 

        Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети юни, през две хиляди и десета година, в състав:

 

 

 

                                ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАПКА ЮСТИНИЯНОВА

                                          ЧЛЕНОВЕ:  ЛЮБКА БОГДАНОВА

                                                                  СВЕТЛА ДИМИТРОВА

 

     

 

при секретаря        Райна Стоименова     и в присъствието на  прокурора                                като изслуша докладваното  от съдията Светла Димитрова  гр.д. № 1069 по описа за 2009 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационни жалби на “М” ЕООД гр. С., чрез пълномощника адв. А от АК-София и от Ц. /Цонко/ Д. К. от с. Ч., Софийска област, чрез пълномощника си адв. С от АК В. , против решение № 39 от 09.03.2009 г., постановено по в.гр.д. № 25 по описа за 2009 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение № 523 от 17.11.2008 г. по гр.д. № 503/2007 г. на Д. окръжен съд, с което са отхвърлени обективно и субективно съединените искове, предявени от К. А. Р. от с. Л., Д. област, срещу Ц. Д. К. , “М” ООД и Н. Й. И. от гр. Д., като едноличен търговец с фирма Е. “Й”, с правно основание чл. 45 ЗЗД по отношение на първия ответник и с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД по отношение на другите двама ответници, за солидарното им осъждане да заплатят сумата от 65 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, сумата от 24000 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата от датата на увреждането – 17.11.2002 г. до датата на предявяването на исковете – 18.05.2007 г., сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, сумата от 4500 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от датата на увреждането – 17.11.2002 г. до датата на предявяването на исковете – 18.05.2007 г. Въззивният съд с обжалваното решение е осъдил ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, като исковете до пълния предявен размер от 65 000 лв. са отхвърлени, да заплатят солидарно на ищеца сумата от 9568,89 лв. представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 18.05.2004 г. до 18.05.2007 г., като исковете до пълния предявен размер от 24000 лв. са отхвърлени. Със същото решение са отхвърлени исковете за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 20000 лв., както и исковете за заплащане на сумата 4500 лв., представляваща мораторна лихва върху тази главница.

Касаторът “М” ЕООД гр. С. поддържа че въззивното решение в уважената му част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и моли същото да бъде отменено в тази част и постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени.

Касаторът Ц. Д. К. поддържа неправилност на въззивното решение в уважената част, поради нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и моли същото да бъде отменено в тази част и постановено друго, с което се отхвърлят предявените искове. В съдебно заседание процесуалният представител адв. С от АК- В. поддържа касационната жалба на Ц. К. като подробни съображения излага в писмена защита.

Ответникът по касационните жалби К. А. Р., чрез пълномощника си адв. Ю от АК- Д. , в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за неоснователност на касационната жалба на “М” ООД, но не изразява становище по касационната жалба на Ц. Д. К..

Ответникът по касационните жалби Н. Й. И. , действащ като Е. “Й”, не представя писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразява становище по касационните жалби.

С определение № 284 от 23.03.2010 г. по делото е допуснато касационно обжалване на решението по следния процесуалноправен въпрос, а именно при непозволено увреждане пасивно солидарни ли са за причинените вреди на пострадалия прекият извършител на деликта и възложителят на работата, при извършването на която е пострадало увреденото лице, въпрос решаван противоречиво от съдилищата – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

За да постанови своето решение, въззивният съд е приел, че непозволеното увреждане е причинено и от тримата ответници, поради което следва да бъде ангажирана тяхната отговорност при условията на пасивна солидарност. Ответникът Ц. Д. К. като пряк извършител на вредата, следва да носи отговорност по чл. 45 ЗЗД, ответникът “М” ООД, следва да носи отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД като работодател на прекия извършител, а ответникът Е. “Й”, следва да носи отговорност по чл. 49 ЗЗД, като страна по договора, по силата на който прекият причинител е извършвал работата, в резултат на която е настъпила злополуката. Този извод на въззивния съд за пасивната солидарна отговорност на двамата ответници – касатори/прекия причинител на деликта и възложителя на работата/ е в противоречие с представената съдебна практика, която няма задължителен характер, но е съобразен със задължителната практика на Върховния съд, намерила израз в ППВС № 7/1958 г., като съгласно разясненията, дадени в него е, че пострадалият има възможност да предяви иска за обезщетението от деликта солидарно срещу непосредствения извършител и лицето, което му е възложило работата. Следва да се отбележи обаче, че възложителят на работата, при изпълнението на която е настъпило непозволеното увреждане, не е съпричинител на вредата, защото не може да му се вмени във вина извършеното противоправно деяние. Той носи отговорност спрямо увредения по чл. 49 ЗЗД, която е безвиновна и има гаранционно обезпечителна функция. В тази връзка цитираната от въззивния съд разпоредба на чл. 53 ЗЗД е неправилно приложена. Същата има предвид случаите на солидарна отговорност, при които причиняването на вредата е осъществено от неколцина извършители, т.е. при съпричиняване, които с противоправните си действия са довели до настъпването на вредоносния резултат, какъвто в случая не е възложителят на работата – търговското дружество, но тези неправилни изводи на въззивния съд не се отразяват на крайния резултат по спора.

Въззивното решение в обжалваната му част относно пасивната солидарна отговорност на непосредствения извършител и лицето, което му е възложило работата, е правилно, тъй като е в съответствие със задължителната съдебна практика, както се посочи по-горе – ППВС № 7/1958 г. Съгласно разясненията, дадени в него, фактическият състав на чл. 49 ЗЗД е налице, когато са причинени вреди на пострадалия от лице, при или по повод изпълнение на работата му, възложена от отговорния по чл. 49 ЗЗД. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция, тя не произтича от вината на възложилия работата и затова няма място за презумптивна виновност и за нейното опровергаване. Лицето, което е възложило работата може да се освободи от отговорност, ако докаже, че прекия причинител на вредата не е действал виновно или тя не е настъпила от дейност, осъществявана при или по повод на възложената работа. В случая е безспорно установено, че деянието на работника на ответното дружество-касатор е виновно и противоправно – Ц. К. на 16.11.2002 г. в землището на с. Л., община Д. управлявал зърнокомбайн, собственост на ответното дружество, в поле „Д” в изпълнение на договорните отношения между дружеството и ЕТ”Й”, по събиране на царевица. При спиране на комбайна, ответникът К. оставил адаптера за царевица да работи, а пострадалият ищец Р. , изсипвайки чувала с царевицата, стъпил върху работещия адаптер на комбайна, в резултат на което бил отрязан долния му десет крайник, което обуславя деликтната отговорност на ответника К по чл. 45 ЗЗД. При тези установени факти, в случая е налице възлагане на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД от страна на ответното дружество на ответника К, който в резултат на противоправното си поведение по повод изпълнението й е причинил вреди на пострадалия ищец, които следва да бъдат възмездени. Безпротиворечива е съдебната практика по тълкуване разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, че само при съществено отклонение от рамките на възложената работа, отговорността на възложителя отпада, каквото съществено отклонение в случая не е доказано, защото злополуката е станала по повод на извършваната работа – събиране на царевица, при необезопасен комбайн по вина на работника – ответника К.

В случая по поставения правен въпрос, а именно при непозволено увреждане пасивно солидарни ли са за причинените вреди на пострадалия прекият извършител на деликта и възложителят на работата, при извършването на която е пострадало увреденото лице, е налице задължителна съдебна практика – ППВС № 7/1958 г., съгласно разясненията, дадени в него, а именно, че пострадалият има възможност да предяви иска за обезщетението солидарно срещу непосредствения извършител и лицето, което му е възложило работата като по отношение на деликтната солидарна отговорност намират приложение разпоредбите на чл. 121-127 ЗЗД.

Във въззивното решение в обжалваната му уважена част по отношение на касаторите, съдът е дал правилно разрешение на поставения правен въпрос за наличие на пасивна солидарна отговорност при деликт на прекия причинител на вредите при и по повод на възложената работа и на лицето, което му е възложило работата.

При така даденото разрешение на поставения правен въпрос относно пасивната солидарна отговорност при деликт, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира за неоснователни касационните жалби на прекия причинител Ц. Д. К. и на възложителя на работата “М” ООД. В останалата му уважена част по отношение на ответника Е. “Й”, гр. Д. и в отхвърлената му част - по отношение на ищеца К. А. Р. от с. Л., въззивното решение като необжалвано е влязло в законна сила.

Предвид изложеното, настоящата инстанция намира, че в обжалваната част въззивното решение не е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в частност при неправилно разпределение на доказателствената тежест по смисъла на чл. 127, ал. 1 ГПК/отм./ при установяване на предпоставките по чл. 49, чл. 45 и чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение като е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички релевантни за спора доказателства по делото и правилно е приложил материалния закон.

С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Не са налице релевираните в касационните жалби основания за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК.

При този изход на делото, направените от страните разноски по делото за настоящата инстанция остават в тяхна тежест.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

 

Р Е Ш И:

 

 

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 39 от 09.03.2009 г., постановено по в.гр.д. № 25 по описа за 2009 г. на Варненския апелативен съд в обжалваната му част.

Решението е окончателно.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

 

ЧЛЕНОВЕ :