Р Е Ш Е Н И Е № 50028 Гр. София, 13.12.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА ИВАНКА АНГЕЛОВА при участието на секретаря СИЛВИЯНА ШИШКОВА като изслуша докладваното от съдия ПЕТЯ ХОРОЗОВА к. т. д. № 2610/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Многопрофилна болница за активно лечение Тракия“ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 260202/14.07.2021 г. по в. т. д. № 103/2021 г. на АС – Пловдив в частта, с която след частична отмяна на решение № 260153 от 18.12.2020 г. по т. д. № 144/2020 г. по описа на Старозагорския окръжен съд е отхвърлен искът на касатора срещу Национална здравноосигурителна каса за заплащане на сумата 22 980 лв., представляваща обезщетение по чл. 86 ЗЗД за забавено плащане на главницата от 75 410 лв. (стойност на извършена през м. февруари 2017 г. болнична помощ по клинични пътеки) за периода от 31.03.2017 г. до датата на предявяване на иска. В жалбата се твърди неправилност на въззивното решение в атакуваната част на всички основания, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорват се изводите на въззивния съд, че главното вземане е без уговорен падеж, като се поддържа, че падежът му съвпада с предвидения в договора, евентуално – че се прилагат правилата на ЗЗД относно договора за изработка и тъй като НЗОК е приела изработеното и е била поканена да престира, е изпаднала в забава. Дори да се счете, че за надлимитните дейности е предвидено заплащането да става след решение на Надзорния съвет на НЗОК, то от бездействието на този свой орган длъжникът не може да черпи права. На последно място се навеждат доводи, че въззивният съд не е бил сезиран с нарочно оплакване срещу правилността на решението по акцесорния иск и в тази част се е произнесъл, нарушавайки разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК. По подробни съображения в посочения смисъл се моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът по чл. 86 ЗЗД се уважи в предявения размер, с присъждане на сторените по делото разноски. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – Национална здравноосигурителна каса не е подал писмен отговор, не изразява становище и в хода на процеса. Касационно обжалване на въззивното решение в посочената част е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос относно приложението на чл. 269, изр. 2 ГПК, а именно - дали въззивната инстанция може да измени обжалваното решение и да пререши спора, при липса на конкретно оплакване във въззивната жалба срещу правилността на решението. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, с оглед поддържаните в жалбата основания за касационно обжалване, приема следното: За да прецени като неоснователна акцесорната искова претенция по чл. 86 ЗЗД, обусловена от забавата на длъжника, съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че уговореният в договора падеж за плащане на извършена болнична помощ по клинични пътеки и за вложени медицински изделия – 30-то число на месеца, следващ отчетния, е относим само към стойностите на закупените дейности и медицински изделия в рамките на лимитите за съответния месец, посочен в Приложение № 2 към договора, за които предварително е бил осигурен бюджет. За заявяването и евентуалното одобрение и заплащане на надвишаващите определените с Приложение № 2 стойности на извършените медицински услуги и вложени медицински изделия, в чл. 39, ал. 2–7 и чл. 40 от допълнително споразумение № 241859/27.05.2016 г. към сключения между страните договор № 241104 от 24.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки са предвидени ред и условия, при които възложителят (НЗОК), след внасяне на мотивирано предложение от изпълнителя (МБАЛ ТРАКИЯ ЕООД) за коригиране на определените с това приложение стойности, може да извърши такава корекция, съответно да предвиди допълнителни средства за закупуването и за заплащането на надлимитните дейности. В случая болницата не е твърдяла и установила наличието на писмено заявление по чл. 39, ал. 2 от договора, а освен това в посочените клаузи липсват предвидени конкретни срокове за евентуалното одобрение и заплащане на тези дейности и изделия, поради което падежът за заплащане на допълнителните средства не съвпада с този на плащанията за лимитираните медицински дейности и изделия, както неправилно е приел първоинстанционният съд. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване следва да се съобразят задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно същите процесуалният закон урежда служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните за спора факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. Ако първоинстанционният съд не е изпълнил тези задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция, независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. В т. 3 от тълкувателното решение изрично е посочено, че с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приел за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт; въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация на първата инстанция за необоснована само при наличие на съответно оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. От горното следва и отговорът на значимия за делото правен въпрос, а именно, че когато във въззивната жалба не са посочени конкретни оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да установи различна фактическа обстановка и въз основа на нея да пререши спора само в случаите, когато е длъжен да действа служебно. Когато няма такова задължение той е ограничен от заявеното в жалбата съгласно изричната разпоредба на чл. 269, ал. 2 ГПК. С оглед така дадения отговор въззивното решение се преценява като неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. От материалите по делото е видно, че във въззивната жалба на НЗОК липсват каквито и да било оплаквания за неправилност на решението на първата инстанция, постановено по иска с правно основание чл. 86 ЗЗД. Неговата отмяна се иска единствено като последица от отмяната на решението по иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗО за присъждане на дължимата главница, с оглед акцесорния характер на вземането. В нарушение на чл. 269, изр. 2 ГПК съставът на въззивния съд е приел различна фактическа обстановка относно момента, от който ответникът е изпаднал в забава, като служебно, без да са наведени доводи за необоснованост на първоинстанционното решение в тази част, е обсъждал клаузи от сключеното между страните допълнително споразумение и въз основа на тях е извел извод, че падежът на задължението е обусловен не от посочения в договора срок, а зависи от заявяването за заплащане на надвишаващите определените с Приложение № 2 стойности на извършените медицински услуги и вложени медицински изделия и неговото евентуално одобряване от надзорния орган на ответника – обстоятелство, което е приел за неосъществено преди подаване на исковата молба в съда. Макар че апелативният съд се е произнесъл извън рамките на ограничения въззив, неговото решение не е недопустимо на това основание, доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК е изцяло относима към правилността на въззивния съдебен акт, като в този смисъл е и трайната практика на ВКС (вж. решение № 172 от 10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г. на І т. о., решение № 60046 от 28.07.2021 г. по т. д. № 2916/2019 г. на І т. о., решение № 22 от 10.08.2022 г. по т. д. № 2237/2020 г. на І т.о. и др.). Тъй като за разрешаването на спора не е необходимо извършването на нови съдопроизводствени действия, след отмяна на въззивното решение по иска по чл. 86 ЗЗД касационният съд следва да се произнесе по същество, възприемайки неоспорените от въззивника изводи по фактите, а именно, че съобразно сключения между страните договор възложителят дължи заплащане на извършените от изпълнителя дейности до 30-то число на месеца, следващ отчетния, поради което същият е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва върху сумата от 75 410 лв., считано от 31.03.2017 г. Обезщетението за забава възлиза на 24 382 лв., но доколкото акцесорният иск е предявен за сумата от 22 980 лв., същият следва да бъде уважен изцяло. Въззивното решение следва да бъде отменено и в частта относно разноските (въпреки частичната отмяна на първоинстанционното решение, същото е изцяло отменено в частта за разноските и въпросът е пререшен, поради което по същия начин следва да процедира и касационният съд) и вместо него следва да се постанови друго, с което в полза на МБАЛ ТРАКИЯ ЕООД да се присъдят всички разноски за триинстанционното производство, както следва - 4 085.60 лв. за първата, 300 лв. за въззивната и 689.60 лв. – за касационната инстанция. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 260202/14.07.2021 г. по в. т. д. № 103/2021 г. на АС – Пловдив в частта, с която след частична отмяна на решение № 260153 от 18.12.2020 г. по т. д. № 144/2020 г. по описа на Старозагорския окръжен съд е отхвърлен искът на „Многопрофилна болница за активно лечение Тракия“ ЕООД срещу Национална здравноосигурителна каса за заплащане на сумата 22 980 лв., представляваща обезщетение по чл. 86 ЗЗД за забавено плащане на главницата от 75 410 лв. (присъдената стойност на извършена през м. февруари 2017 г. болнична помощ по клинични пътеки) за периода от 31.03.2017 г. до датата на предявяване на иска; както и изцяло в частта относно разноските, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Национална здравноосигурителна каса с БУЛСТАТ[ЕИК] да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение Тракия“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] сумата 22 980 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 75 410 лв., считано от 31.03.2017 г. до 07.06.2020 г., на основание чл. 86 ЗЗД, както и съдебно-деловодни разноски за трите инстанции в размер на 5 075.20 лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: