Ключови фрази
Измама по чл. 209 ал. 1 и 2 и чл. 210 в особено големи размери * авторство на деянието * разпознаване * явна несправедливост на наказанието


Р Е Ш Е Н И Е

№ 521

гр. София, 29 януари 2013 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и дванадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов
ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски
Капка Костова
при секретар Даниела Околийска и
в присъствие на прокурора Явор Гебов,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
касационно дело № 1716/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на осъдения П. В. П. за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на влязлата в законна сила присъда № 3103 от 28 ноември 2011 година на Районен съд – гр. Сандански, по нохд № 399/2011 година, потвърдена с решение № 150 от 24 април 2012 година на Окръжен съд – гр. Благоевград, по внохд № 37/2012 година.
Искането се прави на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, като се твърди незаконосъобразност на атакувания въззивен съдебен акт, постановяването му при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание, което ангажира всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Претендира се възобновяване на делото, отмяна на присъдата и оправдаване на осъдения П. по повдигнатото му обвинение в рамките на правомощията на ВКС по чл. 425, ал. 1, т. 2 от НПК, а алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий или намаляване на наложеното наказание.
В съдебно заседание пред ВКС осъденият П. участва лично и със защитника си адв. Д. М. от Софийската адвокатска колегия, който поддържа направеното искане при посочените в него отменителни основания и конкретни доводи в тяхна подкрепа, както и отправените искания. В лична защита осъденият П. настоява за връщане на делото за ново разглеждане за установяване на обективната истина за инкриминираното деяние.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното:
С присъдата на първоинстанционния съд, потвърдена с въззивното решение, П. П. е признат за виновен в това, че на 11. 10. 2010 година, в [населено място], действайки при условията на опасен рецидив, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил заблуждение у Д. А. Б. и с това му причинил имотна вреда в размер на 290 лева, поради което и на основание чл. 211, предл. 2, във вр. чл. 209, ал. 1 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на пет години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип.
При условията на чл. 25, ал. 1 от НК, е определено общо наказание от единадесет месеца лишаване от свобода за престъпления, за които П. е осъден с влезли в законна сила присъди по нох дела №№ 1844/2008 година на РС – гр. Пловдив и 769/2010 година на РС – гр. Велико Търново, постановено е отделно изтърпяване на наказанията по нохд № 1369/2005 година на Районен съд – гр. Горна Оряховица, по нохд № 1318/2006 година на същия съд и на наказанието по настоящето производство. Съдът се е произнесъл по първоначалния режим на изтърпяване на общото и на отделните наказания и по приспадане на изтърпяната част от тях.
Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежно легитимирано за това лице по чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК.
Разгледано по същество, то е частично основателно.
Акцентът в искането на осъдения П. е поставен върху оспорването на фактическите изводи на съда относно авторството на инкриминираното деяние, които са формирани на ненадлежна доказателствена основа поради допуснати от предходните съдебни инстанции и на досъдебното производство съществени нарушения на процесуалните правила. В заседанието по съществото на делото пред ВКС тези възражения са конкретизирани като касаещи незаконосъобразно извършено разпознаване на лице на досъдебната фаза на процеса и пороци на протокола за това следствено действие, опорочаване на действието като цяло поради проведена среща на осъдения със свидетеля Б. преди разпознаването, игнориране на писмено доказателство по делото – акт за извършено административно нарушение от осъдения в деня на деянието. Всички тези недостатъци в доказателствената дейност на разследващите органи и на съда са довели до неправилния извод за осъществяване на инкриминираното деяние от осъдения П..
Редно е да се отбележи, че идентични на посочените възражения са били съдържание и на въззивната жалба на осъдения. ВКС не споделя изложените пред този съд доводи и съображения за липса в решението на въззивния съд на дължимите отговори съгл. чл. 339, ал. 2 от НПК. Извършеният от съда доказателствен анализ (стр. 5-6 от решението) съдържа отговори на направените възражения по годността и достоверността на доказателствените източници – показанията на пострадалия Б., разпознаването, съставеният на осъдения П. акт за административно нарушение в деня на инкриминираното деяние.
Оспорването на проведеното на досъдебното производство разпознаване от свид. Б. не намира опора в данните по делото. Процесуално-следственото действие е извършено според правилата на чл. 170-171 от НПК и това поначало не се оспорва от страните по делото. Твърденията за неговото опорочаване се основават на факта, че осъденият П. и неговият брат са били заведени от свид. П. (оперативен работник) в дома на Б. преди провеждане на разпознаването, с цел осъденият да бъде видян от съпругата на свид. Б., лежащо болна и неподвижна. При тази среща Т. Б. е посочила П. като лицето, посетило дома им и получило от тях сумата от 290 лева под предлог за доставка на захар и олио на ниски цени. Свидетелят П. е категоричен (показания на л. 43 от първоинстанционното съдебно дело), че свид. Б. не е присъствал и не се е срещнал с осъдения. Макар и източник на производни доказателствени факти относно посочването на осъдения от Т. Б. и съобщеното от нея за посещението му в дома им, тези показания са категорични, последователни и логични и няма причини да не бъдат кредитирани за достоверност. Данни в същия смисъл се съдържат и в показанията на свид. Б. (л. 71-73 от същото съдебно дело), който заявява, че „Разследващият полицай не е идвал с обвиняемия при нас, ... Този човек го видях на разпознаването в полицията.”. Свидетелите В. и З. (показания на л. 77-78 от съдебното дело), участвали като поемни лица при провеждане на разпознаването, установяват факта на разпознаване на осъдения от свид. Б. и изготвянето на протокола за действието, в който осъденият е отразен като поставен за разпознаване под № 3 и така е посочен от Б. (л. 17 от ДП). Всъщност, единственият спорен момент е свързан с обстоятелството, че в разпита си на съдебното следствие свид. Б. е заявил, че осъденият е бил под № 2 и той категорично го е разпознал като лицето, идвало в дома му под предлог за продажба на продукти на ниски цени. Като съобрази поредицата от обстоятелства, установени чрез показанията на посочените свидетели, а също и възрастта на свидетеля (87-годишен към момента на даване на показанията), междувременната смърт на съпругата му, отдалечеността във времето, ВКС намира, че така заявеното от свидетеля относно номера на разпознатото лице, не налага други изводи, различни от направените от съда относно проведеното разпознаване и резултата от него, защото не го опорочава по начин, който да възпрепятства поставянето му в основата на формираните от съдилищата изводи по фактите.
Не намира опора в данните по делото и направеното от осъдения възражение за игнориране от страна на съда на обстоятелства, свързани с евентуално негово алиби за инкриминираната дата – те са били предмет на обсъждане от въззивния съд, а направените изводи няма причини да не бъдат споделени. Несъмнено е, че на същата дата, около 11. 30 часа, на път Е79, на територията на [община], осъденият П. е бил спрян за проверка от служители на пътна полиция, при което му е съставен акт за констатирано административно нарушение (л. 36 от ДП). Като се вземе предвид, че според свид. Б. посещението на осъдения в дома му е било към 9-10ч. (разпит на л. 72 от делото), както и разстоянието до мястото на проверката, напълно е възможно придвижването му до там за посоченото време, както това са обсъдили и приели предходните съдебни инстанции.
При изложените съображения, ВКС намира, че заявената в искането на осъдения П. доказателствено недостатъчност на изводите относно главния факт на процеса, не намира опора в доказателствата по делото и в тази си част то следва да бъде преценено като неоснователно.
Към надлежно установени по делото факти от кръга на тези, предмет на доказване, е приложена съответната правна норма, което обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт.
Искането е основателно обаче в частта си за явна несправедливост на наложеното на осъдения наказание. За да наложи на осъдения наказанието от пет години лишаване от свобода, първоинстанционният съд е отчел „високата степен на обществена опасност на конкретното деяние”, но не е посочил конкретните обстоятелства, които я определят като такава, а въззивният съд се е съгласил с тази декларативна констатация. ВКС не намира наличие на обстоятелства извън регулярните, характеризиращи престъплението като рецидивна измама, освен несъмненото й осъществяване по отношение на възрастни, безпомощни и доверчиви хора. Същевременно, извън вниманието на съда е останала ниската стойност на предмета на престъплението, която е съществена негова характеристика. Съдът поначало правилно е приел, че по отношение на осъдения не са налице смекчаващи отговорността му обстоятелства, които да бъдат ценени като многобройни или изключителни по смисъла на чл. 55 от НК, но при съобразяване на отчетените такива от съда, на стойността на посегателството, както и на факта на приведени в изпълнение други наказания лишаване от свобода и пробация, които осъденият П. следва да търпи ефективно, настоящата инстанция намира, че наказание от три години и шест месеца лишаване от свобода за настоящето деяние удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. То е съразмерно на тежестта на извършеното престъпление, достатъчно за постигане на съответните положителни промени в съзнанието на осъдения и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави и затова е справедливо. В този смисъл следва да бъде изменен атакуваният съдебен акт. Промененият срок на наказанието не налага промяна на първоначалния режим и мястото на изтърпяването му.
Предвид изложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ решение № 150 от 24 април 2012 година на Окръжен съд – гр. Благоевград, по внохд № 37/2012 година, с което е потвърдена присъда № 3103 от 28 ноември 2011 година на Районен съд – гр. Сандански, по нохд № 399/2011 година, като н а м а л я в а наложеното на осъдения П. В. П. наказание на три години и шест месеца лишаване от свобода.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения П. в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.