Р Е Ш Е Н И Е № 50011 гр. София, 26.11.2024 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, първо търговско отделение в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА при участието на секретар Ина Андонова в открито съдебно заседание на десети юни две хиляди двадесет и четвърта година като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 1060 по описа за 2022 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Г. А. срещу въззивно решение № 208/17.02.2022 г. по в. гр. д. № 1416/2021 г. на Апелативен съд София, с което са потвърдени решение № 260858/28.10.2020 г. и допълнително решение № 260571/25.01.2021 г. по гр. д. № 1158/2018 г. на Софийски градски съд за установяване на основание чл. 422 ГПК, че касаторът дължи на „Юробанк България“ АД сумата 20 366, 70 швейцарски франка, равняващи се на 23 841, 26 лева /по курс към 22.11.2007 г. - 1,1706 лева за швейцарски франк/ – главница по договор за кредит с цел покупка на недвижим имот № HL 26612/04.10.2007 г., представляваща сбора от главницата, включена в месечните вноски с падеж до 22.06.2017 г., и главницата, която е обявена за предсрочно изискуема, ведно със законната лихва, считано от 26.07.2017 г. до окончателното плащане, сумата 1 238, 95 швейцарски франка, равняващи се на 1 450, 32 лева /по курс към 22.11.2007 г. - 1, 1706 лева за швейцарски франк/ – договорна /възнаградителна/ лихва, включена в месечните анюитетните вноски, за периода от 22.08.2015 г. до 14.06.2017 г., сумата 1 538, 04 швейцарски франка, равняващи се на 1 800, 43 лева - обезщетение за забава по чл. 3, ал. 3 от договора за периода от 22.08.2015 г. до 24.07.2017 г., сумата от 49, 54 швейцарски франка, равняващи се на 57, 99 лева – такса по чл. 4, т. 2 от договора за периода от 22.11.2015 г. до 24.07.2017 г., както и сумата 63, 60 лева – платена нотариална такса. В касационната жалба се заявява становище относно правилността на изводите във въззивното решение, че клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 са неравноправни и като такива нищожни, тъй като предвиждат връщане на отпуснатия кредит в договорената валута, а именно швейцарски франк, и възлагат валутния риск от промяна на курса швейцарски франк към лев единствено в тежест на кредитополучателя. Въпреки тези мотиви обаче според касатора, въззивният съд неправилно е задължил кредитополучателя да върне заетата сума именно в швейцарски франкове, но по курс на франка към датата на сключване на договора, определен от БНБ, при липса на законова и икономическа логика /швейцарските франкове не могат да бъдат закупени и престирани по техен исторически курс/. Поддържа се тезата, че този извод на съда противоречи на приетото в решение по дело С-212/20 г. на СЕС, в което са очертани ограниченията в правомощията на съда, когато установи неравноправна клауза - той не може да измени съдържанието на клаузите, нито да допълни договора чрез принципи от общ характер. Въпреки това, апелативният съд е определил курс, който не е уговорен от страните – нито в договора съществува клауза, която да препраща към курс на франка, определен от БНБ, нито, че това ще е първоначално уговореният между страните курс. На практика съдът не е освободил потребителя от валутния риск. Отделно, в жалбата се релевира оплакване, че счетените за приложими според въззивния съд последици от неравноправността на договорните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 не са били изведени в диспозитива на решението и са останали неприложени. Искът не е бил отхвърлен за разликата над стойността на вземането в швейцарски франкове по курс към лева 1, 176 към 22.11.2007 г. до стойността на това вземане в швейцарски франкове по увеличен курс към лева в размер на 1, 6988, по който е заявена претенцията и е платено от ответницата преди завеждане на делото. В решението е установено, че вземането е изцяло погасено на 19.02.2018 г. в швейцарски франкове по актуалния курс на тази валута към датата на плащането и е прието, че постъпилите погашения са от проведено принудително изпълнение, но съдът не е съобразил, че, след като вземането е било събрано в образувания изпълнителен процес още преди подаване на исковата молба, при липса на отхвърлителен диспозитив съдебният изпълнител не ще може да съобрази приетото в мотивите, че плащане следва да бъде извършено по курс към момента на усвояване. Единственият ред за защита на касаторката би бил реституция на недължимо платеното по реда на чл. 422, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 245, ал. 3, изр. 2 ГПК, но и той ще се окаже възпрепятстван поради липсата на отхвърлителен диспозитив за частта от вземането, която е приета за недължима поради неравноправност на част от договорните клаузи. В касационната жалба е въведено и оплакване относно необоснования извод на въззивната инстанция, че липсва неточно установяване на исковото вземане с приетата по делото експертиза. От състава не са били обсъдени възраженията на ответницата касатор, че в резултат на надплатените валутни разлики неправилното е било отчетено наличието на просрочени вноски. Неправилното процедиране на съда е рефлектирало и в постановеното допълнителното решение, с което е оставена без уважение молбата на Е. А. за допълване на основното решение с отхвърлителен диспозитив за разликата над установените като дължими вземания с единствения мотив, че тя е ответник по делото и съдът се е произнесъл по цялото искане на ищеца. В касационната жалба се заявява и възражение, че съдът е неглижирал възраженията на ответницата, че размерът на главницата и месечните вноски в швейцарски франкове, респективно исковото вземане, не са уговорени между страните в писмена форма, каквато е формата за действителност на договора за кредит - страните не са подписали и по делото не представено приложение I, предвидено в чл. 1, ал. 2 от договора, поради което не става ясно какъв е търговският обменен курс на банката към датата на договора, а това се установява само от счетоводните данни на ищеца. Наред с изложеното, в касационната жалба се поддържа и оплакване, че решението на въззивния съд в частта относно възражението на ответницата за нищожност на целия договор за кредит е необосновано и в противоречие с практика на СЕС по дела С-126/17 г., С-118/17 г. и С-260/18 г. Съгласно т. 54 от решение по дело С-118/17 г. и т. 44 от решение по дело С-260/18 г. неравноправните клаузи относно валутата на кредита и валутния риск определят основния предмет на договора, поради което след премахването им няма правна възможност за запазване на договора. Съгласно т. 45 и първи диспозитив на решението по дело С-260/18 г. договорът за кредит не може да продължи да се изпълнява след като бъдат премахнати неравноправните клаузи, тъй като това би довело до изменение естеството на основния предмет на договора. В противоречие с тези разрешения въззивният съд е съобразил, че неравноправните клаузи уреждат основния предмет на договора за кредит, но въпреки това е изменил същия, като е постановил, че той следва да бъде изпълнен след премахване на неравноправните клаузи и, от една страна, е установил вземането в швейцарски франкове, чийто размер и приложим курс към лева не са уговорени в договора в писмена форма и не са доказани по делото, а от друга страна, е счел, че това вземане е определимо по курс на БНБ към 22.11.2007 г., за което липсва уговорка в договора. Изводът на съда се явява в противоречие с т. 59 и т. 62 и трети диспозитив на решението по дело С-260/18 г., в които съдът на ЕС е разяснил, че е недопустимо запълването на празноти в договора, образувани поради премахване на съдържащите се в него неравноправни клаузи, само чрез национални разпоредби с общ характер, съгласно които предвидените последици от правната сделка се допълват с последиците, произтичащи от принципа на справедливост, или обичаите и които не са нито диспозитивни разпоредби, нито разпоредби, приложими по съгласие на страните по договора. От касатора се сочи, че в същия смисъл са и решенията по дела С-212/20 г., С-482/13 г., С-484/13 г., С-485/13 г., С-487/13 г. и С-618/10 г., както и решение С-26/13 г. В България няма нормативен акт, който да предвижда замяната на неравноправна клауза, с която е уговорено кредит да се връща в чуждестранна валута с прехвърляне на валутния риск върху потребителя, със законово правило, че връщането на кредита се дължи в чуждестранна валута по курс на БНБ към деня на отпускане на кредита. При липсата на такава разпоредба съгласно приетото в решение по дело С-118/17 г. и решение по дело С-260/18 г. националният съд не може да запази действието на договора чрез замяна на неравноправните клаузи с диспозитивна разпоредба от вътрешното право. Поради изложеното след премахване на неравноправните клаузи процесният договор за кредит не може да бъде изпълнен, което води до неговата нищожност в цялост и до неоснователност на предявените искове в швейцарски франкове. Според А. е невярно становището на съда, че тя като потребител няма да върне нищо при положение, че по делото е установено плащане по кредита преди завеждане на исковата молба в размер на 71 542, 91 лв., включително лихви, такси и валутни разлики, при усвоена по кредита сума в размер на 60 000 лева. Чрез процесуалния си представител жалбоподателят заявява, че в случай на уважено възражение за нищожност на целия договор за кредит и отхвърляне на целия иск, решението ще породи основание за реституция единствено на част от сумите, платени въз основа на неравноправните клаузи, и легитимният интерес на търговеца няма да бъде увреден по никакъв начин. Като неправилни са окачествени и изводите на съда, че постъпилите погашения са от проведено принудително изпълнение, тъй като по делото не е установено вземането на банката да е удовлетворено чрез осъществяване на принудително събиране на суми по издадения въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение изпълнителен лист. Изпращането и получаването на покана за доброволно изпълнение според жалбоподателя не доказва релевантния факт, че сумите са събрани принудително, и не изключва доброволното им плащане. От ответника по касация „Юробанк България“ АД е подаден отговор, с който се оспорва основателността на касационната жалба. Оспорва се твърдението, че произнасянето на въззивния съд влиза в противоречие с актове на СЕС, в които никога не са били давани общовалидни предписания, които да са автоматично приложими по висящите дела пред националните юрисдикции. Отделно от това се заявява становище, че настоящият случай не е аналогичен на поставените пред СЕС въпроси по цитираните от касатора дела. Твърди се, че въззивното решение е правилно и постановено в съответствие с формирана практика на ВКС по въпроса за кредитите, предоставяни в швейцарски франкове. Претендира се присъждане на разноски. В открито съдебно заседание страните поддържат направените в касационната жалба, респективно в отговора на касационната жалба изявления. Процесуалният представител на касатора заявява, че определението по дело С-117/23 г. налага изменение на утвърдената до момента практика на българските съдилища относно съдбата на договорите за кредит в швейцарски франкове. Мотивите, върху които е изградена досегашната практика, са отречени от СЕС. Първият мотив е, че е нищожна само клаузата на чл. 6, ал. 2, но не и чл. 1, ал. 1. В определението изрично се цитират клаузите на чл. 1, чл. 2 и чл. 6 и се възприема, че те са неясно формулирани, неразбираеми, неравноправни, тъй като прехвърлят валутния риск върху потребителите, поради което няма как договорите да бъдат дължими в швейцарски франкове. Вторият мотив също е отречен, като в определението изрично е посочено, че няма разлика дали договорите са уговорени в швейцарски франкове, или индексирани в швейцарски франкове - и българските договори не могат да се прилагат след премахване на неравноправните клаузи, които уреждат основния им предмет. Третият мотив на българските съдилища да запазят договорите е, че те могат да се прилагат като се премахне частта от неравноправната клауза за погасяване на кредита в уговорената чужда валута по курс към лева към датата на плащане, съответно се плаща по курс на валутата към лева към датата на усвояване. Подобно изпълнение е обективно невъзможно и е в противоречие с обилната практика на СЕС, че националният съд не е оправомощен да изменя неравноправна клауза и да я замества с някакво друго задължение, каквото не е уговорено. Националният съд не може да премахне една част от клаузата, която касае приложимия валутен курс, а да запази друга, при положение, че така изменя съдържанието й. Замяна на клауза е допустима единствено по съгласие на страните в приложение на национална разпоредба. Досегашната национална съдебна практика се позовава на решения на СЕС по унгарски дела, при които клаузата за погасяване на кредита в швейцарски франкове се замества с клауза за погасяване на кредита в национална валута по курс към датата на усвояване, но тази практика е постановена единствено по унгарски дела, тъй като в Унгария е приет закон от 01.01.2015 г., с който всички кредити в швейцарски франкове са превалутирани в национална валута по курс към датата на усвояването. В България такъв закон няма и поради това досегашната практика на българските съдилища по никакъв начин не освобождава потребителите от неблагоприятните последици на кредитните договори в швейцарски франкове. Ето защо, процесният договор за кредит следва да бъде прогласен за нищожен в цялост, като последица от това ще е пораждането на реституционни претенции и за двете страни в приложение на чл. 34 ЗЗД. Като последица от изложените аргументи процесуалният представител на касатора заявява становище, че доверителката му дължи на банката 60 000 лв. – чистата главница, която е получила фактически, а банката дължи да й върне всичко, което е платено преди датата на обявената предсрочна изискуемост. По делото е установено, че е извършено плащане на 71 000 лв. още преди завеждане на исковата молба. Претендира присъждане на разноски по представен списък. Процесуалният представител на ответната по касация страна заявява становище, че кредитът не е нищожен в неговата цялост, като противното би означавало той да бъде изменен и кредитополучателят да върне само чистата сума по кредита без лихва, каквато уговорка не е била постигана. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените касационни основания в жалбата, твърденията на страните и провери данните по делото съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: С определение № 500020/29.03.2024 г. при преценено наличие на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК е допуснато касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд София решение за проверка на съответствието му с разрешенията, дадени от СЕС в решения по дела С-212/20 г., С-260/18 г., С-118/17 г., С-154/15 г., С-307/15 г., С-308/15 г., С-397/11 г., С-472/11 г., както и приетото в определение по дело С-117/23 г. за отговор на въпроса „Как следва да процедира съдът при релевирано от потребителя възражение за нищожност на договор за банков кредит, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ и клаузите, отнасящи се до валутния риск, определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13? Може ли да запази договора като неутрализира неравноправния характер на тези клаузи, или следва да прогласи целия договор за нищожен?“ За да се отговори на поставените въпроси, на първо място следва да се прецени дали неуговорена индивидуално клауза, включена в договор за кредит между продавач/доставчик и потребител, съгласно която е предоставена парична сума в чуждестранна валута, която трябва да бъде върната в същата тази валута, независимо от колебанията на курса й спрямо националната или резервна валута, попада в обхвата на член 4, § 2 от Директива 93/13. В своята значителна по обем практика, формирана по повод отправени от националните съдилища запитвания във връзка с тълкуване на Директива 93/13, приложима към договори за кредит между продавач/доставчик и потребител, деноминирани или индексирани в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, съдът на ЕС е разяснил, че клаузите, отнасящи се до валутния риск, следва да бъдат разглеждани като група уговорки, която определя основния предмет на договора, т. е. това са клаузи, определящи основните престации по договора, които сами по себе си го характеризират и описват съотношението цена/качество на доставените стоки или услуги. Обратно клаузите, които имат акцесорен характер спрямо клаузите, определящи самата същност на договорното отношение, не попадат в обхвата на понятието „предмет на договора“. Това тълкуване е обективирано в решение по съединени дела С-776/19 – С-782/19, т. 56 и 60; решение по дело С-26/13, т. 49; решение по дело С-118/17, т. 48 и т. 52; решение по дело C-186/16, т. 38; решение по дело С-51/17, т. 68; определение по дело С-117/23, т.27 и т. 45 и др. Член 4, § 2 от Директива 93/13 повелява, че клаузите, които определят основния предмет на договора, не подлежат на преценка от съда относно техния неравноправен характер. Разпоредбата се основава на идеята, че същественото съдържание на договорните отношения (essentialia negotii) по принцип не трябва да се засяга от външна намеса, и по-специално от намесата на съда. Условието за ненамеса на съда обаче е тези клаузи да са изразени на ясен и разбираем език. При тълкуване на сочената разпоредба от Директива 93/13 СЕС е подчертавал, че заложеното в нея изискване не може да бъде сведено само до разбираемостта на клаузите от формална и граматическа гледна точка, а то следва да се тълкува разширително, предвид факта, че потребителят е по-слабата страна в договорната връзка /така решение по съединени дела С-229/19 и С-289/19, т. 50; решение по дело С-125/18, т. 50; решение по съединени дела С-776 - С-782/19, т. 63; решение по дело С-186/16, т. 45; решение по дело С-26/13, т. 71 и 72; решение по дело С-348/14, т. 52; определение по дело С-117/23, т. 29, т. 30 и т. 31 и др./. Това означава, че когато става въпрос за клауза, която е част от договор за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, предвиждаща кредитът да бъде погасяван чрез вноски в същата валута, средният потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, трябва да може да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху собственото си финансово състояние. Националният съд, сезиран със спора, следва да отчете всички обстоятелства около сключването на договора за кредит /напр. съдържанието на рекламни материали и обема сведения, предоставените преди сключване на договора - решение по дела C-776/19—C-782/19, т. 66; решение по дело С-186/17, т. 51; решение по дело C-51/17, т. 75/ и да провери дали в разглеждания случай потребителят е бил уведомен за всички обстоятелства, които могат да имат отражение върху обхвата на неговия ангажимент, като му позволят по-специално да изчисли общата цена на своя кредит и да отчете рисковете при драстично обезценяване на законното платежно средство в държавата по своето местожителство или седалище, т.е. реалните измерения на риска, на който се излага през целия срок на договора. Макар средният потребител, който е наблюдателен и съобразителен в разумни граници, по принцип да е в състояние да схване, че обменният курс търпи колебания, които могат да са във възходяща посока, но могат да са и в низходяща такава, той трябва да бъде осведомен от доставчика за икономическия контекст, в който се сключва договора, и който има потенциала да даде отражение върху колебанията на обменните курсове в дългосрочен план, доколкото потребителят не притежава експертната компетентност. Според СЕС не следва да се считат за прозрачни договорни клаузи, които са сключени при наличие на информация, основаната на хипотезата, че курсът на чуждестранната валута спрямо валутата на изплащане /валутата, в която кредитополучателят получава своите доходи/, ще се запази относително стабилна през целия срок на договора /решение по съединени дела С-776 - С-782/19, т. 74/. Потребителят не носи тежестта да докаже ясния и разбираем характер на договорна клауза по смисъла на чл. 4, § 2 от Директивата /решение по обединени дела С-776/19 - С-782/19, т. 89/. В т. 47 от постановеното по преюдициалното запитване на Апелативен съд София определение по дело С-117/23 г. СЕС разяснява, че, ако установи непрозрачност на клаузите относно валутния риск, които представляват основния предмет на договора, сезираният със спора национален съд следва да прецени дали тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13 и дали, въпреки изискването за добросъвестност, те не създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност /в този смисъл и решение по дело С-118/17, т. 49/. Това означава съдът да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя и му предостави цялата относима информация, продавачът/доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с описаните клаузи, включително при индивидуални преговори, при положение, че валутният риск за продавача/доставчика е ограничен, а рискът за купувача е неограничен. Преценката за добросъвестност на продавача/доставчика следва да отчита неговата експертна компетентност, която му дава възможност да предвиди бъдещи драстични колебания в обменния курс на чуждестранната валута и свързания с това риск, агресивната реклама на предлагания кредитен продукт, заложената по-ниска възнаградителна лихва по типовите договори за кредит и др. Решаващият съд следва да извърши преценката относно неравноправния характер на дадена договорна клауза към момента на сключване на договора, но при отчитане на всички обстоятелства, които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като такава клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. В заключение СЕС е идентифицирал клаузите, възлагащи валутния риск върху потребителя, като неравноправни по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13 /така решение по дело С-84/19; решение по дела С-222/19 и С-252/19, т. 93; решение по дело С-186/17, т. 57; решение по обединени дела С-776/19-С782/19, т. 96, 98, 100/. Разпоредбата на чл. 6, § 1 от Директива 93/13 задължава държавите членки да транспонират в тяхното национално законодателство правилото, че неравноправните договорни клаузи, сключени между потребители и продавачи или доставчици, не са обвързващи за потребителите, т. е. съдът не следва да ги счита приложими /решение по съединени дела С-80/21-С-82/21, т. 58/. В постановените от него актове СЕС посочва, че чл. 6, § 1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която дава възможност на решаващия съд да допълва договор като измени съдържанието на отделна негова клауза - например премахвайки единствено елементи от нея, които я правят неравноправна /решение по съединени дела С-70/17 и С-179/17, т. 53; решение по дело С-19/20, т. 67; цитираните от касатора решение по съединени дела С-80/21 – С-82/21, т. 59; решение по дело С-212/20, т. 70 и 71, решение по дело С-260/18, т. 62; решение по дело С-118/17, т. 46; решение по съединени дела С-154/15, С-307/15, С-308/15, т. 60 и др./. Националният съд би могъл да премахне елемент от неравноправна клауза, само ако този елемент представлява договорно задължение, отделно от останалите уговорки, чийто евентуален неравноправен характер може да бъде предмет на индивидуализирана проверка. Конкретно, когато клауза, възлагаща валутния риск в тежест на потребителя, поради неравноправния си характер и обстоятелството, че представлява основен предмет на договора, води до недействителност на договора за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, в неговата цялост, чл. 6, § 1 от Директивата не допуска този договор да бъде обявен за действителен и съдържанието на произтичащите от неравноправната клауза задължения на потребителя да бъдат адаптирани посредством промяна валутата на договора, или посредством определяне на максимален размер на обменния курс на тази валута /решение по дело С-705/21, т. 41/. В решенията на СЕС е изведено разбирането, че, ако се допусне националният съд да изменя или допълва договорите с цел да неутрализира включените в него неравноправни клаузи, ще се стигне до засягане на предвидената в чл. 7 от Директива 93/13 дългосрочна цел – да се възпрат продавачите или доставчиците да прилагат неравноправни клаузи занапред. Те биха били изкушени да продължат използването на посочените клаузи, ако знаят, че дори и те да бъдат обявени за нищожни, договорът може да бъде изменен/допълнен в нужната степен от националния съд и така да се съхранят интересите им, което е правно нетърпимо /решение по дело С-19/20 т. 69; решение по дело С-212/20, т. 69; решение по дело С-26/13, т. 79; решение по съединени дела С-80/21 – С-82/21, т. 60; определение по дело С-117/23, т. 55/. В своето решение по дело С-520/21, т. 83 СЕС изяснява, че продавачите или доставчиците не могат да заобиколят преследваните с Директивата цели, включително по съображения за запазване стабилността на финансовите пазари, а банковите институции като доставчици на услуги трябва да организират така дейността си, че тя да е в съответствие с Директивата. Принципът, прокламиран от Директива 93/13, е, след премахване на неравноправните клаузи, договорът да продължи да се изпълнява, ако това е възможно съгласно нормите на вътрешното право на държавите членки. В случай, че това е невъзможно и неравноправните клаузи съставляват основния предмет на договора, съответно недействителността им влече недействителност на целия договор, съдът, прилагайки обективен критерий, следва да обяви тази недействителност на потребителя, както и нейните последици. Преценката дали договорът може да се изпълнява без съответните неравноправни клаузи представлява обективен анализ, който съдът дължи, независимо от обстоятелството, че потребителят изразява воля договорът да се запази след като се видоизмени /решение по дело С-645/22, т. 31/. Преценката на съда дали договорът е изцяло недействителен също не зависи от искането на потребителя, а е резултат от обективното прилагане на критериите по националното право. Ако установи, че дадена клауза е неравноправна, съдът е длъжен да уведоми страните и да ги покани да обсъдят въпроса при условията на състезателност. Следва да се има предвид, че защитата, която Директивата предоставя, не е абсолютна. Когато съдът установи неравноправност на дадена клауза, той не е длъжен да откаже приложението й, ако потребителят, след като е бил надлежно информиран за недействителността й или недействителността на целия договор, изрази доброволно и информирано съгласие с въпросната клауза или договор и заяви, че иска да се счита обвързан от нея или от договора без да търси тяхното изменение /решение по дело C‑472/11, т. 23, 27 и 35; решение по дело С-260/18, т. 53; решение по съединени дела С-80 - С-82/21, т. 73/. Директива 93/13 не стига чак до превръщане в задължителна на защитната система срещу използването на неравноправни клаузи от продавачите/доставчиците. Ето защо, ако потребителят предпочита да не се позовава на тази защитна система, тя не се прилага. В случаите, в които потребителят изрази нежелание да се счита обвързан от неравноправните клаузи и съдът установи, че обявяването на тези клаузи за недействителни ще изложи потребителя на особено неблагоприятни последици /конкретно при договорите за кредит, деноминирани или индексирани в чуждестранна валута, явяващият се като последица от недействителността реституционен ефект ще доведе до предсрочна изискуемост на отпуснатата в заем главница/, той /съдът/ може да замести неравноправните клаузи с диспозитивна разпоредба на националното право, или със законова разпоредба, приложима по съгласие на страните, за която се предполага, че има капацитета да възстанови равенството между тях /решение по дело С-260/18, т. 48; решение по дело С-705, т. 42, т. 50, и решение по дело С-472/2020 г./. Сочената разпоредба обаче не следва да е такава с общ характер, съгласно която предвидените последици от недействителността на правната сделка да се допълват с последиците, произтичащи от принципа на справедливостта и обичаите /решение по дело С-260/18, т. 62; решение по дело С-321/20, т. 43/. Обратно, ако не съществува възможност неравноправната клауза да бъде заместена с диспозитивна разпоредба или с такава, приложима по съгласие на страните, националният съд е длъжен да прогласи клаузите, респективно договора за изцяло недействителен. Както беше посочено по-горе, изключване действието на неравноправните клаузи, които налагат плащане на суми, съответно обявяване на целия договор за недействителен, пораждат реституционен ефект по отношение на тези суми /решение по обединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15, т. 54, 58, 60, 62, 63/. Ето защо, при недействителност на договора, липса на изразена воля от потребителя за неговото запазване и липса на диспозитивна норма, която да приложи, съдът, констатирайки недействителността и преди да я прогласи, трябва да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от особено неблагоприятните последици, като например насърчи страните да водят преговори при предварително определени от него рамки, така че те да установят действителното равновесие между правата и задълженията си /решение по дело С-269, т. 42; решение по дело С-6/22, т. 61/. Моментът, от който настъпват последиците на обявената недействителност, зависи изключително от националното право, стига то да има съответствие с правилото, че установяване на недействителността трябва да води до връщане на потребителя в положението, в което той би се намирал, ако обявената за недействителна клауза изобщо не съществуваше. В най-общ план СЕС разяснява, че обявяването на договор за недействителен има реституционен ефект и всяка страна дължи на другата това, което е получила без основание /решение по дело С-472/20, т. 50 и 55; решение по дело С-705/21, т. 39/, т. е. отношенията между страните се разрешават на принципа на неоснователното обогатяване. В този случай при договорите за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, банката ще има право да иска връщане на даденото по договора, заедно със законната лихва от поканата за връщане /решение по дело С-520/21, т. 84, вкл. т. 64 от заключението на генералния адвокат/, а потребителят ще има право да иска връщане на даденото, което надхвърля предоставената за ползване сума. Изложеното дотук мотивира настоящия състав на съда да даде следните отговори на поставените правни въпроси: При релевирано от потребителя възражение за нищожност на договор за банков кредит, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ и клаузите, отнасящи се до валутния риск, определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, ако съдът, след прилагане на обективен подход и при извършена служебна проверка, прецени неравноправност на сочените клаузи, той следва да прогласи целия договор за недействителен, в случай че не може да приложи диспозитивна правна норма и с това не излага потребителя на особено неблагоприятни последици. Съдът не може, с цел да запази действителността на договора, да неутрализира неравноправния характер на клаузите, определящи основния предмет на договора по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, като ги адаптира/измени посредством промяна на валутата, в която страните са договаряли предоставянето на заемната сума, или посредством промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент. Съдът може да неутрализира част от клаузите единствено, ако тази именно част може да бъде окачествена като отделна самостоятелна договорка. С оглед дадените отговори на поставените правни въпроси, касационната инстанция счита, че в обжалваното въззивно решение правилно и в съответствие с формираната до този момент практика на ВКС са идентифицирани като неравноправни клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 от договора за кредит № HL 26612/04.10.2007 г., сключен между страните по делото, които проявяват своя неравноправен характер в хода на изпълнение на договора. Решаващият състав е споделил мотивите на първоинстанционния съд относно липсата на предоставена от банката информация, касаеща икономическите параметри на клаузите, определящи валутния риск и възлагащи този риск изцяло върху потребителя. Възприел е като установено по делото, че кредитодателят не е предоставил на ответницата касатор цялата относима информация, която да й позволи да прецени реалната цена на отпуснатия кредит, а именно, че финансирането е в швейцарски франкове, до което потребителят няма да има реален достъп, но в същото време поема дългосрочно задължение /145 месеца/ при наличие само на формални пояснения от банката, че курсът на чуждестранната валута може да се покачи, и при липса на официални прогнози за този курс, които да са достъпни за потребителя, както и на подробни разяснения за икономическата ситуация, при която този договор се сключва. Наред с това, съставът на апелативния съд е взел предвид и демонстрираното от банката недобросъвестно поведение, илюстрирано с обстоятелството, че тя не е доказала реалната разполагаемост на предоставяния от нея паричен ресурс в чужда валута, рекламирала е предлагания кредитен продукт като по-изгоден с оглед по-ниския лихвен процент и при внушението, че потребителят може да се довери на стабилността на швейцарския франк, при отсъствие на информация за очакваните прогнози относно реалния и устойчив темп на поскъпване на тази валутата, както и отсъствие на разяснения какви действия може да предприеме потребителят, чиито доходи са в местна валута, за да минимизира поетия от него валутен риск, а в същото време включване в договорите на клауза, която предвижда заплащането на комисионна в случай на превалутиране на предоставения кредит. Това, което допълнително е необходимо да се прецени, предвид разясненията, дадени от СЕС в определение по дело С-117/23, т. 27 и т. 45 и цитираната в него практика, е обстоятелството, че описаните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 от договора за кредит имат икономически смисъл единствено съвместно с клаузите на чл. 1 и чл. 2, като заедно с тях определят основния предмет на договора – предоставя се кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарския франк към националната валута по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, което се осъществява чрез превод по блокирана сметка в швейцарски франкове, която сума са превалутира служебно от банката в същия ден, и на кредитополучателя се предоставят заемни средства в размер на 60 000 лв. Последният дължи да погасява кредита на месечни вноски във валутата, в която кредитът е разрешен и усвоен – швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева. Кредитополучателят декларира, че е съгласен, че промяната в курс купува/продава на швейцарския франк към българския лев може да има за последица повишаване размера на погасителните вноски, с оглед на което напълно приема да носи за своя сметка валутния риск. Преценката за липса на прозрачност на групата клаузи, отговарящи на определението „основен предмет на договора“ по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, и оттам за неравноправния им характер води до извод, че целят договор за кредит се явява недействителен, тъй като не може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи. Неговата порочност е била заявена от ответницата касатор още в отговора на исковата молба и последователно тази теза е била поддържана в хода на производството, поради което следва да се приеме, че А. ясно е заявила желанието си да се ползва от защитната система, регламентирана в Директива 93/13. Предвид установения по делото с помощта на приетата в хода на първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза факт, че преди подаване на заявлението по реда на чл. 417 ГПК, респективно предявяване на иска А. е платила 71 542, 91 лв. /задача № 5, лист 387 от делото на СГС/, т. е. целия размер на главницата от 60 000 лв., то прогласяване недействителността на договора в неговата цялост не би й причинило значителни неблагоприятни последици. Това води до извод, че в настоящото производство съдът не следва да търси приложение на диспозитивни норми, които да заместят неравноправните клаузи. Само за пълнота следва да бъде посочено, че в националното ни законодателство не съществува нормативна разпоредба, която да указва начин за превалутиране на договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, в случай на констатирана неравноправност на негови клаузи, какъвто закон например е бил приет на 01.01.2015 г. в Унгария. С влизане в сила на закона всички кредити в швейцарски франкове са били превалутирани в националната валута по курс на франка към датата на усвояването. В този смисъл основателни се явяват заявените в открито съдебно заседание изявления на процесуалния представител на касатора относно невъзможността на българските съдилища да приложат описания в решенията на СЕС алгоритъм, с цел съхраняване на договорите за кредит, деноминирани в швейцарски франкове. При установената недействителност на процесния договор за кредит всяка от страните дължи на другата полученото без основание. А. дължи връщане на предоставената в заем сума от 60 000 лв., което вече е сторила преди завеждане на настоящото дело, а банката дължи връщане на платените над размера от 60 000 лв. суми като недължимо получени. Изложеното мотивира съда да приеме, че предвеният иск с правно основание чл. 422 ГПК се явява изцяло неоснователен, поради което постановеното от Апелативен съд София решение следва да бъде отменено включително в частта за разноските. Тъй като в случая не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия или повтаряне на извършените такива от въззивния съд, спорът може да бъде решен по същество от касационната инстанция в приложение на чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК и предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен. Издадената по ч. гр. д. № 51 172/2017 г. на СРС заповед за незабавно изпълнение в полза на ищеца „Юробанк България“ АД не подлежи на обезсилване, а касаторът съгласно чл. 245, ал. 3, изр. второ ГПК има право да поиска издаване на обратен изпълнителен лист за платените от него суми въз основа на постановеното разпореждане за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес /т.13 от ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, които са в размер на 29 608, 36 швейцарски франка и 5 423, 04 лв. Образуваното изпълнително производство подлежи на прекратяване на основание чл. 422, ал. 3 ГПК. При изхода на спора в полза на касатортака ответник по иска следва да бъдат присъдени разноски в приложение на чл. 78, ал. 3 ГПК, които възлизат общо в размер на 8 060, 26 лв. – за първа инстанция в размер на 2 826, 72 лв. след приспадане на вече присъдените, за втора инстанция в размер на 2 594, 27 лв. и за настоящата инстанция в размер на 2 639, 27 лв. С тези мотиви и на основание чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 208/17.02.2022 г. по в. гр. д. № 1416/2021 г. на Апелативен съд София, с което са потвърдени решение № 260858/28.10.2020 г. и допълнително решение № 260571/25.01.2021 г. по гр. д. № 1158/2018 г. на Софийски градски съд, вместо което постановява ОТХВЪРЛЯ предявения от „Юробанк България“ АД срещу Е. Г. А., ЕГН [ЕГН], иск по чл. 422 ГПК в частта за установяване в отношенията между страните, че Е. Г. А. дължи на „Юробанк България“ АД сумата 20 366, 70 швейцарски франка, равняващи се на 23 841, 26 лева /по курс към 22.11.2007 г. - 1,1706 лева за швейцарски франк/ – главница по договор за кредит с цел покупка на недвижим имот № HL 26612/04.10.2007 г., представляваща сбора от главницата, включена в месечните вноски с падеж до 22.06.2017 г., и главницата, която е обявена за предсрочно изискуема, ведно със законната лихва, считано от 26.07.2017 г. до окончателното плащане, сумата 1 238, 95 швейцарски франка, равняващи се на 1 450, 32 лева /по курс към 22.11.2007 г. - 1, 1706 лева за швейцарски франк/ – договорна /възнаградителна/ лихва, включена в месечните анюитетните вноски, за периода от 22.08.2015 г. до 14.06.2017 г., сумата 1 538, 04 швейцарски франка, равняващи се на 1 800, 43 лева - обезщетение за забава по чл. 3, ал. 3 от договора за периода от 22.08.2015 г. до 24.07.2017 г., сумата от 49, 54 швейцарски франка, равняващи се на 57, 99 лева – такса по чл. 4, т. 2 от договора за периода от 22.11.2015 г. до 24.07.2017 г., както и сумата 63, 60 лева – платена нотариална такса. ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Юробанк България“ АД да заплати на Е. Г. А. сума в размер на 8 060, 26 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.