Р Е Ш Е Н И Е
№ 277
гр.София, 22.11.2018 г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4702/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място], представлявано от управителя С. Т., чрез адвокат С. А. от САК, и касационна жалба, подадена от П. Ш. и П. Ш., чрез адвокат М. Ш. от САК, срещу въззивно решение № 1324/12.06.2017 г., постановено по въззивно гр.д. № 5314/2016 г. на Софийския апелативен съд.
Касационно обжалване е допуснато по касационната жалба на П. и П. Ш. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (редакцията до изм. ДВ бр. 86/2017 г.) по процесуалноправния въпрос: какво е задължението на въззивния съд, когато констатира, че дадената от първа инстанция правна квалификация на спорното материално право е неправилна и обезсилва ли в подобна хипотеза първоинстанционното решение, като връща делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд, разрешено от въззивния съд в противоречие с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 300/14.10.2014 г. по гр.д. № 1442/2014 г. на IV г.о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр.д. № 4190/2014 г. на IV г.о., решение № 114/08.05.2015 г. по гр.д. № 6113/2014 г. на III г.о. , решение № 398/25.05.2010 г. по гр.д. № 738/2009 г. на IV г.о., решение № 129/13.07.2011 г. по гр.д. № 72/2010 г. на I г.о., решение № 463/25.05.2010 г. по гр.д. № 1261/2009 г. на IV г.о., решение № 180/25.04.2012 г. по гр.д. № 198/2011 г. на I г.о.
Касаторите П. Ш. и П. Ш. излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила. Искат неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Представя списък на съдебните разноски, като моли те да им бъдат присъдени с решението, с което спорът ще бъде разрешен по същество – евентуално в хипотезата на чл. 294, ал. 2 ГПК.
Насрещната страна [фирма], [населено място], представлявано от управителя С. Т., чрез адвокат С. А. от САК отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и поддържа в съдебно заседание, че касационната жалба е основателна по част от оплакванията – въззивният съд неправилно е обезсилил първоинстационното решение, вместо да се произнесе по съществото на спора. Счита, че настоящият състав трябва сам да се произнесе по спора, след като отмени неправилното въззивно решение, защото е налице хипотезата на чл. 295, ал. 1, изр. 2 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд обезсилил решението на първостепенния Софийски градски съд, с което П. Ш. и П. Ш. са осъдени да заплатят на [фирма] 30 000 лв. по частичен иск, с правно осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Апелативният съд приел за установено, че на 14.06.2007 г. С. о. учредила в полза ищцовото дружество право на строеж за надстрояване с един етаж на имот в [населено място]. На 01.04.2008 г. търговското дружество - ищец продал на ответниците Ш. 3/4 ид.ч. от правото на строеж на апартаменти № 13, 14, 15 и 16 за сумата от 35 000 лв. На 12.08.2008 г. между [фирма] и [фирма] бил сключен договор за банков кредит за сумата от 70 000 лв. за изграждане на посочените апартаменти. Кредитът бил обезпечен с учредена от купувачите договорна ипотека върху описаните апартаменти.
С договор за доброволна делба страните се споразумели в дял на П. и П. Ш.да бъдат поставени апартаменти с № 13, 15 и 16, а на [фирма] – апартамент № 14, като обаче страните не се договорили относно това кой и за чия сметка да извърши строителството.
Според въззивната инстанция строителството, извършено от търговеца имало за последица изграждане на апартаменти – резултат, който постъпил в патримониума на Ш.. Вземането на [фирма] (като изпълнител), в размер на спестените разходи от ответниците (като собственици), следвало да се осъществи по правилата за водене на чужда работа без пълномощие, които са уредени в чл. 60-62 ЗЗД, а не по чл. 59 ЗЗД. Това налагало обезсилване на постановеното от първостепенния съд решение по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
По въпроса, допуснат до касационно обжалване, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайно установената съдебна практика, вкл. задължителната, че въззивният съд, като съд по съществото на спора, може и е длъжен да даде защита-санкция в рамките на предмета, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Той, като изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, дава правна квалификация на искането и по този начин прилага правните норми, поради което не е обвързан от становищата и квалифицирането, дадено от страните, нито това от първостепенния съд. Неправилното квалифициране на субективно материално право от първата инстанция, само по себе си не означава, че неговото решение е недопустимо. То е такова, ако съдът се е произнесъл по предмет, различен от този, с който е сезиран – различни страни, петитум или правопораждащи факти (основание, което не е равнозначно на правна квалификация). Когато съдът се е произнесъл по фактите, твърдяни от ищеца, обосновавайки защитаваното субективно материално право, по заявения петитум и между насрещните страни в процеса, няма произнасяне по непредявен иск, дори и при грешна квалификация. Въззивният съд, като втори по ред съд по съществото на спора в този случай е длъжен да преквалифицира претенцията и сам, защото става реч за нарушение на материален закон, и да се произнесе съобразно приложимата правна норма. Въззивният съд не обсъжда правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, а само съпоставя своето заключение по материалния спор с това на по-нисшата по степен съдебна инстанция, като прилага и относимата материалноправна норма към конкретния спор.
Обжалваното решение е неправилно.
Въззивният съд, приемайки, че възприетата от първостепенния съд правна квалификация се различава от тази, с която е сезиран, е приел, че решението му е недопустимо, вместо сам да подведе твърденията и искането на ищеца към относимата материалноправна норма и съответно да разреши според нея спора, с оглед на което да отмени, измени или потвърди първоинстанционното решение.
В заключение въззивното решение следва да бъде касирано и делото върнато на въззивния Софийски апелативен съд за произнасяне по съществото на спора в рамките на въззивната жалба и по правилата на чл. 269 ГПК. Делото за втори път се разглежда от състав на Върховния касационен съд, но не е налице хипотезата на чл. 295, ал. 1, изр. 2 ГПК, защото в случая няма въззивно решение, постановено по съществото на спора в рамките на въззивната жалба. Въззивнят съд е отказал да разгледа жалбата и спорът по същество, като е върнал за ново разглеждане делото на първата инстанция, след обезсилване на неговото решение.
По съдебноделоводните разноски, сторени в настоящото производство следва да се произнесе също въззивният съд съобразно резултата по материалноправния спор.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 1324/12.06.2017 г., постановено по въззивно гр.д. № 5314/2016 г. на Софийския апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |