О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 226 гр. София, 26.05.2021г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и първа година в състав: Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1390 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 271109/30.11.2020 г., подадена от С. Т. Б., чрез адвокат Г. К., срещу решение № 260256 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1595/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е обезсилено решение № 758 от 29.02.2020 г. по гр. д. № 3968/2017 г. на Районен съд – Пловдив и е прекратено въззивното дело. С обезсиленото първоинстанционно решение е признато за установено по исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от М. С. Т., починала в хода на производството и заменена от наследницата й С. Т. Б., и А. С. Т., че ответниците „Християнски живот“ ООД и Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“, гр. Пловдив не са собственици на 744/6891 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в гр. П. район „Ю.“, ул. "П." № ., застроен и незастроен, целият с площ от 6 891 кв. м, представляващ поземлен имот № * от кв. „М.“ по плана на гр. Пловдив, при граници и съседи: от юг - улица, от север - ж. п. линия, от запад - поземлен имот № *, от изток - поземлен имот № * и вътрешен път, който поземлен имот към настоящия момент представлява имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-48/3.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 7 100 кв. м, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, както и че ответниците не притежават правото по чл. 64 ЗС на ползване на реална част от 744 кв. м от описания имот; отменен е на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим имот по обстоятелствена проверка № 195, том II, peг. № 5488, дело № 371/2007 г., съставен на 8.06.2007 г. от нотариус Н. Х.-С.. След завършване на съдебното дирене пред Районен съд – Пловдив е починала и А. С. Т., с конституиран наследник по закон С. Т. Б. Въззивният съд е визирал в решението си, че съгласно направеното уточнение във въззивното производство по делото е предявен установителен иск за собственост на 744/6891 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], район „Ю.“, [улица], застроен и незастроен, целият с площ от 6 891 кв. м, представляващ ПИ № * от кв. „М.“ по плана на [населено място], представляващ имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-48/3.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 7 100 кв. м. Уточнено е и че постройките в този УПИ не са предмет на иска. Предявен е и кумулативно съединен иск, че ответниците не притежават правото по чл. 64 ЗС за ползване на реална част от 744 кв. м от описания имот. Съдът е приел за установено следното от фактическа страна: С решение от 13.01.2003 г. по гр. д. № 202/2001 г. на Окръжен съд - Пловдив Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“, гр. Пловдив е осъдена да отстъпи собствеността и да предаде владението на А. С. Т. и М. С. Т. на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица],[жк], дворно място, съставляващо имот пл. № * по плана на същия квартал, с площ от 1 360 кв. м, както и масивна жилищна сграда на етаж и половина, със застроена площ от 176.50 кв. м. С решение № 185/3.05.2004 г. по гр. д. № 494/2003 г. на Апелативен съд - Пловдив горното решение е отменено в частта, с която е осъдена Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“, гр. Пловдив да отстъпи собствеността и да предаде владението на А. С. Т. и М. С. Т. в частта за отстъпване на собственост и предаване владението на 744 кв. м от дворното място, от които 297.40 кв. м застроено и 446 кв. м незастроено, съставляващо имот пл. № * в[жк](нов „М.“), по плана на [населено място], както и в частта за отстъпване на собствеността и предаване владението на построената в него масивна сграда, представляваща храм, както и сградите от допълващото застрояване, като вместо това е отхвърлен искът за отстъпване на собствеността и предаване владението на 744 кв. м от дворното място, от които 297.40 кв. м застроено и 446 кв. м незастроено, съставляващо имот пл. № * в[жк](нов „М.“), по плана на [населено място], цялото с площ от 1 370 кв. м, както и за отстъпване на собствеността и предаване владението на построената в него масивна сграда, представляваща храм, и сградите от допълващото застрояване. С решение № 1145/29.04.2005 г. по гр. д. № 2638/2004 г. на ВКС, IV г. о. е оставено в сила решение № 185/03.05.2004 г. по гр. д. № 494/2003 г. на Апелативен съд - Пловдив. С решение № 195/26.06.2006 г. по гр. д. № 202/2006 г. на ВКС, 5-членен състав са оставени без разглеждане и без уважение молбите на А. С. Т. и М. С. Т. за отмяна по чл. 231, ал. 1 б. „г“ и „а“ ГПК (отм.) на влязлото в сила решение № 1145/29.04.2005 г. по гр. д. № 2638/2004 г. на ВКС, IV г. о. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че спорният по делото пред него въпрос за принадлежността на правото на собственост на процесните 744/6891 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], район „Ю.“, [улица], застроен и незастроен, целият с площ от 6 891 кв. м, представляващ ПИ № * от кв. „М.“ по плана на [населено място], с идентификатор ***, вече е решен от съда. Налице е влязло в сила съдебно решение - решение № 185/3.05.2004 г. по гр. д. № 494/2003 г. на АС - Пловдив, с което е прието, че тази идеална част от правото на собственост не принадлежи на ищците А. С. Т. и М. С. Т., поради което предявеният установителен иск за собственост е недопустим. Окръжен съд – Пловдив е изложил, че силата на пресъдено нещо се формира по отношение на едни и същи страни по правния спор, при еднаквост на процесния недвижим имот, предмет на иска и еднакъв придобивен способ, на базата на който ищецът твърди придобиване на правото на собственост. В казуса страните са едни и същи. Страната М. Т. е починала и е заместена от наследницата си С. Б. След това е починала и А. Т., заместена също от наследницата си С. Б. Съответникът на ЕПЦ „Светлина на света“ - „Християнски живот“ ООД, е частен правоприемник на първия ответник, на когото спорният имот е бил апортиран, като след това имотът е бил продаден обратно на първия ответник, като по отношение и на двете страни е налице хипотезата на чл. 298, ал. 2 ГПК. Спорният имот е един и същ, като се спори за 744 ид. ч. от общата площ на ПИ № * от кв. „М.“ по плана на [населено място], представляващ имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-48/3.06.2009 г., чиято обща площ варира, но това не се отразява върху спорните идеални части от имота, които са непроменливи. Основанието, на което ищците претендират собствеността си, е едно и също - реституция със съдебно решение по гр. д. № 2263/1993 г. на ОС - Пловдив и заповед № ОА-340/15.02.1995 г. на кмета на Община Пловдив. Безспорно се приема в правото, че веднъж установено, съществуването или несъществуването на спорното вещно право не може да се поставя пак за разглеждане от съд. При това положение не може да се предявява установителен иск за собственост по отношение на същото право между същите страни, макар и за по-малка част от спорното право, в казуса без претенция за правото на собственост върху построената сграда за храм и допълнителното застрояване в този имот. Въззивният съд е посочил, че не споделя становището на първоинстанционния съд, че визираното по-горе решение на Пловдивския апелативен съд следва да се тълкува в смисъл, че с него е признато правото на ищците за собственост на целия имот, но искът е отхвърлен, само защото ответникът ЕПЦ „Светлина на света“ имал право да ползва прилежащата се част от учредената суперфиция за църковната сграда. Като аргумент за това, в първоинстанционното решение се посочват мотивите на решението на АС - Пловдив, съгласно които обстоятелството, че цялото дворно място е реституирано на ищците, е без значение за новопостроеното след отчуждаването. Въззивният съд е визирал, че не приема, че след тълкуване на мотивите на едно решение следва да се правят изводи за това какво е искал да каже съдът в своя диспозитив и какво е всъщност решението. Окръжен съд – Пловдив се е позовал на постановките в т. 18 от ТР № 1/4.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които мотивите на решението по чл. 189, ал. 2 ГПК не са част от него и с тях не се формира сила на пресъдено нещо по казуса. Същото е препотвърдено и в ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т. 2а, където се приема, че само диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението. Посочил е, че независимо от диспозитива на решението обаче, силата на пресъдено нещо ще се формира относно предмета на делото, който в случая с иска по чл. 108 ЗС е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание. В казуса в решението на АС - Пловдив очевидно има два диспозитива, като с първия се отхвърля претенцията на ищците да бъдат признати за собственици на процесната част от дворното място. Ето защо към настоящия момент този въпрос е непререшаем в друг установителен иск за собственост, поради силата на пресъдено нещо на решението на АС - Пловдив. По отношение на втория иск, предявен по делото пред него - че ответниците не притежават правото по чл. 64 ЗС на ползване на реална част от 744 кв. м от описания имот, въззивният съд е заключил, че той също се обхваща от силата на пресъдено нещо и е недопустим. Намерил е за основателни и доводите на ответниците, че искът по чл. 64 ЗС, така като е предявен, е недопустим сам по себе си, защото правото на ползване на земята от носителя на правото на строеж не може да се защитава отделно от защитата на правото на строеж, а по делото правото на собственост на постройките в процесния имот изобщо не е предмет на делото, като ищците твърдят, че техен собственик е всъщност община [населено място].Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. Б. се позовава, на първо място, на очевидна неправилност на въззивното решение (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК). Сочи, че по предходното дело предмет на спора е реална и конкретна част от терена, а по настоящото – идеални части от дворното място; предходният иск е положителен установителен, а настоящият – отрицателен установителен иск за собственост; по предходното дело няма как да е формирана сила на пресъдено нещо относно принадлежността на правото по чл. 64 ЗС. Твърди, че принадлежността на правото на строеж е включена като преюдициален въпрос в предмета на делото по иска по чл. 64 ЗС. По отношение на този втори иск излага и че според въззивният съд той е обхванат от силата на пресъдено нещо, но едновременно с това е недопустим сам по себе си – нещо, което е правно невъзможно. На второ място, жалбоподателката твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС (визирани са многобройни решения на ВКС) по въпроса: длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи мотиви по тях (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Б. сочи, че въззивният съд не е обсъдил в цялост, при направените изводи относно силата на пресъдено нещо, решение № 185/3.05.2004 г. по гр. д. № 494/2003 г. на Апелативен съд – Пловдив, както и другите събрани доказателства; доводите на ищцовата страна относно участието на община [населено място] като трето лице помагач и при двата съдебни спора и в тази връзка – приложението на чл. 223 ГПК (чл. 179 ГПК, отм.) относно приетото в решението на АС – Пловдив, че община [населено място] е суперфициар в имота; не са обсъдени доводите в исковата молба по предявените отрицателни установителни искове, че ревандикационният иск е бил отхвърлен поради легитимирането на ЕПЦ „Светлина на света“ като държател по силата на договор за наем, като впоследствие това облигационно отношение е отпаднало и този ответник вече се заявява като суперфициар на същите постройки, което включва и правото му по чл. 64 ЗС да ползва терена, както се легитимира и като съсобственик на 744/6891 ид. ч. от дворното място. Въззивният съд не е обсъдил новите факти, настъпили след формиране на силата на пресъдено нещо по предходния правен спор – придобиване по давност и апорт, на които ответниците се позовават. На второ място е формулиран въпросът: допустима ли е защита на правото на собственост чрез отрицателен установителен иск по отношение на правото по чл. 64 ЗС, предявен от ищец, който твърди, че е собственик на терена, но не и на постройките в него, срещу лице, което неоснователно претендира да е собственик на същите постройки и реално ползва прилежаща част от терена, съответстваща на необходимата по площ и конфигурация за обслужването на суперфициарната собственост площ. По този въпрос жалбоподателката се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като счита, че поради липса на дадено изрично разрешение в практиката на ВКС, произнасянето по него ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От ответниците е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Съгласно вписване в търговския регистър от 14.01.2019 г. е допусната промяна в организационно-правната форма и наименованието на „Християнски живот“ ООД в „Позитив България“ ЕООД. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че е налице основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност, за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за идеални части от поземления имот, досежно направените от Окръжен съд – Пловдив изводи за формирана сила на пресъдено нещо по спора. Относно решението в частта му по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 64 ЗС касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: допустима ли е защита на правото на собственост чрез отрицателен установителен иск по отношение на правото по чл. 64 ЗС, предявен от ищец, който твърди, че е собственик на терена, но не и на постройките в него, срещу лице, което неоснователно претендира да е собственик на същите постройки и реално ползва прилежаща част от терена, съответстваща на необходимата по площ и конфигурация за обслужването на суперфициарната собственост площ. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260256 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1595/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив. УКАЗВА на С. Т. Б. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 301.10 лв. и в същия срок да представи доказателства за внасяне на таксата, като в противен случай жалбата й ще бъде върната. Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на определената държавна такса. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: