Р Е Ш Е Н И Е

№ 54
София, 12.08.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Ерик Василев
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 876 по описа за 2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационно обжалване на решение № 559/19.11.2020 г. по в.гр.д. № 725/2020 г. на Окръжен съд Плевен, с което е отменено изцяло решение № 84 от 19.06.2020 г., постановено по гр.д. № 552/2019 г. по описа на Районен съд Левски и вместо него е постановено друго, с което на основание чл.422 ГПК е признато за установено, че Е. П. И. и „Медицински център Бел Медик“ ЕООД дължат солидарно на „Многопрофилна болница за активно лечение - Белене“ ЕООД следните суми, установени с акт за начет № 11-04-1/03.01.2019 г., издаден от АДФИ и посочени в издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч. гр.д. № 302/2019 г. на Районен съд Левски, а именно: 33 047,00 лв. - главница, 12 914,00 лв. –лихва за забава за периода от 03.02.2014 г. до 03.01.2019 г., 1 138,00 лв. – лихва за забава за периода от 04.01.2019 г. до 07.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.05.2019 г. до окончателното изплащане.
Касаторът Е. П. И., представлявана от адв. А. П. обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че то е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по иск, по който за ищеца не е налице правен интерес. На следващо място се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
Насрещната страна „Многопрофилна болница за активно лечение – Белене“ ЕООД, представлявана от адв. К. К., поддържа становище за неоснователност на изложените в жалбата основания за касационно обжалване.
Обжалването е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: Достатъчно ли е наличието на умисъл по смисъла на чл.21, ал.1, т.1 ЗДФИ да бъде аргументирано с образованието, което притежава привлеченото към имуществена отговорност лице.
За да се даде отговор на така повдигнатия правен въпрос на първо място следва да се посочи, че е налице съществено различие между вината в наказателното и вината в гражданското право. Съгласно общоприетата дефиниция вината в наказателното право е собственото психично отношение на дееца към собственото му противоправно деяние и настъпилите в резултат на него общественоопасни последици. Следователно вината в наказателното право, а оттам и умисъла, който има еднакво съдържание както в наказателното, така и в гражданското право, предполага определено психично отношение на дееца към извършеното от него и настъпилите в резултат на деянието последици. Под вина в гражданското право най-често се разбира небрежността и нея има предвид чл.45, ал.2 ЗЗД когато прогласява, че вината се предполага. Небрежността в гражданското право се изразява в неполагане от страна на длъжника на дължимата грижа. А дължимата грижа е тази на добрия стопанин. Това е грижата, която средният човек от определена категория дейности полага към изпълнението на своите задължения. Вината в гражданското право, схваната като небрежност, не предполага психично отношение, т.е. тя е един обективен мащаб. В подкрепа на изложеното становище е и господстващото в българската доктрина и съдебна практика разбиране, че при изпълнение на съответното задължение, е необходимо не само длъжникът да положи усилия, но и да има определени качества, т.е. за да се освободи от своето задължение не е достатъчно той да докаже, че е положил достатъчно усилия, напрежение и пр. В своята практика /решение № 69 от 21.05.2012 г. по гр.д. № 516/2011 г. на IV г.о. и решение № 267 от 09.12.2014 г. по гр.д. № 7254/2013 г. на IV г.о./, ВКС вече е имал повод да разясни същността на понятието умисъл, употребено в чл.21, ал.1, т.1 ЗДФИ. В посочените решения се приема, че за да се реализира имуществена отговорност по чл.21, ал.1 ЗДФИ не е нужно извършеното деяние да е престъпление, но вредата трябва да е причинена умишлено, т.е. лицето трябва да е действало противоправно, съзнавайки вредните последици, които ще настъпят от действията му, целейки или допускайки настъпването им. Следователно ВКС не се отклонява от общоприетото разбиране относно същността на понятието за умисъл, използвано в гражданското и наказателното право, т.е. че се касае за психично отношение на дееца, а не за един обективен стандарт, на който трябва да отговаря поведението на лицето, както е при небрежността в гражданското право.
В заключение на поставения въпрос следва да бъде даден следния отговор: Наличието на умисъл в хипотезата на чл.21, ал.1, т.1 ЗДФИ, не може да бъде аргументирано само с образованието, което притежава привлеченото към имуществена отговорност лице. За да бъде доказан умисъл е необходимо, от поведението на лицето, да бъде направен категоричен извод, че то е съзнавало че действа противоправно, осъзнавало е вредните последици, които ще настъпят от действията му и е целяло или допускало настъпването им.
От мотивите, изложени от въззивния съд може да се заключи, че той е квалифицирал поведението на ответницата като умишлено, поради обстоятелството че последната е притежавала висше икономическо образование и съответно би следвало да знае как трябва да бъдат документално оправдани съответните разходи, но независимо от това е пристъпила към създаване на съответните протоколи, но с недостатъчно подробно съдържание, подписани от самата нея. Знаела е, че от протоколите не се установява подробно кога, какви и от кого са извършени консултациите, но изготвяйки протоколите в този им вид тя е допускала обективиране на вредните последици чрез поведението си. Следователно въззивният съд е приел, че ответницата е действала умишлено, тъй като тя е разполагала с необходимата квалификация, но не е обективирала съответното на тази квалификация поведение. В тази връзка е необходимо да се посочи, че дължимата грижа е относителен стандарт, т.е. за да се прецени дали едно лице е положило дължимата грижа, трябва неговото поведение да бъде съотнесено с поведението, което би положило лице със сходна професионална компетентност и квалификация на неговата. В случая въззивният съд е направил точно това, като е съотнесъл поведението, което е имала ответницата с поведението, което би следвало да има лице с нейния опит и квалификация. По този начин обаче не се преценява дали е налице умисъл, а дали е налице небрежност, защото несъответствието между дължимото и обективираното поведение е проявна форма на небрежността като форма на вина. За да бъде доказан умисъл в някоя от двете му форми /пряк или евентуален/ е необходимо да бъде направен категоричен извод от поведението на съответното лице, че то е съзнавало че действа противоправно, осъзнавало е вредните последици, които ще настъпят от действията му и е целяло или допускало настъпването им. Въз основа на факта, че определено лице притежава дадена квалификация, съобразно която би следвало да знае как трябва да се извърши едно или друго действие, може да бъде направен само извод за небрежна форма на вина, която така или иначе се предполага – чл.45, ал.2 ЗЗД, но не и за умисъл.
По основателността на касационната жалба
Доколкото обжалваното решение е постановено в противоречие с дадения отговор на повдигнатия правен въпрос, основателен се явява доводът в касационната жалба за допуснато нарушение на материалния закон.
По отношение на оплакването за недопустимост на решението, поради липса на правен интерес от иска, доколкото дори и да се приеме, че ответникът „Медицински център Бел Медик“ ЕООД е получил без правно основание от ищеца „Многопрофилна болница за активно лечение - Белене“ ЕООД, възнаграждения за извършени медицински консултации, в случая не е налице разместване на блага, тъй като собственик на капитала и на двете дружества е [община], настоящият състав на ВКС намира същото за неоснователно. Юридическите лица са самостоятелни правни субекти, различни от собственика на техния капитал, като самото юридическо лице се представлява от неговите органни представители. Единственото правоотношение, което възниква между собственика на капитала и съответното дружество е членственото. Обстоятелството, че едно лице е собственик на капитала на две дружества няма никакво значение от гледна точка на правото на иск на съответното юридическо лице, което е обусловено от наличието на съответните процесуални предпоставки, като никъде в закона не е предвидена процесуална пречка за предявяване на иск срещу юридическо лице, чиито капитал е собственост на същото лице, което е собственик на капитала на ищеца.
По отношение на оплакванията за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на всички доводи на ответницата срещу основателността иска, както и на събраните по делото доказателства и за необоснованост на извода, че фактическите констатации в акта за начет не са оборени от ответницата и съответно са налице предпоставките за ангажиране на имуществената й отговорност на основание чл.21, ал.1, т.1 ЗДФИ, настоящият състав на ВКС намира същите за основателни. Безспорно опровергаването на фактическите констатации в акта за начет е задължение на лицата, срещу които е съставен актът. Само доколкото те успеят да докажат възраженията си срещу акта за начет, съдът може да приеме за установено нещо различно от установеното в него. В конкретния случай в акта за начет е посочено, че извършените от ответницата, в качеството й на управител на болницата, плащания по процесните фактури към медицинския център са недължими, тъй като не е налице насрещна престация, а именно действително извършени медицински консултации от лекари – специалисти на медицинския център за нуждите на лежащо болни пациенти в болницата и съответно с изплатените средства медицинският център неоснователно се е обогатил. За да достигне до тези фактически констатации, финансовият инспектор е взел предвид писмените обясненията, дадени от длъжности лица – началници на отделения и главната медицинска сестра на болницата, според които те не са виждали лекари – специалисти от медицинския център да извършват консултации на лежащо болни пациенти в болницата, като двама от началниците на отделения са заявили, че за процесния период, лично на тях не им се е налагало и не са търсили консултации от лекари-специалисти, работещи в медицинския център. Писмени обяснения от лекари-специалисти, работещи в медицинския център или от други лекари, практикуващи в болницата, не са взети. Не е изследвана и медицинската документация на болницата, от която би могло да се установи броя на лежащо болните през процесния период, по какви клинични пътеки са били приети и съответно изписани пациентите и за кои от клиничните пътеки се изисква задължително преглед или консултация със специалисти, с каквито болницата не разполага и поради която причина са сключени на основание чл.95, ал.1 от Закона за лечебните заведения, процесните договори от 2013 г., 2014 г. и 2015 г., с предмет извършване на медицински консултации от лекари-специалисти, работещи в съответните специализирани кабинети на „МЦ Бел Медик“ ЕООД. Във връзка с оспорването на отразената в акта за начет фактическа констатация, че през процесния период не са извършвани консултации, по делото от страна на ответницата са разпитани свидетеля Н., който е работил като лекар – ендокринолог в болницата през процесния период и свидетеля Т. – лекар-хирург, който е работил в медицинския център през процесния период. Първият от тях установява, че е ползвал за консултант хирурга на медицинския център, като всяка консултация със специалист се описвала в историята на заболяването на съответния лежащо болен в болницата пациент. Вторият свидетел заявява, че като специалист – хирург към медицинския център е давал консултации по искане на колеги от болницата по отношение на лежащо болни пациенти в съответното отделение на болницата. По искане на ищеца са разпитани свидетелят К. – лекар в детското отделение на болницата, който заявява, че в периода 2013-2016 г. не му се е налагало да ползва консултанти от медицинския център и свидетелката А. – главна медицинска сестра на болницата, която заявява, че в периода 2013-2016 г. не е виждала външни консултанти от медицинския център в рамките на нейното работно време. Същевременно по делото е прието и писмо от Районната здравноосигурителна каса – Плевен, ведно със справка за броя на пролежаванията в МБАЛ-Белене на пациенти, насочени от „МЦ Бел Медик“ ЕООД за периода от 03.02.2014 г. до 27.05.2016 г., от която се установява, че за част от процесния период /2 год. и 3 мес./ пролежаванията в болницата на пациенти, насочени от медицинския център са около 1 824 души или средно по 810 пациента за година. Видно от отразените в справката номера на клиничните пътеки, за да бъде завършена всяка от тях се изисква да са приложени и отчетени по няколко основни диагностични процедури и основни терапевтични процедури, част от които се извършват от специалисти „образна диагностика“, „хирургия“, „уши, нос, гърло“ и др., т.е. част от процедурите по тези клинични пътеки, изискват участие на лекари -специалисти, с каквито болницата не е разполагала и което е налагало ползването на такива, работещи в съответните специализирани кабинети на медицинския център съгласно сключените договори за извършване на медицински консултации. Така установените по делото обстоятелства не са взети предвид в достатъчна степен от въззивния съд, което е довело до неправилния му извод, че фактическата констатация в акта за начет - че не са извършвани действително медицински консултации, т.е. че не е извършена нито една от описаните в протоколите консултации през процесния период, не е опровергана от ответницата. Фактическата констатация в акта за начет е направена единствено въз основа на писмените обяснения на няколко длъжностни лица от болницата, които са заявили, че не са виждали лекари – специалисти от медицинския център да извършват консултации на лежащо болни пациенти в болницата. Същевременно показанията на разпитаните по делото свидетели, ангажирани от ответницата, установяват факта, че консултации са извършвани през процесния период. Техните показания, преценени в съвкупност с данните, предоставени от РЗК-Плевен за броя на лежащо болните пациенти и номерата на съответната клинична пътека, по която са пролежали в болницата за част от процесния период, са достатъчни са се приеме за опровергана фактическата констатация в акта за начет за неизвършени изобщо през периода медицински консултации. Доколкото искът за установяване на вземането по акта за начет може да се уважи и частично, до размер на установената вреда и с оглед събраните по делото данни, че в медицинската документация на болницата – „история на заболяването“ на съответния пациент се отразяват и направените медицински прегледи и консултации, както и че в РЗОК-Плевен се съхраняват данни за броя на пролежалите в болницата пациенти за процесния период и номерата на клиничните пътеки, въззивният съд е следвало служебно /съгласно т.3 от ТР №1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. – при въведени във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция/ да допусне изслушване на съдебно-икономическа експертиза, на разноски на ответниците, която след запознаване с тази документация, както и с данните, съхранявани в РЗОК-Плевен за пролежалите пациенти в болницата и номерата на съответните клинични пътеки, да даде заключение за броя и вида на отразените в тази документация прегледи и консултации от лекари-специалисти от медицинския център през процесния период и съответно за тяхната стойност, при съобразяване на действащите през съответния период национални рамкови договори, сключени между НЗОК и БЛС.
Гореизложеното налага отмяна на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и поради допуснато процесуално нарушение във връзка със събирането на доказателства за изясняване на релевантни за спора факти. Необходимостта от извършването на нови съдопроизводствени действия обуславя връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Съгласно разпоредбата на 294, ал.2 ГПК въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните за присъждане на разноските, направени по делото пред настоящата инстанция.
Мотивиран от горното, настоящият състав на ВКС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 559/19.11.2020 г., постановено по в.гр.д. № 725/2020 г. по описа на Окръжен съд Плевен .
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: