Ключови фрази


2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 382
София, 13.05.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3961 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Б. В., чрез пълномощника й адв. А. И. и по касационна жалба на А. В. Д. против решение № 11598/20.07.2020 г. по в.гр.д. № 2871/2019 г. на Софийски апелативен съд.
Касаторът – ответник И. В. обжалва решението в частта, с която след отмяна на решение № 1213/20.02.2019 г., постановено по гр.д. № 13857/2017 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на иска по чл.191 вр. чл.82 ЗЗД, предявен от А. В. Д. против И. Б. В. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди вследствие на претърпяна частична евикция в общ размер на 15 314 лв., ведно със законната лихва от 26.10.2016 г. до окончателното заплащане, искът е уважен за посочения размер.
Касаторът – ищец А. Д. обжалва решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено решение № 1213/20.02.2019 г., постановено по гр.д. № 13857/2017 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения от А. В. Д. против ответника Столична община иск с правно основание чл.191 вр. чл.82 ЗЗД за плащане при условията на солидарност с ответника И. В. на обезщетение за имуществени вреди вследствие на претърпяна частична евикция в общ размер на 15 314 лв., ведно със законната лихва от 26.10.2016 г. до окончателното заплащане.
С определение № 140 от 13.05.2021 г. по настоящото дело, производството по чл.288 ГПК е спряно до постановяване на тълкувателно решение по тълк.дело №1/2019 г. на ОСГТК на ВКС.
С определение № 60202/19.07.2021 г. по настоящото дело, след постановяване на ТР № 1/02.07.2021 г. по т.д. № 1/2019 г. на ОСГТК на ВКС, е възобновено производството по делото.
С посоченото тълкувателно решение ОСГТК на ВКС прие, че договорът за прехвърляне на вещни права върху чужди недвижим имот не се разваля по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота и иск по чл.87, ал.3 ЗЗД е допустим. Съгласно разясненията, дадени в тълкувателния акт развалянето на договора е право на кредитора на неизпълненото задължение поради причини, за които длъжникът отговаря, и поради това то винаги е алтернатива на другите способи за защита на кредитора при неизпълнение по чл.79 ЗЗД – искане за реално изпълнение с мораторно обезщетение /неустойка за забава/ или искане за компенсаторно обезщетение /компенсаторна неустойка/, съответно намаляване на насрещната престация. Когато с договора се прехвърлят, учредяват или прекратяват вещни права върху недвижим имот, неговото разваляне става само по съдебен ред – чл.87, ал.3 ЗЗД. Прие се, че и при евентуална, и при реализирана евикция, купувачът може да предяви иск за разваляне на договора за продажба по съдебен ред на основание чл.189, ал., вр. чл.87, ал.3 ЗЗД, а договорът за прехвърляне на вещни права върху чужди недвижим имот нито когато вещното право принадлежи изцяло на трето лице, нито когато част от вещта принадлежи на трето лице, които са противопоставими на купувача, не се прекратява по право след влизане в сила на съдебното решение за отстраняване на купувача от имота.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът – ответник поддържа неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора, въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.298, ал.1 ГПК приемайки, че влязлото в сила решение, постановено по гр.д. № 36126/2013 г. по описа на Софийския районен съд, има сила на пресъдено нещо и спрямо И. В., въпреки, че тя не е участвала като страна в този процес, в който е прието за установено по отношение на А. Д., че ищцата В. В. е собственик на 1/2 ид.ч. от процесния апартамент. Иска се спиране на производството по делото на основание чл.292 ГПК до произнасяне на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 1/2019 г. по въпроса „Договорът за прехвърляне на вещни права върху чужд недвижим имот разваля ли се по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота, или е необходимо предявяването на иск по чл.189, ал.1, вр. чл.87, ал.3 ЗЗД ?“, като се поддържа, че в конкретния случай въпреки, че ищецът е съдебно отстранен за 1/2 ид.ч. от имота, то сключения между него и И. В. договор за покупко-продажба не е развален, поради което не може да се ангажира отговорността на последната за заплащане на обезщетение за вреди от претърпяната евикция. Противоречиви били и изводите на въззивния съд относно отговорността на продавача за претърпените от купувача в резултат на евикцията вреди, като от една страна е посочено, че тези вреди били предвидими към момента на сключване на договора, а от друга страна, че отговорността на продавача е обективна, поради което изложените от последния възражения, че не е знаел, че имотът е съсобствен с трето лице, били ирелевантни за спора. В тази връзка се поддържа и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Първият въпрос в изложението е относно субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по смисъла на чл.298, ал.1 ГПК, като се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 55/22.02.2012 г. по гр.д. № 812/2011 г. на II г.о., решение № 179/26.01.2016 по гр.д. № 2207/2015 г. на I г.о., решение № 878/15.07.2019 г. по гр.д. № 1960/2009 г. на I г.о. Във връзка с доводите за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на доводите на ответната страна, че договорът за покупко-продажба между страните не е развален, поради което не може да се ангажира отговорността на продавача за вреди, се поставя и процесуалноправния въпрос „Длъжен ли е съдът да се произнесе по заявените твърдения и да обсъди всички възражения и доводите на страните, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 229/18.10.2013 г. по гр.д. № 3099/2013 г. на I г.о. и решение № 33/29.07.2013 г. по гр.д. № 401/2012 г. на I г.о. Последният материалноправен въпрос, формулиран в изложението е дали при евикция продавачът дължи на евинцирания купувач обезщетение за вреди, които не са в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка и не са допуснати от виновно поведение на продавача /в случая знание, че не е единствен собственик на имота/, като се поддържа противоречие с разрешението, дадено в решение № 62/01.06.1965 г. по гр.д. 36/65 на ОСГК на ВС.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК от А. Д. е постъпил отговор, в който се поддържа, че не е налице поддържаното от касатора И. В. основание за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд, тъй като не е налице произнасяне по поставените въпроси в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВС и ВКС.
Касаторът – ищец поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно и необосновано. При правилно изяснена фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до неправилен правен извод, че вторият ответник-Столична община не следва да отговаря солидарно за причинените от евикцията вреди. Издаденото от общината удостоверение за наследници е документ с невярно съдържание и именно в резултат на представянето на този документ при изповядване на сделката, за евинцирания купувач са настъпили имуществени вреди. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК в изложението са повдига следния въпрос: „Носи ли отговорност за причинени имуществени вреди при евикция издателят на официален документ с невярно съдържание, който документ е един от изискуемите за сключването на сделката, прави възможна същата и въвежда в заблуждение купувача за обема от права, които притежава продавачът на недвижимия имот.“
Ответницата И. В. е депозирала отговор, в който заявява становище за допустимост и основателност на депозираната от А. Д. касационна жалба.
Ответникът Столична община, чрез юрк.М. е депозирал отговор, в който заявява становище за неоснователност на касационната жалба, депозирана от А. Д., като поддържа доводи, че между Столична община и И. В. не е налице солидарна отговорност, тъй като разпоредбата на чл.121 ЗЗД е неприложима в случая, доколкото пасивната отговорност възниква само когато е договорена.
За да отмени решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за претърпените вреди на основание чл.189, ал.1, изр.3 вр. 82 ЗЗД, изразяващи се в половината от разходите, сторени от купувача по сключения договор за кредит за закупуване на имота /такси за усвояване и управление на кредита, за вписване на ипотека и платената възнаградителна лихва по кредита/ и вместо него да постанови друго, с което да уважи иска срещу ответника И. Б. В., въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл.190, ал.2 ЗЗД, при частична евикция добросъвестния купувач може да не се възползва от правото си да поиска разваляне на договор за продажба по съдебен ред, а да претендира само намаление на цената и заплащане на обезщетение за вредите по реда на чл.82 ЗЗД, т.е. по общите правила на договорната отговорност, които определят вида на вредите – претърпяна загуба и пропусната полза, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са били предвидими при пораждане на задължението. При така изложените принципни съждения, съдът е приел, че в конкретния случай купувачът е теглил банков ипотечен кредит, който е погасен изцяло, както и че за периода от датата на отпускането му до датата на погасяването му, е платил на банката договорна лихва в размер на 14 229,63 евро, както и такси за отпускане и обслужване на кредита, като тези плащания в рамките на кредитното правоотношение, се намират в пряка връзка с неизпълнението на задължението за прехвърляне на собствеността върху имота в пълен обем и са били предвидими към момента на сключване на сделката. Във връзка с възраженията на ответницата, че не е знаела за наличието на друг наследник на нейния баща, съдът е посочил, че добросъвестността на продавача няма правно значение за отговорността му за предвидимите и непосредствените вреди от евикцията. По въпроса за твърдяната от ищеца солидарна отговорност между продавача и Столична община, издала удостоверението за наследници, което на основание чл.194, ал.2 ГПК е признато за неистински документ, въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл.53 ЗЗД, която предвижда солидарна отговорност, ако увреждането е причинено от неколцина, в конкретния случай е неприложима. Изложил е съображения, че тази норма има предвид случаите на солидарна отговорност, при които причиняването на вредата е осъществено от неколцина извършители (при съпричиняване/съизвършителство), които с противоправните си действия са довели до настъпването на вредоносния резултат. Съобразявайки и нормата на чл.121 ЗЗД, според която пасивната солидарност освен по силата на закона възниква и когато е договорена, съдът е приел, че в случая между двамата ответници не е налице солидарна отговорност, тъй като нито е уговорена между тях, нито е предвидена в закона, поради което е уважил иска за заплащане на обезщетение за вреди единствено по отношение на продавача на имота.
Настоящият състав на ВКС намира, че повдигнатите от касатора – ответник въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не обуславят допускане на касационно обжалване. Първият въпрос относно субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по смисъла на чл.298, ал.1 ГПК, няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд. Въпросът за отговорността на продавача при осъществено съдебно отстранение на купувача за Ѕ ид.ч. от имота е разрешен с влязлото в сила решение на първата инстанция в частта, с което ответницата е осъдена да заплати на ищеца половината от платената цената по договора, разноските по договора, както и разноските по делото. Вторият въпрос е обвързан с доводите на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на доводите му, че договорът за покупко-продажба между страните не е развален, поради което не може да се ангажира отговорността на продавача за вреди. Този въпрос също не отговаря на общото основание за допускане до касационно обжалване, тъй като е без значение за конкретния спор, при който отстраненият купувач не се е възползвал от правото си да развали договора изцяло, а е предпочел да упражни правата си по чл.190, ал.2 ЗЗД – да иска намаляване на цената и обезщетение за вредите от неизпълнението. В този смисъл са и дадените разяснения в тълк.дело №1/2019 г. на ОСГТК на ВКС -развалянето на договора е право на кредитора на неизпълненото задължение поради причини, за които длъжникът отговаря, и поради това то винаги е алтернатива на другите способи за защита на кредитора при неизпълнение по чл.79 ЗЗД. С последният въпрос се пита кои вреди са преки и непосредствени и какво е значението на добросъвестността на продавача за отговорността му при евикция. Макар и да има характер на правен въпрос, последният няма претендираното от касатора значение, тъй като даденото от въззивния съд разрешение по него е в съответствие с трайната и непротиворечива практика на ВКС / решение № 296 от 5.11.2013 г. по гр.д. № 48/2013 г., решение № 190 от 12.08.2014 г. по гр.д. № 6532/2013 г. и двете на IV г.о., решение № 60212 от 7.10.2021 г. по гр.д. № 3155/2020 г. на III г.о /, според която продавачът дължи на добросъвестния евинциран купувач обезщетение за вредата, която е пряка и непосредствена последица от неизпълнението и може да бъде предвидена при пораждане на задължението, а добросъвестността на продавача има правно значение за неговата отговорност за непредвидимите преки и непосредствени вреди от евикцията. Вредата е пряка и непосредствена последица от неизпълнението, когато то е „необходимо“ и „достатъчно“ условие за настъпването й „в обичайна среда“. Неизпълнението е необходимо условие, когато без него в конкретния случай вредата не би настъпила. То е достатъчно условие, когато само то би причинило вредата при обичайно стечение на обстоятелствата. Косвени са вредите, които са нетипичен резултат на неизпълнението - в конкретния случай са настъпили, но при обичайно стечение на обстоятелствата не настъпват. Предвидимите вреди са по-тесен кръг от преките, това са вредите, които са могли да бъдат предвидени, при полагане на дължимата грижа, според обстоятелствата, които са били известни на страните при сключването на договора и на тези обстоятелства, които са могло да им бъдат известни. С цитираното от касатора решение № 62/01.06.1965 г. по гр.д. № 36/1965 г. ОСГК е застъпено становището, че при евикция продавачът не дължи на евинцирания купувач разликата между покупната стойност на имота и повишената му стойност поради изменение на конюнктурата, тъй като повишената стойност на имота не е пряка и непосредствена последица от неизпълнението и не може да бъде предвидена при пораждане на задължението. В конкретния случай въззивният съд не е давал разрешение по въпроса дали увеличената стойност на имота, от който купувачът е съдебно отстранен съставлява предвидима пряка и непосредствена вреда, тъй като подобна претенция не е била предмет на делото, поради което това решение се явява неотносимо към конкретния правен спор. Освен това следва да се отбележи, че това становище отдавна е преодоляно и не се поддържа в съдебната практика на ВКС, обективирана включително и в посочените по-горе решения по чл.290 ГПК и според която при евикция неизпълнението от страна на продавача на чужда вещ е в причинна връзка с необходимостта отстраненият купувач да плати пазарната цена, такава каквато е при съдебното отстранение, за да си купи равностойна вещ, защото неизпълнението е необходимо и достатъчно условие за извършването на съответния допълнителен разход на свободния пазар, който е обичайна среда.
В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Твърдяното от касатора нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в излагане на противоречиви мотиви, изобщо не се разкрива.
Повдигнатият от касатора – ищец в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпрос, който по същество се свежда до това възможно ли е да е налице солидарна отговорност между две лица, когато едното отговаря на договорно основание, а другото на извъндоговорно, като в конкретния случай продавачът на имота отговаря на основание чл.191, ал.1 ЗЗД във вр. чл.189, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД, а Столична община на основание чл.49 във вр. чл.45 ЗЗД, също не обуславя допускане до касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Съгласно т.4 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода на по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или непротиворечиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай ЗЗД не е нито непълен, нито неясен, нито противоречив, точно обратното – законодателната воля при солидарната отговорност по чл.53 ЗЗД е ясна. Две лица отговорят по този текст, само когато основанието на отговорността им произтича от извъндоговорен източник на облигационно отношение, т.е. от извършен от двете лица деликт или съобразно изричния текст на закона „ако увреждането е причинено от неколцина“. Безспорно е в съдебната практика / решение № 101 от 16.07.2018 г. по гр.д. № 4672/2017 г. на III г.о., решение № 60212 от 7.10.2021 г. по гр.д. № 3155/2020 г. на III г.о. и др./, че отговорността за евикция има договорен характер, доколкото се предхожда от съществуващо между страните облигационно отношение. Безспорно е също така, че отговорността по чл.49 вр. 45 ЗЗД има деликтен характер, както и че съгласно нормата на чл.121 ЗЗД солидарната отговорност може да възникне само на две основания – тогава когато е уговорена – чл.8 и чл.9 ЗЗД или когато е предвидена в закона – напр. чл.50, чл.53, чл.101, 129, ал.2, чл.141, чл.244, ал.4 ЗЗД. Законът за задълженията и договорите не урежда хипотеза, при която две лица да отговарят солидарно, като основанието на отговорността на едното да е неизпълнение на договор, а пък на другото - деликт. Подобна конструкция не е съвместима и с ред други разпоредби на ЗЗД по причина, че законодателната уредба на договорната и на деликтната отговорност съдържа известни различия. Така например, съгласно чл.51, ал.1 ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. делинквентът отговаря за всички преки и непосредствени вреди, които е причинил на увреденото лице, независимо дали са били предвидими или не. Обратното, при договорната отговорност неизправният длъжник дължи обезщетение само за предвидимите вреди, освен ако не е бил недобросъвестен. Съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД при съпричиняване, обезщетението за вреди може да бъде само намалено, но делинквентът не може да бъде изцяло освободен от отговорност, а при договорната отговорност, ако неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност – чл.83, ал.1 ЗЗД. Подобна конструкция противоречи и на законодателната концепция за солидарността. При солидарната отговорност съществува едно задължение и множество облигационни отношения, поради което и нормата на чл.123 ЗЗД постановява, че изпълнението от страна на един солидарен длъжник освобождава всички съдлъжници. Следователно за да е налице солидарна отговорност е необходимо задължението на солидарните длъжници да бъде едно, еднакво по размер за всеки от тях. Това би било невъзможно, ако единият „солидарен“ длъжник отговаря на договорно основание, а другият на деликтно, понеже обемът на отговорността им е различен – първият ще следва да обезщети само предвидимите преки и непосредствени вреди, а вторият всички вреди, в т.ч. и непредвидимите. На последно място следва да се посочи , че след като за едно и също деяние не може да бъде търсена едновременно договорна и деликтна отговорност, доколкото последните се намират в отношение на алтернативност, то по аргумент за по-силното основание, не може да съществува солидарна отговорност, при която единият от длъжниците да отговаря на договорно, а другият на деликтно основание.
При този изход на спора, касаторът-ищец следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна по жалбата - Столична община сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение, които са в размер на 100,00 лв. за касационната инстанция.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11598/20.07.2020 г., постановено по в.гр.д. № 2871/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. В. Д. с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Столична община, [населено място], [улица], сумата от 100,00 лв. - разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: