Р Е Ш Е Н И Е № 166 София, 25.11.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав: Председател: Татяна Кънчева Членове: 1. Б. Троянов 2. Надежда Трифонова при секретаря Илияна Рангелова и с участието на прокурора Калин Софиянски разгледа докладваното от съдия Троянов к.н.д. № 642 по описа за 2020 г. Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите М. С. С. и Д. Ж. А. против въззивно решение № 8 от 04.02.2020 г. по в.н.о.х.д. № 353/ 2018 г., по описа на Апелативния специализиран наказателен съд с доводи по всички касационни основания на чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. В касационната жалба на подсъдимия М. С. С., чрез адвокат С. П., се твърди, че престъплението изнудване не е извършено, а приетите от съдилищата факти не се разкиват от приобщените по делото доказателства, анализът на доказателствения материал бил повърхностен и незадълбочен, в нарушение на задълженията на съда за обективно, всестранно и пълно изследване на всички факти, които безкритично били пренесени от първоинстанционните мотиви във въззивното решение; касаторът оспорва заключението на психиатрична експертиза, която не била изготвена по надлежен процесуален ред; излага и подробни съображения за необоснованост на съдебния акт. Твърди още, че въззивният съд е допуснал и процесуално нарушение с действията си по отмяна на хода на съдебното следствие, разясняването на правата на пострадал на лице, което не е посочено в обвинителния акт и продължаване на съдебното следствие без изменение на обвинението. Касаторът счита, че деянието е малозначително и неправилно е отказано приложението на чл. 9, ал. 2 от НК, а също и че въззивният съд е следвало да направи разграничение между изнудването и други близки нему престъпни състави като самоуправство и грабеж, за което липсват мотиви. Наказанието било явно несправедливо, защото не била съобразена тежестта на смекчаващите отговорността обстоятелства, а други, като експертните изводи за личността на подсъдимия и семейната му среда не били изобщо обсъдени. Прави алтернативни искания за оправдаване на подсъдимия С., за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наказанието. В касационната жалба на подсъдимия Д. Ж. А., чрез адвокат Х. Б., се извеждат твърдения за съществени процесуални нарушения, свързани с липсата на отговор по всички направени възражения и особено тези за противоречията в доказателствения материал, за несъответствия по фактите в съдебните актове и при конституирането на частните обвинители. Наказанието е прието за явно несправедливо предвид изминалия дълъг период за провеждане на наказателното производство, младата възраст на подсъдимия, доброто му процесуално поведение, липсата на други противообществени прояви, трудовата му ангажираност, добрите характеристични данни, ниската стойност на причинената материална вреда, които не били обсъдени в процеса на индивидуализация. Настоява за оправдаване на подсъдимия А., за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наказанието. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият М. С. С. и неговият защитник адвокат С. П. поддържат жалбата по изложените в нея съображения и настояват за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Подсъдимият Д. Ж. А. и неговият защитник адвокат Х. Б. също поддържат касационната си жалба по съображенията, описани в нея, като подновява съществените доводи, свързани с процедурните нарушения, липсата на мотиви в съдебния акт и при обсъждане на доказателствата. Представителят на Върховната касационна прокуратура преценява обжалваното въззивно решение за правилно и законосъобразно, а подадените срещу него касационни жалби – за неоснователни, поради отсъствие на касационните основания, с които е атакуван съдебният акт. Частният обвинител Д. Г. Х. и неговият повереник адвокат П. Б. Х. не вземат становище пред касационната инстанция. Подсъдимият Г. Х. К. не е подал касационна жалба и не участва в касационното производство. Неговият защитник адвокат Е. Ж. пледира за оставяне в сила на въззивния съдебен акт. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилите жалби, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С въззивно решение № 8 от 04.02.2020 г. по в.н.о.х.д. № 353/ 2018 г. Апелативният специализиран наказателен съд, ІІІ въззивен състав потвърдил изцяло присъда № 26 от 11.06.2018 г. по н.о.х.д. № 2519/ 2017 г. на Специализирания наказателен съд, с който тримата подсъдими М. С. С., Д. Ж. А. и Г. Х. К. били признати за виновни в това, че на 05.01.2011 г., около 19:00 ч. в [населено място], [община], област С. З., с цел подсъд. С. да набави за себе си имотна облага – сумата от 2000 лева като претендирано вземане към Д. Г. Х., и с цел да набави за другиго – за придружаващите го лица: подсъд. А., подсъд. К. и свид. Ю., имотна облага в размер на 300 лева за пътни разноски, принудил другиго – Д. Г. Х. и Д. Х. Д., чрез заплашване (че ще ги убие, ще им отреже пръстите и ще отвлече Д. Г. С.) да извършат нещо, противно на волята им – да му предоставят сумата от 200 (двеста) лева, с което им причинил имотна вреда, изнудването е придружено със заплаха за убийство и е извършено от три лица, поради което на основание чл. 214, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 213а, ал. 2, т. 1, пр. 1 и т. 4 от НК и чл. 54 НК им наложил наказания, съответно: на подсъд. С. – три години лишаване от свобода и четири хиляди лева глоба, на подсъд. А. – три години лишаване от свобода и четири хиляди лева глоба, на подсъд. К. – две години лишаване от свобода и четири хиляди лева глоба. Изпълненията на наказанията лишаване от свобода отложил, на основание чл. 66 от НК, за изпитателен срок, съответно от пет години – за подсъдимите С. и А., и за четири години – за подсъд. К.. В тежест на тримата подсъдими съдът възложил разноските по делото. Касационната жалба на подсъдимите М. С. С. и Д. Ж. А. са процесуално допустими, подадени са в законовия срок и срещу акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледани по същество касационните жалби са основателни, макар и не изцяло по изложените в тях съображения. Специализираният наказателен съд и Апелативният специализиран наказателен съд са допуснали съществени нарушения на процесуалните правила, а спрямо неподалия касационна жалба подсъдим Г. Х. К. не са приложили правилно материалният закон, който е трябвало да бъде приложен, поради което постановените съдебни актове подлежат на цялостна отмяна и делото следва да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав на първоинстанционния съд. 1. Крайните съдебни актове на съдилищата страдат от липса на мотиви по смисъла на чл. 248, ал. 3, т. 2 от НПК, защото не са обсъдени всички събрани по делото доказателства. Мотивите към присъдата на първоинстанционния съд съдържат бегло изброяване на имената на свидетелите с ненужната бележка, че са били прочетени показанията на някои от тях от досъдебното производство (което става известно от съдебните протоколи), кратко изложение на частта от показанията на свид. П. Ю., които отказва да кредитира и по какви съображения, както и изброяване на наименованията на приобщените по делото експертизи. Доказателственият анализ завършва с изречението, че фактическата обстановка се установявала и от „разпознаванията по делото, свидетелства за съдимост на подсъдимите и останалите писмени доказателства и доказателствени средства”. Всичко това на една страница – от с. 7, долу до с. 8 от мотивите. Макар мястото им да не е сред правните изводи, изложени на с. 9-12 от същите мотиви, първоинстанционният съд е разположил някои фактически и доказателствени съображения за съществуващи противоречия между отделни свидетелски показания, спрямо които процесуалните страни са направили изрични възражения. Затова касационният състав приема, че част от дължимия доказателствен анализ се съдържа разпилян и в друга част от мотивите на присъдата. Въпреки това, подробно, задълбочено и всестранно обсъждане на всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства липсва. Няма съображения защо се кредитират показанията на разпитаните свидетели, освен съждението от с. 8, че са „еднопосочни, логични и взаимно допълващи се”, което не се подкрепя от следващите съдебни изложения с преодолени противоречия и несъответствия. Формалното изброяване на наименованията на различните експертизи, приети по делото, както и на видовете следствени действия, без да се направи взаимовръзка с останалия събран по делото доказателствен материал, не покрива дължимия от съда стандарт за добро правосъдие. Очевидно е, че мотивите към присъдата са написани прибързано, а липсата на доказателствен анализ ги представя за повърхностни. Същественото процесуално нарушение, допуснато от първоинстанционния съд, е могло да бъде отстранено и от Апелативния специализиран наказателен съд, ако с въззивното решение липсващите мотиви са били развити. Съдебният акт обаче също не съдържа доказателствен анализ. Въззивният съд може да пропусне самостоятелното обсъждане на доказателствата, когато последното е направено от първата инстанция и въззивният съд подкрепи анализът като собствен, без да съществува необходимост да го допълва със свои съображения и при положение, че не е провеждал въззивно съдебно следствие. В случая обаче това не е така. Въззивното решение съдържа само доказателствени съображения изцяло подчинени на направените от жалбоподателите възражения по доказателствата. Затова допуснатото от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 248, ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от НПК не е отстранено от въззивната инстанция. Нарушението е съществено, защото страните и касационният съд не са в състояние да узнаят по какви съображения са кредитирани с доверие част от свидетелските показания, експертните познания са възприети и е направена логическа връзка между отделните доказателства при всестранен анализ на всички приобщени по делото доказателствени средства. Когато присъдата страда от липса на мотиви по фактите и по доказателствата въззивният съд е длъжен да отстрани допуснатото от по-рано съществено процесуално нарушение, като в съдебния си акт извърши самостоятелен фактологичен и доказателствен анализ, тъй като и този съд е съд по фактите и доказателствата, както и първоинстанционният, допуснал нарушението. Същото процесуално поведение следва да се предприеме и при липса на мотиви от правна страна – за вида на извършеното престъпление, за правилната му правна квалификация, за начина на определяне на наказанието и на неговото изпълнение. Допуснатото процесуално нарушение по чл. 248, ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от НПК не налага задължителната отмяна и на първоинстанционната присъда, защото липсата на мотиви по необсъдените доказателства и доказателствени средства може да се замести с доказателствен анализ от въззивната инстанция. 2. Първоинстанционният съд е започнал съдебното следствие при действието на старите процесуални правила, които не предвиждаха действащия понастоящем институт на открито разпоредително заседание с призоваване на страните. На 26.10.2017 г. специализираният съд е конституирал пострадалия Д. Г. Х. като частен обвинител, а другият посочен от обвинението пострадал Д. Х. Д. е отказал да участва като страна в процеса. Първоинстанционният съд дал е ход на съдебното следствие с прочитане на обвинителния акт от прокурора, след което провел разпити на явилите се двама свидетели. На следващото редовно заседание на 18.01.2018 г. съдебният състав е продължил съдебното следствие, разпитал е свид. С. В., но преди останалите свидетели председателят на съдебния състав изненадващо е предприел обрат по делото, отменяйки определението си от 26.10.2017 г. за даване на ход на съдебното следствие, запитал е свид. В. дали желае да се конституира като частен обвинител, приемайки я за пострадал от изнудването, без да е посочена в обвинителния акт. След отказа на мнимата „пострадала“ председателят на съда продължил с ненужните процесуални действия, като е докладвал законовите промените в НПК от 5 ноември 2017 г., преустановил е съдебното следствие и е насрочил разпоредително заседание, без това да е било необходимо, защото §114 от заключителните разпоредби на ЗИДНПК (обн, ДВ, бр. 63/2017, в сила от 5.11.2017 г.) позволява при започнало съдебно следствие нововъведените правила на разпоредителното заседание да не се провеждат. На 23.01.2018 г. съдът провел открито разпоредително заседание и отложил делото за започване на следващия етап от стадия на първоинстанционното съдебно заседание. Тогава, на 09.02.2018 г., вместо да започне съдебното следствие отначало, постановил с определението си продължаване на съдебното следствие, което е незаконосъобразно. Без да направи доклад по чл. 276, ал. 1 от НПК, да предостави възможност на прокурора да изложи включените в обвинението обстоятелствата, да запита тримата обвиняеми дали са разбрали в какво са обвинени и да ги покани да дадат обяснения, за да охрани техните права по чл. 55, чл. 276, ал. 3 и чл. 277, ал. 1 от НПК, първоинстанционният съд продължил с повторен разпит на вече разпитани отпреди свидетели: Д. Г. Х., Д. Х. Д. и С. С. В., след което разпитал и останалите явили се свидетели. Объркването на първоинстанционния съдебен състав е довело до съществено процесуално нарушение на начина по който е проведено съдебното производство. Ненужно е било Специализираният наказателен съд да провежда разпоредително заседание, след като е започнал съдебното следствие по стария процесуален ред (по аргумент от § 114). Макар и новите процесуални норми да имат действие eх tunc, законът не е задължавал съда да прекъсне провежданото до момента съдебно следствие и да проведе процедура от предишен стадии на процеса. Тъкмо обратното, с преходната разпоредба на §114 от НПК изрично е предвидено, че нововъведеният институт на разпоредителното заседание не се прилага за неприключените съдебни производства, по които е започнато съдебно следствие. Дори и да е направил ненужното и излишното, съдът следва да прилага стриктно законовите норми. След като е решил да върне наказателния процес в предходен стадий от процеса, с приключване на разпоредителното заседание съдът следва законосъобразно да премине и проведе следващия стадий – на първоинстанционното съдебно заседание. Затова, на 09.02.2018 г., след проверката на явилите се процесуални страни, свидетели и експерти, съдът е следвало да постави началото на ново съдебно следствие, като съобрази задълженията си по новия чл. 276 от НПК, а не веднага да пристъпи към разпит на свидетелите. Незнанието на закона личи и от диспозитива на определението, с което продължил съдебното следствие, макар същото да е отменено две заседания по-рано, а е трябвало да даде ход на ново съдебно следствие. По този начин съдът е лишил подсъдимите от процесуалните им права на участие по делото (чл. 55 от НПК), от възможността да получат разяснения по обвинението чрез доклада на председателя на съдебния състав и от прокурора (по новия чл. 276, ал. 1 и 2 от НПК), както и от правото им да дадат обяснения (чл. 277, ал. 1 от НПК). Допуснатите процесуални нарушения са съществени, тъй като засягат правата на подсъдимите, на защитниците им (по доклада), а така също и на прокурора, защото е била отнета възможността му да даде разяснения по чл. 276, ал. 2 от НПК. Към това процесуално нарушение следва да бъде добавено и процесуалното действие на първоинстанционния съд по отмяна на определението за даване на ход на съдебното следствие, за да запита свидетелката С. В. дали желае да участва в наказателното производство като частен обвинител, неправилно считайки я за пострадал от престъплението. С основание касаторите възразяват в жалбите си срещу подобно процесуално поведение на решаващия съд. Когато при вече започнало съдебно следствие съдът направи опит да въведе нова страна в процеса, той допуска съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, защото накърнява процесуалните права на останалите страни в производството. Първоинстанционният съд е извършил поведение, без да е предприел необходимите процесуални действия, разрешаващи нововъведението, като например: свидетелят да е посочен като пострадал от обвинителната власт, да фигурира с това качество в обвинителния акт, да са му разяснени правата на пострадал в досъдебното производство (чл. 75, ал. 1 и 2 от НПК). Дори и след отказа на свидетелката С. В., съдът не може да продължи съдебното следствие, защото вече е отменил предходното си определение за даване на неговия ход, поради което всички следствени действия насетне трябва да проведе като постави началото на ново съдебно следствие. Допуснатите съществени процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 2 от НПК не могат да бъдат отстранени в следващите стадии от процеса. Затова, за тяхното отстраняването, делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд, като бъде продължено от нов съдебен състав от стадия на първоинстанционното съдебно заседание (предишния стадии на разпоредителното заседание вече е проведен), а постановените до момента съдебни актове на Специализираният наказателен съд и Апелативният специализиран наказателен съд подлежат на цялостна отмяна. 3. Съдилищата на нарушили и материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 във вр. с ал. 2 от НПК. Не са приложили законът, който е следвало да бъде приложен. Нарушението касае подсъдимия Г. Х. К., който не е подал касационна жалба, но отстраняването на нарушението е в негов интерес. Липсата на касационна жалба (както и на въззивна такава) не означава непременно, че подсъдимият е доволен от осъждането си от наложеното му наказание. Пасивното му процесуално поведение може да се дължи на различни причини. Подсъдимият К. е обвинен в това, че съвместно с касаторите подсъдими С. и А., упражнил принуда с цел да набави за себе си и за другите дейци имотна облага. Както Специализираният наказателен съд, така и Апелативният специализиран наказателен съд са пренебрегнали необходимите задълбочени изводи за описване на противоправното поведение на този деец и за откриване на правните си изводи за действителното му участие в престъплението. В приетата към мотивите на присъдата и във въззивното решение фактическа обстановка съдилищата сочат, че подсъд. К. (както и свид. Ю.) придружили подсъд. С. до неговите роднини в [населено място], [община], а при влизането в къщата подсъд. К. застанал до една от вратите в помещението. За разлика от останалите дейци-извършители, за които подробно са описани действията им по упражняване на принуда с вербални заплахи, закани и показване на газово оръжие, за подсъдимия К. не е посочено друго. В мотивите към присъдата на с. 10 Специализираният наказателен съд е приел, че „присъствието на подсъд. К. в помещението заедно с другите двама подсъдими..... е възприето от страна на свидетелите като заплашващо и ги е мотивирало да предадат исканата сума на подсъдимите. Съдебната практика е категорична – четем в мотивите – че дори и без отправяне на словесни заплахи от страна на подсъдимите, тяхното присъствие е достатачно, за да мотивира пострадалите да извършат нещо противно на волята им – в случая, да предоставят сума в размер на 200 лв. В тази връзка съдът се съгласява с възражението от страна на защитата, че действително никой от свидетелите не е възприел подсъд. К. като автор на заплахи, натиск или принуда, но счита, че не е необходимо наличието на вербална комуникация между подсъдимия и свидетелите, за да възприемат те неговото поведение като застрашаващо ги.” Правните изводи на първоинстанционният съд не почиват на законовите положения, на разбирането за правния характер на престъплението изнудване и на формалната логика. От една страна, съдът се съгласява, че подсъд. К. не е осъществил активно принудително поведение (вербално или двигателно), което недвусмислено да го посочва за съавтор на престъплението с останалите двама подсъдими, а от друга страна, безкритично приема подсъдимия за съизвършител на изнудването. Аргументацията на съда не се извежда от фактите по делото, а от впечатлението, което е останало у свид. Г. Х., който дори не е пострадал от престъплението. А вътрешните субективни преживявания на свидетелите не представляват доказателства по делото. Съгласно чл. 117 от НПК със свидетелски показания могат да се установят всички факти, които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина. Законовата норма не допуска като преки доказателства мислите, впечатленията и субективните представи на разпитания свидетел. Идентично на поведението на подсъд. К. е това на свид. П. Ю., но съдът не е съпоставил действията им, от една страна, на съществената разлика между качествата им в процеса – единият е подсъдим, а другият е само свидетел, от друга страна. Апелативният специализиран наказателен съд също не е отделил време и място в решението за доказателствен и правен анализ на поведението на подсъд. К.. Фактическата обстановка е дословно пренесена от присъдата. Вместо правни съображения на с. 9 от въззивното решение се съдържа декларативно изречение с препис от диспозитива на обвинителния акт и от диспозитива на присъдата, за участието на този подсъдим в задружното изнудване. Поведението на подсъд. К. не е разгледано критично спрямо повдигнатото обвинение и в съответствие с допустимите по чл. 20 от НК други форми на съучастие. Действията на този подсъдим по заставане прав до една от вратите в коридорното помещение на къщата, където деянието се сочи за извършено, както и липсата на други активни действия, включително и вербални (каквито изобилно са ползвани от подсъдимия С. и по-малко от подсъд. А.) е трябвало да бъдат преценени от гледище на участието на подсъдимия в изпълнителното деяние, което е основната разлика между извършителя (съизвършителите), от една страна, и помагачите и подбудителите, от друга страна. А така също и дали физическата близост до една от вратите на помещението представлява помагаческа дейност, съпътстваща и улесняваща деянието, или не представлява помагачество по смисъла на чл. 20, ал. 4 от НК, както е приела обвинителната власт за свид. Ю., който също е стоял близо до друга от вратите в същото помещение и не е употребил заплахи. Касационният съд намира, че поведението на подсъд. К., прието за установено в съдебни актове, разкрива физическо помагачество към деянието, защото го улеснява, поради което подсъдимият се явява помагач по смисъла на чл. 20, ал. 4 от НК , а не съизвършител – той не е участвал в изпълнителното деяние по чл. 214 от НК, не е упражнявал принуда. Предвид изхода от делото и наложителността от отмяна на първоинстанционната присъда и на потвърдилото го въззивно решение, нарушението на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 във вр. с ал. 2 от НК не може да бъде отстранено от касационната инстанция – с отмяната на съдебните актове престава да е налична фактическата обстановка по повдигнатото обвинение. А в касационното производство е недопустимо да се приемат фактически положения. Затова преквалифицирането на обвинението следва да се извърши при новото разглеждане на делото, освен ако не се установят други факти. Предвид изхода на касационното производство останалите доводи на касаторите за необсъдени възражения и за явна несправедливост на наказанието не могат да бъдат разгледани. Отмяната на първоинстанционната присъда и на въззивното решение са в полза на подсъдимия Г. Х. К., защото препятства влизането на осъдителната му присъда в сила, като предоставя нова възможност за възражения и искания против повдигнатото му обвинение за съизвършителство. Делото следва да започне от новия съдебен състав на Специализирания наказателен съд, от стадия на първоинстанционното съдебно заседание. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 във вр. с ал. 3, т. 2 от НПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 8 от 04.02.2020 г. по в.н.о.х.д. № 353/ 2018 г., по описа на Апелативния специализиран наказателен съд. ОТМЕНЯ присъда № 26 от 11.06.2018 г. по н.о.х.д. № 2519/ 2017 г. на Специализирания наказателен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд, от стадия на първоинстанционното съдебно заседание. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.