Ключови фрази


20
гр. д. № 318/2016 г. на ВКС, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


N 449

София, 29.07.2016 година

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА

изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 318/2016 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадени от С. Б. С., чрез процесуалния му представител адв. Е. Х. от САК и от М.-Л. Б. Х. чрез процесуалния й представител адв. В. Г. от САК касационни жалби срещу решение № 1418 от 02.07.2015 г. по гр. д. № 1108/2015 г. на Софийски апелативен съд в частите, с които е потвърдено решение № 433 от 31.10.2014 г. по гр. д. № 523/2011 г. на Софийски окръжен съд, в частта му, с която е признато за установено по отношение на касатора и М.-Л. Б. Х. правото на собственост на Държавата върху спорните имоти, придобито на основание давностно владение; - са осъдени С. С. и М.-Л. Х. да ревандикират същите имоти на Държавата; - е отменено същото решение, в частта, по искането за признаване право на задържане на всеки от тях на основание чл. 72, ал. 3 ЗС до заплащане на разликата над 17463.00 лв. до 19329.00 лв., представляваща стойността на необходимите и полезни разноски, направени в процесните имоти и вместо това е постановено друго решение, с което е отхвърлено това възражение за разликата над 17463.00 лв. до 19329.00 лв., поради извършване на съдебно прихващане със вземането, което Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, има по отношение на тези ответници за сумата по 1357.00 лв. от всеки от тях, представляваща обезщетение за неоснователно лишаване от ползване на процесните сгради за периода от 01.03.2006 г. до 01.03.2011 г., както и за сумата 509.00 лв., представляваща лихва за забава за периода от 01.03.2008 г. до 01.03.2011 г.; - е отхвърлено възражението на С. С. и
М.-Л. Х. за признаване право на задържане на имотите до заплащане на сумите за разликата над 17463.00 до 19329.00 лв. за всеки от тях, представляващи стойността на извършените от тях подобрения и полезни разноски в същите сгради.
Касаторката Х. е въвела довод за недопустимост на въззивното решение, в частта, с която е извършено прихващане на дължимата от нея сума на Държавата на основание чл. 73, ал. 1 ЗС (неправилно посочено като чл. 59 ЗЗД) с тази, която Държавата е осъдена да й заплати за направените от нея необходими и полезни разноски за имота. Обосновава този довод с това, че е оттеглила първоначално заявеното искане за допускане на прихващане и съдът е констатирал това с доклада по делото от 16.03.2012 г.
Ответникът по касация Държавата е подал отговори по двете касационни жалби, в които оспорват наличието на основания за допускане на касационна проверка на обжалваното въззивно решение, както и касационните жалби по същество.
В срока за отговор Държавата е подала и насрещна касационна жалба, с която иска отмяна на въззивното решение в частите с които: - е признато право на задържане на имота на ответниците Х. и С. до заплащане от ищеца стойността на направените от тях разноски за поддържане и подобряване на имота; - са отхвърлени исковете по чл. 73, ал. 1 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу ответниците Х. и С. за заплащане на сумите от по 5001 лв., представляващи обезщетение за ползване на имота за времето от 17.11.2003 г. до 01.03.2011 г., както и сумите от по 1000.00 лв., представляващи мораторна лихва за забава върху главницата; - в частта за разноските.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което са допустими. Насрещната касационна жалба е подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и също е допустима.

Върховният касационен съд за да се произнесе по искането за допускане на касационна проверка на въззивното решение взе предвид следното:
Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, е предявила обективно и субективно съединени искове срещу С. С. и М.-Л. Б. Х., Ф. фон В., А. фон В., О. фон В., С. Е. М. Л. и М. Л. –Б. дьо Ш. по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че е собственик на следните имоти: централна сграда, включваща дворец, сграда за свитата и сграда за прислугата, застроени на площ от 580 кв. м.; сграда – караулно помещение на площ от 199 кв. м.; сграда – кухня на площ от 81 кв. м., всички намиращи се в имот с идентификатор 65231.920.38, с площ от 20368 кв. м. по кадастралната карта на [населено място], м. С.. Предявила е и искове за ревандикиране на описаните имоти срещу С. С. и М.-Л. Б. Х..
Държавата е поддържала, че сградите са построени върху терен, собственост на С. община и са собственост на държавата на основание изтекла в нейна полза придобивна давност. Владението е осъществявано от 1904 г., когато сградите са били построени със средства от държавния бюджет, предоставени на Интендантството на цивилната листа на царя, и към 1924 г. установеният от Закона за давността двадесет годишен давностен срок е бил завършен.
При условията на евентуалност е направено позоваване и на придобиване на правото на собственост по разпореждане на Закона за обявяване държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници (ЗОДСИСБЦ). Поддържала е, че решението на Конституционния съд № 12 от 04.06.1998 г. по к. д. № 13/1998 г., с което ЗОДСИБЦ е обявен за противоконституционен, има действие за напред, поради което отнемането на имотите е запазило своето действие и не е имало основание за издаване на заповед № ДИ-524 от 17.11.2003 г. на Областния управител на област София за отписване на „двореца С.” от книгите за държавна собственост.
При условията на обективно и субективно съединяване Държавата е предявила претенция за заплащане на обезщетение за ползване на имотите без основание за времето от 17.11.2003 г. (датата на деактуване на имотите и предаването им на ответниците) до предявяване на иска на 01.03.2011 г. общо в размер на 35007.00 лв., или по 5001.00 лв. от всеки от ответниците, ведно с мораторна лихва за същия период общо в размер на 7000.00 лв. или по 1000.00 лв. от всеки един ответник, както и искове по чл. 73, ал. 1 във вр. с чл. 93 ЗС за заплащане на реализираните добиви от сградите, чрез събиране на входни такси при посещаването им за периода от 17.11.2003 г. до 24.03.2011 г.
Ответниците по иска са навели правоизключващото възражение за придобиване на имотите на основание давностно владение, както и че те са били построени и владяни от цар Ф. до абдикацията му през 1918 г., а след това от цар Б. ІІІ, баща на първите двама и дядо на останалите, а след смъртта му от съпругата му царица Д. С. в лично качество и като законен представител на децата си С. С. и М. –Л. Х. до 16.09.1946 г., когато имотите са завладяни от Държавата. Поддържали са, че не са строени с държавни средства, а с лични на Ц. Ф. и са служели за лични нужди на семейството, а не за нуждите на монархическата институция.
Позовали са се и на владението, осъществявано от Ц. Б. ІІІ след абдикацията на Ц. Ф. до смъртта му, настъпила на 28.08.1943 г., а след това и на владението, осъществявано от неговите наследници до 1946 г.
Позовали са се и на добросъвестно давностно владение по чл. 79, ал. 2 ЗС, осъществявано чрез държател от 04.06.1998 г., когато е влязло в сила решението на КС по к. д. № 13/1998 г., а най-късно от 17.11.2003 г., когато имотите са били отписани като държавни и им е предадено владението. Определят решението на КС за правното основание, на което са установили владение върху имотите.
На последно място са поддържали, че са собственици и на основание реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Основали са наличието на предпоставките на това реституционно основание с това, че след като ЗОДСИСБЦ е бил обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд по к. д. № 13/1998 г., то имотът е бил отнет от държавата без основание, което е предпоставка за прилагане на посоченото реституционно основание.
Твърдяли са също, че фактическото отнемане на сградите е станало през 1946 г., т. е. преди влизане в сила на ЗОДСИСБЦ.
Ответниците са въвели и възражение за признаване на право на задържане до заплащане стойността на направените от тях необходими разноски от по 19392.00 лв. за С. С. и М. –Л. Х..
От фактическа страна съдът е приел за установено, че касаторите са наследници на Ф. І М. Л. С. и преки наследници на сина му Б. ІІІ, а останалите ответници са наследници на дъщеря му Н. Б. фон В..
Сградите, предмет на исковете, са били построени в земя на община С., която е била част от горския фонд, през 1904 г. по време царуването на цар Ф. и той ги е използвал със семейството си до абдикирането му през 1918 г., а след това са владяни от неговия син Б. ІІІ и семейството му до 1943 г., когато почива, а след това от неговите наследници до 1946 г.
Въз основа на приобщените писмени доказателства – бюджетите на Българската държава, за периода от 1885 до 1949 г., съдът е приел за установено, че за всяка година Цивилната листа е представлявала отделно перо в бюджета на Върховното представителство (глава първа), по което са предвиждани разходи за канцеларията и „обдържване” на дворците. След 1907 г. в описанието на бюджетните разходи се сочи, че са отпускани пари за поддържане на дворците, без те да са били конкретно изброявани. Установява се и това, че сградите, описани като Двореца С., са посочени в списъка на обектите, издържани от държавния бюджет чрез Интенданството.
С писмени доказателства е установено, че по времето на цар Ф. е било учредено „Маршалство на двора”, което да завежда управлението на дворците и другите учреждения и имоти на Негово Величесто Царя. В него се е включвало И. на цивилната листа (ИЦЛ), управление на дворците, и управление на автопарка, музея и библиотеката, градините и дворците. През 1919 г. е приет Правилник за управление на Цивилната листа на Негово Величество Царя. В т. 3 от него се установява, че интендантството е граждански институт, представляващ интересите на Двора. От писмените доказателства не може да се установи дали спорните сгради са построени със средства, определени за Интендантството на цивилната листа или с лични средства на цар Ф.. Установява се, че са поддържани с държавни средства, предоставени на Интенданството, което е било натоварено с издръжката на царското семейство и поддържането на сградите на дворците и др., за изпълнение на което му е било признато право да се разпорежда с отпуснатите от бюджета средства за издръжката на Царя и семейството му.
Съдът е намерил, че от събраните гласни доказателства не се установява по несъмнен начин, че за построяването на двореца цар Ф. е вложил лични средства, предоставени от майка му К. С., тъй като свидетелите не възпроизвеждат свои преки впечатления, а сведения които са чули от трети лица.
Въз основа на така приетите за установени факти съдът е приел, че въведеното от Държавата, ищец по иска, в хода на процеса придобивно основание – приращение, е направено след срока по чл. 214, ал. 1 ГПК, поради което не следва да бъде обсъждано.
По отношение правния статут на Интенданството въззивният съд се е позовал на разрешението, дадено в решението, постановено на основание чл. 290 ГПК по гр. д. № 673/2011 г. на І г. о. на ГК, в което е прието, че Интендантството на цивилната листа на Негово Величество Царя е държавно юридическо лице-учреждение, което е създадено по разпоредителната система, което придобива собственост и извършва дейности със средства от държавния бюджет и осигурява с дейността си издръжката и грижите за царя като държавен глава. Цивилната листа или както още е наричана Интендантството на цивилната листа (ИЦЛ) не е частна структура. Издръжката й се е осъществявала с държавни средства, като едно от задълженията й е било да строи и поддържа дворците, да води регистри за тях, като разходите за тази дейност са били определяне от държавния бюджет. ИЦЛ е могло да придобива самостоятелно собственост, което следва от факта, че в някои нот. актове за придобиване на недвижими имоти е посочено като страна приобретател. Приел е за безспорно установеното, че ИЦЛ е построило с предоставените му средства сградите, предмет на иска, и ги е поддържало и владяло от 1904 г. поради което до 1924 г. е придобило правото на собственост върху тях на основание давностно владение.
За неоснователен е намерен доводът на ответниците, че цар Ф. е владял тези сгради за себе си и на оригинерно основание давностно владение е придобил собствеността върху тях. Прието е, че не е установен субективният елемент на давностното владение. Ползването, осъществявано от Царя и семейството му, е било за задоволяване на нуждите му като монарх, за което са били построени и предоставени дворците.
Не са били налице условията за присъединяване на осъществяваното от цар Ф. владение към това, осъществявано от цар Б. ІІІ, тъй като абдикацията е политически акт. Поради това не е налице правоприемство по смисъла на чл. 309, ал. 2 ЗИСС, тъй като абдикацията не е акт, извършен в полза на определено лице, за да се приеме, че е налице правоприемство във всички права на монарха, както тези, произтичащи от управителните му функции като държавен глава, така и на тези, притежавани в лично качество.
За неоснователно е намерено и позоваването на изтекъл давностен срок в полза на цар Б. ІІІ за времето от 03.10.1918 г., когато се възкачва на престола, до преди смъртта му, настъпила на 28.08.1943 г. Този извод е обоснован със спиране на давността поради изключителни събития, осъществили се в периода от 1912 г. до 1914; в периода от 1914 г. до 1915 г. и от 12.05.1921 г. и с позоваване на установената забрана в Закона за бюджета, отчетността и предприятията за придобиване по давност на недвижими имоти, които принадлежат на държавата, общините и други публично-правни личности, влязъл в сила на 15.04.1934 г. Въз основа на тези обсъдени нормативни актове е намерено, че до влизане в сила на Закона за бюджета през 1934 г. в полза на цар Б. ІІІ не е изтекъл предвиденият 20 годишен давностен срок в чл. 34 от действалия ЗД, а след това такъв не е текъл поради законовата забрана.
Позоваването на реституция, настъпила на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, е намерено също за неоснователно, поради това, че не са били налице предпоставките за това. Имотите, предмет на иска, не са били отнети без законово основание. Обявяването на ЗОДСИСБЦ за противоконституционен има действие за напред, поради което отнемането на имотите от държавата не е извършено без основание.
Не се установява наличието и на втората хипотеза за настъпване на реституция по цитираната норма – имотите да са отчуждени не по установения в закона ред. На последно място не е доказано сградите да са били лична собственост на ответниците към момента на одържавяването им. Тези предпоставки следва да са били налице при влизане на ЗВСОНИ в сила, тъй като са елементи от фактическия състав на реституционната норма и само при кумулативното им наличие законът поражда непосредственото си действие.
Съдът е достигнал до извода, че обявяването на ЗОДСИСБЦ за противоконституционен, няма реституционно действие. Обосновал се е с това, че решенията на Конституционния съд имат действие за напред. В този смисъл е и разрешението, дадено в решение № 22 от 31.10.1995 г. по к. д. № 25/1995 г., обн. в ДВ бр. 105 от 01.12.1995 г. за тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията на РБ, в което е прието, че актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане на решението в сила, но до тогава е бил действащ и е породил правните последици, към които е насочен.
За неоснователно е намерено твърдение, че конституционното решение по к. д. № 12/1998 г. има реституционни последици, което е обосновано с това, че Конституцията не съдържа разпоредба, с която да задължава народното събрание да уреди правните последици, настъпили от прилагането на обявения за противоконституционен закон.
На последно място е прието, че не е основателно позоваването на оригинерното основание давностно владение, което е осъществявано от 10.06.1998 г. (влизане в сила на решението на КС) до предявяване на иска. По делото е установено, че до 17.11.2003 г. владението е осъществявано чрез ползвател – Съюза на българските писатели, а след тази дата лично от наследниците – ищци по иска, от която дата до предявяване на иска не са изтекли предвидените в чл. 79, ал.1 ЗС десет години.
В обобщение съдът е приел, че държавата е придобила правото на собственост върху спорните сгради на основание давностно владение, ищците не се легитимират като собственици въз основа на релевираните от тях придобивни основания, поради което предявеният ревандикационен иск е основателен.
Възражението за признаване право на задържане върху имота до заплащане стойността на направените необходимите и полезни разноски за поддържането на имота е намерено за основателно. Съдът е приел за установено въз основа на събраните доказателства – писмени, гласни и приета техническа експертиза, че ответниците са извършили описаните във възражението работи, като част от тях са за поддръжка на сградите, а останалите, които са за благоустрояване на терена, са полезни разноски. Установено е, че размерът им възлиза общо на 19329 лв. за всеки един от касаторите. Възприел е изводът на първоинстанционния съд, че при извършването им ответниците са били недобросъвестни владелци и претенцията им намира основание в чл. 73, ал. 1 ЗС. Тъй като разноските са направени със знанието и без противопоставянето на собственика, размерът на обезщетението за тях следва да се определи на основание чл. 74, ал. 2 във вр. с чл. 72 ЗС – стойността на необходимите разноски, а за подобренията – сумата, с която се е увеличила стойността на имота. Въз основа на това е определил правната квалификация на възражението за задържане като такова по чл. 72, ал. 2 ЗС.

По иска на Държавата за осъждане на ответниците да заплатят на основание чл. 73, ал. 1 ЗС общо сумата 35007.00 лв. или по 5001.00 лв. всеки един, които суми представляват стойността на добивите, получени от процесните сгради, реализирани чрез събиране на входни такси от посетители за времето от 17.11.2003 г. до 24.03.2011 г., съдът е приел, че ищецът не е доказал да са реализирани такива приходи, поради което исковете са неоснователни.

По исковете на Държавата за осъждане на ответниците да заплатят общо сумата 35007.00 лв. или по 5001.00 лв. всеки един, представляваща обезщетение за ползване на имота без основание за същия период от 17.11.2003 г. до 24.03.2011 г., както и сумата общо 7000.00 лв. или по 1000.00 лв. от всеки един, представляваща мораторна лихва, въззивният съдът е приел, че претенциите са основателни. Касаторите са били недобросъвестни владелци, тъй като са владяли имота без правно основание. Установено е, че ищецът е собственик на имота. С икономическа експертиза е определен средногодишният наем за имота на сумата 1900 лв. или по отношение на всеки един от ответниците за исковия период възлиза на сумата 1357.00 лв. Въз основа на така приетите за установени факти въззивният съд е намерил, че тези искове са основателни по отношение на С. С. и М.-Л. Б. Х. и че предвид направеното възражение за прихващане, искането за признаване право на задържане е основателно до размер на 174630 лв., която сума представлява разликата между стойността на направените необходими разноски и подобрения от всеки от тях (19329.00 лв.), намалена със стойността на дължимото обезщетение за ползване на имота (1357.00 лв.) Въз основа на това е отменил първоинстанционното решение, с което тези претенции са отхвърлени като неоснователни, поради това че държавата е предала доброволно владението на имота на касаторите, считайки ги за собственици. Постановил е друго по съществото на спора, с което е признал право на задържане върху имота в полза на С. С. и М.-Л. Б. Х. до заплащане от Държавата на стойността на направените от тях полезни и необходими разноски възлизащи на 174630.00 лв. за всеки един.

По касационната жалба на С. С.:
Формулираните в изложението към касационната жалба на С. С. въпроси са за това: 1. Съществувало ли е ИЦЛ в периода 1904 до 1924 г. и 2. било ли е то самостоятелно учреждение (юридическо лице) преди приемане на Правилника за управление на цивилната листа на Н. В. Царя от 1919 г. с оглед възможността или невъзможността за установяване на владение преди тази дата и ако е било държавно учреждение дали е владяло за себе си, или в полза на държавата или в полза на монарха?
3. Записването на имотите, предмет на иска, като частни имоти на царя в описа на интенданта, както и „ описа на сградите, собственост на монарха като физическо лице ,, предадени за ползване от дворцовото интендантство към 1.01.1993 г.”, изготвен от ИЛЦ показват ли, че имотите се делят на две групи - частна собственост и предоставени на царя за ползване?
4. След като ИЛЦ е стопанисвало и частните имоти на царя, могло ли е да ги владее за себе си, с цел да станат негова собственост, съответно собственост на държавата?
5. Възможно ли е цар Б. да присъедини владението осъществявано от баща му цар Ф.?
6. Общината по време на Третото Българско царство поданик ли е на Царство България и има ли законова пречка царят като физическо лице да владее срещу общината”
7. Има ли намерение за своене на имотите от страна на ИЦЛ, които самото то е посочвало като лична собственост на цяра в съставяните от него описи на сградите, собственост на Н. В. Царя.

Първият въпрос не обуславя основание по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК за допускане касационна проверка по него.
Сградите, предмет на иска, са построени в периода от 1904-1914 г. по време царуването на цар Ф., в терен, предоставен от [община], за който съдът е приел, че е държавна собственост, тъй като не е установено правно основание, на което да е бил придобит от общината. По делото не е установено да са построени с лични средства на цар Ф.. Прието е, че за това са вложени държавни средства, предоставени за издръжката на царя и управлявани от Интендантството на цивилната листа. Няма доказателства да е отстъпено право на строеж за сградите, поради което те по приращение са станали собственост на държавата. От тези факти и по аргумент от чл.78 от Законът за имуществата собствеността и сервитутите (ЗИСС), действал в този период, е прието, че не е оборена установената с нормата презумпция, че приращенията са направени от собственика на земята с негови средства.
Не е оборена и втората презумпция установена в нормата, тъй като не е доказано цар Ф., а след абдикацията му неговите наследници, да са станали собственици на някое от предвидените юридически основания за придобиване право на собственост.
Въпросите за това дали е съществувало Интендантството на цивилната листа в периода от 1904-1924 г. и имало ли е статут на самостоятелно учреждение до приемане на Правилника за управление на цивилната листа на Н. В. Царя от 1919 г., не обуславят допускане на касационна проверка.
За издръжката на монарха като държавен орган се е предвиждала Цивилна листа. Размерът й е бил определян ежегодно с гласуването на Държавния бюджет. Цивилната листа е била юридическо лице и се е управлявала от особен интендант. Свързаните с короната имущества са се считали държавна собственост. В този смисъл е приетото в правната теория („Основи на царската власт и престолонаследието – правна история, теория, догматика”, авт. Д-р. Л. В., издание на печатница „Съгласие” от 1931 г., [населено място]). Друго становище по този въпрос е изразено от същия автор в научния му труд „Организация на демократичната държава, 1941 г.: "(Цивилната листа се нарича определената по законодателен ред годишна сума, която държавата винаги вписва в бюджета си за обдържането на монарха и неговия двор. Цивилната листа е публично правна институция и е призната за юридическа личност, за да могат имотните интереси на държавния глава да се уреждат по общоустановения правов ред, без да се намесва неговата личност)".
Даденото от съда разрешение на въпроса е в съответствие и с възприетото в решения № 209 от 08.06.2012 по гр. д. № 673/2011 г. на I-во г. о. на ВКС и решение № 68 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 6043/2015 г. на IІ-во г. о. на ВКС, които съставляват задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК.
Третият въпрос е изведен от това, че съдът е приел, че записването на имотите, предмет на иска, като частни имоти на царя в различни описи от 1933 г. до 1946 г. не поражда права и не може да обоснове извод, че са собственост на Царя.
До този извод съдът е стигнал след обсъждане записванията в съставяни описи от интенданта, както и „описа на сградите, собственост на монарха като физическо лице, предадени за ползване от Дворцовото интендантство към 01.01.1933 г.”, в който в раздел втори е записано, че само постройките са на Н. В. Царя, а мястото е държавно или на С. община. След като е констатирал, че стопанисваните от ИЦЛ имоти са били разделяни на две групи: частна собственост и предоставени на царя за ползване, е достигнал до извода, че това е косвено доказателство, което създава индиция за принадлежността на стопанисваните имоти, но не може да обоснове извод за това кой е бил носител на правото на собственост върху тях.
Поставеният като трети въпрос е свързан с поставения четвърти въпрос – след като ИЦЛ е стопанисвало и личните имоти на царя, могло ли е да ги владее за себе си, с цел да станат негова собственост, съответно собственост на държавата.
Поддържа се, че те са разрешени в противоречие с възприетото в № 209 от 08.06.2012 по гр. д. № 673/2011 г. на I-во г. о. на ВКС .
Тези въпроси не са обосновали решаващите изводи на съда относно принадлежността на правото на собственост върху сградите, предмет на иска.
Намерено е, че те са построени със държавни средства, предоставени на ИЦЛ за задоволяване нуждите на монарха. Тъй като ИЦЛ се е разпореждало с предоставените му държавни средства, то е било със статут на държавно учреждение и осъществяваното от него владение на имотите, предоставени на царя, е било за и в полза на държавата. Така е мотивиран изводът, че държавата е придобила право на собственост върху сградите на оригинерно основание давностно владение.
Записването в списъци на имуществото, стопанисвано от ИЦЛ, има само информационно значение. Способите за придобиване на вещни права са установени в закона и съдът е формирал извода си за това дали сградите са собственост на ответниците или на държавата въз основа обсъждане на това дали се е осъществил някой от тях.
Въпросите не обуславят общото основанието по чл. 280, ал.1 ГПК, както и конкретното основание по т. 3 на същата норма за допускане касационна проверка по него.
Във въпрос № 5 се твърди, че съдът се е произнесъл по въпроса за невъзможността да бъде присъединено владението, осъществявано от цар Ф., към владението от страна на сина му Ц. Б. ІІІ. Допускането по този въпрос се иска на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
Изводът, че Ц. Б. III не е могъл да присъедини, осъществявано от цар Ф. владение върху сградите, е обосновано с това, че осъществяваното от цар Ф. владение е било в качеството му на монарх и за задоволяване на потребностите му като такъв. Сградите са били държавна собственост и предоставени на монарха в качеството му на държавен орган, за изпълнение на произтичащите от това функции, поради което не са могли да бъдат предмет на давностно владение, с цел придобиване на вещни права върху тях от монарха в качеството му на физическо лице.
Способът, по който е могло да се предоставя държавен имот в полза на царя е бил дотацията, осъществяването на фактическия състав на който не е доказан.
Осъществяваното владение от Ц. Ф. е било в качеството му на монарх. Естеството на монаршеската институция е такова, каквото е естеството на службата на всеки публичен орган независимо от широтата на компетентност и това, че стои най-високо в йерархията. Както органът упражнява делегирана от държавата публична власт, така и монархът упражнява предоставената му от държавата такава. Той не действа по свое право, а по силата на действащото конституционно право.
Направеният от съда извод, че монархът, упражнявайки предоставените му властнически функции, не е могъл да владее предоставените му за задоволяването на тези потребности имоти за себе си като физическо лице, е обоснован и законосъобразен.
На следващо място абдикацията, действително е била приравнена на физическата смърт на монарха, но само относно престолонаследието. Това следва и от чл. 34 на Конституцията от 1978 г. Престолонаследието е било институт на публичното право, от което е изведено разбирането, че не е било основание за преминаване на субективните имуществени права от монарха като физическо лице, към имуществената сфера на наследниците му по правилата на наследяването, като институт на гражданското право.
Поставеният въпрос е разрешен при правилно прилагане на действалата нормативна уредба. По него има формираната задължителна практика, поради което не обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане касационна проверка.

Шестият въпрос е за това дали общината по времето на Третото Българско царство е със статут на поданик на царството и има ли законова пречка царят като физическо лице да владее срещу общината. Въпросът е изведен от изразеното в мотивите на въззивното решение становище, че царят не може да упражнява давностно владение срещу физически лица (поданици) и поради това, че не е съобразено, че строителството е извършено в общински терен.
Въпросът не обуславя общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане касационна проверка по него, тъй като не е решаван от съда. Съдът е приел, че теренът е държавна собственост, след анализ на действалата нормативна уредба за горите и способите за придобиване право на собственост върху гори от общината. От това е формирал извод, че постройките са осъществени в държавен терен и владението е противопоставяно на Държавата.


Седмият въпрос е за това имало ли е намерение за своене на имотите от страна на ИЦЛ, които то е посочвало като лична собственост на Н. В. Царя в съставяните от него описи на сградите. Въпросът се обосновава с това, че вписването на имотите като лични на Царя, сочи на липсата на намерение за своенето им от ИЦЛ. То се определя се и като признание, че имотите не са собственост на държавата.
Въпросът не е обусловил решаващия извод на съда, че сградите са станали държавна собственост на основание оригинерния способ давностно владение.
Прието е, че ИЦЛ е изпълнявало възложените му функции да изгради, поддържа и стопанисва имотите, обслужващи монарха. В това си качество е действало като субституент на държавата и осъществените от него правни и фактически действия са породили правни последици за държавата. Сградите са построени в имот, собствен на държавата, от което следва, че са станали по приращение нейна собственост. По делото не е опровергана презумпцията на чл. 78 ЗИСС, тъй като не е установено правото на собственост върху сградите да е придобито на правно основание от наследодателя на ответниците в периода 1904 г. до абдикацията му през 1918 г. Касаторите не са установили праводателите им да са придобили правото на собственост върху сградите на някое от установените в закона основания или по давност.
Поставеният въпрос не е в пряка връзка с решаващите правни изводи на съда, поради което не обуславя общо основание за допускане касационна проверка по него.

II. По касационната жалба на М. Х.:

Допускане до касационна проверка се иска на решението в частта, с която е уважено възражение за прихващане за сумата от 17463 .00 лв., представляващи признати от съда разноски за поддържане и подобряване на имота, по разгледаното възражение за задържане на имота, направено от касаторката. Поддържа се, че в тази част решението е недопустимо, тъй като съдът е бил десезиран с искането за прихващане. Позовава се на подадената от нея, чрез повереника й молба от 16.03.2012 г., с която в изпълнение указанията на съда е уточнила, че поддържа само възражението за право на задържане върху спорните имоти до заплащане от страна на ищеца направените от нея необходими и полезни разноски за имота.
Поставеният процесуален въпрос обуславя допускане на касационна проверка на въззивното решение в тази част. Основание за това е служебното задължение на съда да следи за допустимостта на решенията. Основание е и направеното уточнение от страната с молба от 16.03.2012 г., че поддържа възражение за признаване право на задържане на имота до заплащане на направените разноски за поддържането му и че не поддържа направеното в отговора по исковата молба искане за прихващане, като защитно средство срещу предявения срещу нея иск по чл. 73, ал. 1 ЗС, което не е било взето предвид при постановяване на решението.
Не обуславя основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК поставеният като втори процесуален въпрос – длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани доказателства по делото и да изложи свои мотиви относно приетите за установени факти и правните изводи, формирани въз основа на тях.

Съдът е обсъдил събраните доказателства, които е определил като относими за спора, проследил ги е в хронологичен ред и правното им значение и въз основа на това е формирал правните си изводи.
Допускане до касационна проверка на въззивното решение се иска и по разрешените материалноправни въпроси: 1. ИЦЛ дали е със статут на държавно юридическо лице при действието на Конституцията от 1879 г. и Закона за юридическите лица и без наличието на закон или друг нормативен акт, с който Интендантството да е създадено като самостоятелно държавно юридическо лице?
2. Упражняваното от него давностно владение върху имотите дали има за последица придобиване на вещни права върху тях от ИЦЛ като юридическо лице или от държавата?
3. Прилага ли се за държавата и за държавните юридически лица и в частност за Интендантството на цивилната листа спирането на сроковете за придобивната давност, установявано многократно в периода от 1912 г. до 1924 г. ?
4. Може ли придобивната давност да тече в полза на държавно юридическо лице (ИЦЛ) преди то да е възникнало. (Съдът е приел, че то е възникнало като държавна структура през 1919 г., когато е приет Правилник за цивилната листа на Н. В. Царя)?.
5. Съставлява ли мълчалив отказ от давност по смисъла на чл. 7 от ЗД (отм.) ако след изтичането на давностния срок и преди предявяване на иска за собственост, ищецът е направил изявления в съставени от него документи, от които следва, че счита праводателя на ответниците за собственик на имота?
6. При действието на Конституцията от 1879 г. и действалата до 1946 г. нормативна уредба, съществувала ли е забрана монархът да придобива право на собственост по давност?
7. Представляват ли имотите, придобити за монархическата институция, особен вид собственост, различна от държавната собственост и кому са принадлежали до обявяването им за държавни ако това е станало със ЗОДСИСБЦ? Поддържа се, че въпросът обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, тъй като по нето до сега няма формирана задължителна практика.
8. С обявяване на ЗОДСИСБЦ за противоконституционен, отпада ли правното основание за собственост на държавата и възстановява ли се положението отпреди приемането на закона?
9. Представлява ли решение № 12 от 1998 г. на Конституционния съд по к. д. № 12/1998 г. „годно правно основание” по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, придаващо качеството на добросъвестен владелец на ответниците М. Х. и С. С.?
10. Лицата, на които държавата е предала недвижими имоти като собствени по силата на „реституция”, дължат ли на държавата обезщетение за неоснователно ползване на имота по чл. 73, ал. 1 ЗС от датата на предаване на имота до датата на предявяване на иска за собственост от държавата срещу тях или правата им трябва да се уредят като правата на добросъвестни владелци и те не дължат обезщетение, защото ползването не е без основание?
Поддържа се, че поставените въпроси съставляват основания по чл. 280, ал.1, т. т. 1 и 3 ГПК, тъй като са обосновали решаващите изводи на съда, за основателност на ревандикационния иск и са от значение за точното прилагане на законите.

Първият и вторият въпроси не обуславят основание за допускане касационна проверка. Те са идентични с поставения като първи въпрос от касационната жалба на касатора С., поради което изложените мотиви в предходния раздел І са относими и за тях.
Не обуславя основание за допускане на касационна проверка и третият въпрос.
Течението на времето, като уредено от правото явление, може да бъде спряно. По отношение на гражданските права това означава да се спре броенето на сроковете. Мораториум се установява при изключителни събития като природни бедствия или война, които създават обективна невъзможност за спазване на сроковете, с акт на компетентен държавен орган, тъй като засяга целия граждански оборот. Той се прилага по отношение на всички гражданскоправни субекти. Съдът съобразявайки законите, с които е установявано спиране течението на сроковете, обосновано е приел, че в периода от 17.12.1912 г. до 11.08.1921 г. многократно е спирано течението на придобивната давност. Отчел е и Закона за въвеждане на Григорианския календар през 1916 г. съгласно който след 31.03.1916 г. следва 14.04.1916 г. От това е направил извод, че не се е осъществил единият от елементите от фактическия състав на придобивното основание давностно владение изискуемият от чл. 34 ЗД двадесет годишен срок на владение. Не се е произнасял по въпроса дали мораториумите се прилагат по отношение на всички правни субекти, поради което той не съставлява общо основание за допускане на касационна проверка.
Поставеният като четвърти въпрос не е разрешаван от съда, поради което не съставлява общо основание за допускане на касационна проверка. Съдът е приел, че Интендантството на цивилната листа е със статут на юридическо лице и то е владяло държавните имоти за държавата в изпълнение на възложените й функции. Цивилната листа като понятие е употребено в чл. 35 от Конституцията на Княжество Българи и с него е означена сумата, определяна от Народното събрание за издръжката на царя и неговия двор. Интенданството е било органът, натоварен с дейности по обслужването на монарха и дворцовите учреждения, поради което той не може да се отъждествява с Цивилната листа. В този смисъл е и приетото в решение по гр. д. № 673/2011 г. на ВКС, І г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, което съставлява задължителна практика.
Петият въпрос също не обуславя основание за допускане на касационна проверка.
Издаването на заповед за отписване на държавни имоти от книгите за държавна собственост съставлява властническо волеизявление на компетентен орган, което няма конститутивно действие. То е резултат на изпълнение на служебното задължение на държавния орган да състави акт за държавна собственост или да отпише от актовете за държавна собственост недвижим имот, когато се осъществи придобивно основание или отпадне основанието за актуване. Тези действия се извършват за изпълнение на задължението за водене на отчетност на държавните имоти и привеждане в съответствие на удостоверителните документи за правата на собственост, носител на които е държавата. Издаването на заповед за деактуване на недвижим имот не съставлява израз на воля за отказ от придобити права, а и с такива правомощия органът не е натоварен.

Шестият въпрос – дали е съществувала забрана монархът да придобива право на собственост по давност - не обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане касационна проверка. По него е формирана задължителна практика с решението, постановено по гр. д. № 6043/2015 г. на ВКС, І г. о. Настоящият съдебен състав споделя възприетото, че монархът, в качеството си на физическо лице, е могъл да участва в гражданския оборот, тъй като е равнопоставен с останалите правни субекти и да придобива на основание давностно владение недвижими имоти, за които давностното владение е било приложим придобивен способ.
Разрешеният от съда въпрос е за това може ли монархът да придобие по давност държавно имущество, предоставено му за упражняване на произтичащите от този му статут функции. Решаващите изводи на съда относно неприложимостта на този придобивен способ по отношение на сградите, предмет на иска, са изведени от това, че те са построени с държавни средства и са предоставени на монарха не в качеството му на физическо лице, а в качеството му на държавен орган за изпълнение на произтичащите от монархическата институция функции. Осъществяваната фактическа власт върху тях е сходна с държането. Тя не носи белезите на давностното владение. Липсва субективният елемент – намерението да се владее за себе си. Нещо повече това е изключено по аргумент от чл. 51 от Конституцията от 1879 г., който е повелявал, че държавните имоти принадлежат на Българското царство и с тях не могат да се ползват нито Царя, нито неговите роднини.
Седмият въпрос е за това представляват ли имотите, придобити за монархическата институция, особен вид собственост, различна от държавната собственост и от собствеността на монарсите и „имотите придобити за монархическата институция” със Закона за допитване до народа ли са обявени за държавни и кому са принадлежали до обявяването им за държавни или са станали държавна собственост по силата на конституцията.
Относно вида на собственост отговор е даден в отговора на въпрос 5 по касационната жалба на С. С.. Втората част от въпроса не е била предмет на обсъждане от съда. В допълнение следва да се има предвид и това, че след като имотите са били държавни, като построени с държавни средства за задоволяване нуждите на монархическата институция, то със ЗОДСИСБЦ фактически е отнето ползването им от престолонаследника, който поради малолетие и смяна на вида на държавната власт и управление, не е имал основание да ги ползва лично. Законът за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на НР е неотносим с оглед предмета му.
Като осми въпрос е направено искане за допускане касационна проверка по три подвъпроса: - може ли гражданският съд да прави преценка дали конституционният съд е бил компетентен да се произнесе по искането за обявяване за противоконституционен ЗОДСИСБЦ; - с обявяването на цитирания закон за противоконституционен отпада ли правното основание за собственост на държавата и възстановява ли се положението от преди приемането на ЗОДСИСБЦ; - длъжен ли е гражданския съд да зачете решението на Конституционния съд за обявяване противоконституционността на посочения закон и при липса на закон по чл. 22, ал. 4 от З., да основе решението си на основните начала на правото, обичая и морала.
Съдът не е обсъждал компетентността на Конституционния съд, а се е произнесъл по това какви са правните последици на постановеното от него решение № 12 от 04.06.1998 г. по к. д. № 13/1998 г. Посочил е, че то влиза в сила от датата на обявяването му в Държавен вестник и поражда действие за напред. Обявеният с него закон за противоконституционен е преустановил действието си след тази дата. Тъй като този закон е бил с еднократно действие, то фактически няма правна последица от постановеното решение, а само морална. До обявяване на закона за противоконституционен, той е породил правно действие, което се изразява в това, че притежаваните имоти – движими и недвижим, от царя и членовете на семейството му са преминали в собственост на държавата. Това правно действие може да отпадне изцяло или частично само с издаване на нов акт по реда на чл. 22, ал. 4 от З..
Решението на конституционния съд няма реституционни последици, поради което не е правно основание за отписване на имотите от актовите книги за държавна собственост. Даденото тълкуване в различен смисъл от административния орган, натоварен с функцията за съставяне на актове за държавна собственост и отписване на имоти като такива, също няма обвързващо и правопроменящо действие по отношение на заинтересуваните правните субект.
Следващият въпрос № 9 е за това представлява ли решението на КС годно правно основание за упражняване на добросъвестно владение. Съдът не е разисквал този въпрос и не е формирал правен извод по него. Във връзка със заявените от ищеца имуществени претенции за присъждане на обезщетение за ползване на имота от ответниците без основание, е приел, че касаторите са били недобросъвестни владелци, тъй като са владяли имота без правно основание и дължат обезщетение за ползване на имота на основание чл. 73, ал.1 ЗС.
Поставеният въпрос не е предпоставил решаващите изводи на съда, поради което не съставлява общо основание за допускане касационна проверка по него.
Обуславя основание за допускане касационна проверка десетият въпрос относно това лицата, на които държавата е предала доброволно недвижим имот за ползване, считайки че той е реституиран в тяхна полза, дължат ли обезщетение за ползване, или не дължат такова, тъй като ползването е на правно основание. По този въпрос ще бъде допусната касационна проверка на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като той е от значение относно предявения от държавата иск за осъждане на ответниците да й заплатят обезщетение за ползване на сградите от датата на предаването им на 17.11.2003 г. до предявяване на иска. По въпросът вече е формирана задължителна практика с решение по гр. д. № 6043/15 г. на ВКС,ІІ г. о., поради което не е налице основание по т. 3 на нормата за допускане на касационна проверка.

ІІІ. По насрещната жалба на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие:
В срока за отговор по касационната жалба ищецът по иска е подал насрещна касационна жалба, с която иска отмяна на въззивното решение в частите с които: - е признато право на задържане на имота на ответниците Х. и С. до заплащане от ищеца стойността на направените от тях разноски за поддържане и подобряване на имота; - в частта, с която са отхвърлени исковете на Държавата по чл. 73, ал. 1 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу ответниците Х. и С. за заплащане на сумите от по 5001 лв., представляващи обезщетение за ползване на имота за времето от 17.11.2003 г. до 01.03.2011 г. както и сумите от по 1000.00 лв., представляващи мораторна лихва за забава върху главницата; - в частта за разноските.
В изложението се иска допускане касационна проверка по разрешените въпроси:
Допустимо ли е решението в частта, с която съдът се е произнесъл по възражение за прихващане, което не е направено от ответницата Х.?
По този въпрос съдът се е произнесъл по касационната жалба на ответницата Х., поради което не следва отново да излага съображения за основателността на искането.
Вторият въпрос е за това – може ли съдът сам да променя дадената в доклада по делото правна квалификация на направеното възражение за признаване право на задържане до заплащане на направените в имота разноски за запазването и подобряването му едва в решението. Той не обуславя общо основание за допускане касационна проверка по него.
Предявената от касатора претенция за заплащане от ищците на реализираните добиви от имота първоинстанционният съд е квалифицирал по чл. 59 ЗЗД. Въззивният съд е променил правната квалификация в такава по чл. 73, ал. 1 ЗС. Изложил мотиви, че нормата на чл. 59 ЗЗД има субсидиарен характер, поради което се прилага само в случаи, когато няма изрична правна норма, с която да са регулирани отношенията. В случая такава е налице и следва да бъде приложена.
С това процесуално действие съдът е изпълнил задължението си да определи правилната правна квалификация на спора, с който е сезиран. Правото на страната да организира защитата си не е нарушено, тъй като не са променени фактите и обстоятелствата, на които е основано твърдението за наличие на вземане.
Третият въпрос, за това при какви обстоятелства съдът прилага правилото на чл. 162 ГПК и определя дължимия размер на обезщетението, също не обуславя общо основание за допускане касационна проверка на решението по него.
Касаторът е ищец по иска за осъждане на ответниците да му заплатят обезщетение за ползването на имота за времето от 17.11.2003 г. до 01.03.2011 г., размерът на което е определил при предявяване на иска общо на сумата 35007.00 лв. или по 5001.00 лв. от всеки един от ответниците, както и сумата от 7000.00 лв., представляваща мораторна лихва за забава или по 1000.00 лв. от всеки един от ответниците. С приетата икономическа експертиза е установено, че няма еквивален спрямо който да се определи обезщетението поради спецификата на имота, но отчитайки особеностите на сградите и тяхното лошо състояние, са определили стойността на наемната цена. Съдът е определил размера на обезщетението въз основа на установеното от експерта. Разпоредбата на чл. 162 ГПК предоставя алтернативен начин за определяне размера на иска – чрез заключение на вещо лице или по преценка на съда. Съдът е приложил възможността да се основе на заключението на вещото лице, което е в съответствие с нормата.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І

г. о.


О П Р Е Д Е Л И :


ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1418 от 02.07.2015 г. по гр. д. № 1180/2015 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решението по гр. д. № 523/2011 г. на Софийски окръжен съд в частта с която, на основание чл. 72, ал. 3 ЗС е признато в полза на С. С. и М.-Л. Х. право на задържане до изплащане на разликата над сумата от 17463.00 лв. до сумата от 19329.00 лв. за всеки един и вместо това е постановено ОТХВЪРЛЯНЕ на възражението за признаване право на задържане предявено от С. С. и М.-Л. Х. за сумата над 17463.00 лв. за всеки един до пълния размер от 19329.00 лв. за всеки един, поради направено съдебно прихващане с вземането, което съдът е признал, че Държавата има срещу същите лица в размер на по 1357.00 лв., представляващо обезщетение за ползване на процесните сгради за времето от 01.03.2006 г. до 01.03.2011 г. без основание.
УКАЗВА на касаторите С. С. и М.-Л. Х. да внесът по сметка на ВКС такса за касационно обжалване в размер на по 50.00 лв. всеки един и представят доказателство за това в едноседмичен срок от съобщението.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на председателя на І г. о. за насрочване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: