Р Е Ш Е Н И Е № 50 гр. София, 10.02.2012 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в открито заседание на шести февруари две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска ЧЛЕНОВЕ: 1. Снежанка Николова 2. Велислав Павков при секретаря Теодора Иванова в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 908 по описа за 2011 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Н. К., Т. Д. М., Н. К. С. и К. К. Г. против решение № 367/29.03.2011 г., постановено по в.гр.д.№ 2275/2010 г. от Окръжен съд – Варна. В хода на касационното производство, касаторът Т. М. е починала, като на нейно място, на основание чл.227 от ГПК, с определение от 07.12.2011 г., е конституиран нейния наследник по закон Н. П. Н.. Ответниците по касационната жалба я оспорват с писмен отговор, като в открито съдебно заседание не взимат становище и не изпращат представител. Касационното обжалване е допуснато с определение № 998/04.11.2011 г. на състава на ВКС. Правен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е, разполага ли с процесуална възможност ответник по иск с правно основание чл.108 от ЗС да оспорва легитимацията на ищеца с възражение, че неговия наследодател не е бил собственик на имота към момента на обоществяването му, ако самия ответник не е заявил права върху имота към същия момент. Предвид представените по делото съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК, касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, съдът приема следното: Ответник по иск с правно основание чл.108 от ЗС не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражение, че неговия наследодател не е бил собственик на имота към момента на обоществяването му, ако самия ответник не е заявил права върху имота към същия момент, в хипотезите на иск за собственост, при който ищецът черпи своите права на собственост от успешно проведена административна процедура по възстановяването на собствеността върху земеделски земи. Ответникът по този иск може да се брани единствено с възражения, свързани с правото му по пар. 4„а” от ПЗР на ЗСПЗЗ и трансформиране на правото на ползуване в право на собственост върху имота или с други правоизключващи възражения, основаващи са на факти и обстоятелства, настъпили след възстановяването на правото на собственост от административния орган в полза на ищеца. В този смисъл е и постоянната и задължителна практика на ВКС, отразена в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК, представляващи задължителна съдебна практика – Решения №426/21.07.2009 г. по гр.д.№ 2713/2008 г. на ІІ г.о., № 475/27.07.2010 г. по гр.д.№ 122/2009 г. на І г.о., която настоящия състав на ВКС споделя. По касационната жалба съдът приема следното: Въззивният съд е приел предявения иск с правно основание чл.108 от ЗС за неоснователен, доколкото е счел за недоказано по отношение на ищците, че същите са собственици на имота. Този свой извод, въззивният съд е направил въз основа на събраните по делото доказателства, установяващи липса на пълна идентичност между притежавания от наследодателя на ищците имот по нотариалния акт за собственост на същия от 1918 година и този, собствеността върху който е възстановена на ищците по делото. За да достигне до този извод, съдът е направил преценка на правилността на постановеното решение от поземлена комисия за възстановяване на право на собственост в стари реални граници, по пътя на косвения съдебен контрол за законосъобразност . Възражение за липса на предпоставките за възстановяване на правото на собственост в полза на ищците по иска с правно основание чл.108 от ЗС е направено от ответника в първото по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд, като освен това възражение, ответникът не е направил възражение за противопоставяне на свои права върху имота, произтичащи от факти и права, настъпили преди внасянето на имота в ТКЗС. Нещо повече, защитната теза на ответника във въззивното производство е, че имотът не е негов собствен, тъй като го е отчуждил преди повече от 15 г. и дори че той не владее имота. Пред първата инстанция е направено и възражение за това, че в имота е построена сграда и предоставеното на ответника право на ползуване в терен по пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ е трансформирано в право на собственост. Последните възражения са обсъдени от въззивния съд, като същите са счетени за неоснователни, тъй като по делото липсват доказателства, установяващи застрояването на имота пред 1991 година, както и заплащането на цената на имота, определена с оценителен протокол на общинската администрация. Въпреки това, с оглед осъществения косвен контрол, съдът е приел, че за ищците не са били налице предпоставките за възстановяването на правото на собственост. Решението на въззивния съд е неправилно. С оглед отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване и доколкото ищецът черпи правата си от решение на поземлена комисия, с което му е възстановена собствеността върху имота, който, видно от скицата на възстановената собственост се държи от ответника, последният не разполага с процесуалната възможност да оспорва законосъобразността на проведената административна процедура по възстановяването на собствеността по пътя на косвения съдебен контрол, тъй като не противопоставя права на ищеца, придобити в период, предхождащ обоществяването на земята. Процесуалните действия на съда, свързани със събирането и обсъждането на доказателства във връзка с косвения съдебен контрол на решението на поземлената комисия са неотносими към спора, както и неправилни и процесуално недопустими са правните изводи на съда в тази насока. Единственото релевантно за изхода на спора възражение на ответника е направеното от него в първото по делото съдебно заседание възражение за трансформирането на правото на ползуване, предоставено му с решение на общински съвет, в право на собственост, предвид разпоредбите на пар.4 „а” от ПЗР на ЗСПЗЗ. В този смисъл състава на ВКС споделя изцяло становището, отразено в становището към решението на член-съдия З. К., подписала въззивното решение с особено мнение. Безспорно е установено, че в имота е построена сграда, отговаряща на изискванията на пар.1”в”, ал.3 от ППЗСПЗЗ – едноетажна масивна постройка, състояща се от стая и складово помещение, електроснабдена и свързана към водопроводната мрежа, с външен санитарен възел. Предпоставките за трансформирането на правото на ползуване са, освен имота да е застроен със сграда, отговаряща на изискванията на пар.1”в”, ал.3 от ППЗСПЗЗ, сградата да е построена към 01.03.1991 г. и имотът за е заплатен по оценка на местната администрация. Правилно въззивният съд е направил извод относно липсата на предпоставките за трансформиране на правото на ползуване в право на собственост, доколкото по делото липсват доказателства, от които да се направи извод, че сградата е построена до 01.03.1991 г. С оглед тежестта от доказването на този факт, въззивният съд правилно е приел, че за ответника не е възникнало правото на собственост върху спорния имот, въз основа на трансформирано право на ползуване. Правилно съдът е приел също така, че макар ответникът да отрича владението си върху имота, не оспорва обстоятелството, че живее в същия, поради което настоящия състав на ВКС приема, че ответникът е държател на имота, които държане не може да се противопостави на собственика, като предявения иск с правно основание чл.108 от ЗС е основателен. Тъй като не се налагат нови съдопроизводствени действия и решението на въззивната инстанция, макар и постановено при нарушение на процесуалните правила, доколкото същите са свързани с допустимостта на възможните процесуални способи за защита на ответника, по приложението на материалния закон, то след отмяната на решението на окръжния съд следва да се постанови решение, с което се уважи предявения иск. С оглед изхода на спора, в полза на ищците следва да се присъдят всички направени по делото съдебни и деловодни разноски, общо в размер на 2 558,16 лева. Водим от горното, състава на ВКС, второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 367/29.03.2011 г., постановено по в.гр.д.№ 2275/2010 г. от Окръжен съд – Варна като вместо него постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. С. А. и Ш. К. А. и двамата от [населено място],[жк], бл.№14, вх.Б, ет.6, ап.29, че Н. А. Н., П. Н. К., Н. П. Н., Н. К. С. и К. К. Г. всички със съдебен адрес [населено място], [улица] чрез адв. Е. С., са собственици на следния недвижим имот: имот с идентификатор № * от действуващата кадастрална карта на [населено място], находящ се в м.”Б. ч. – Д.” в [населено място], кв.В., с площ от 581 кв.м. при съседи на имота: имоти с №№ * и *. ОСЪЖДА В. С. А. и Ш. К. А. и двамата от [населено място],[жк], бл.№14, вх.Б, ет.6, ап.29, да предадат владението на Н. А. Н., П. Н. К., Н. П. Н., Н. К. С. и К. К. Г. всички със съдебен адрес [населено място], [улица] чрез адв. Е. С., на следния недвижим имот: имот с идентификатор № * от действуващата кадастрална карта на [населено място], находящ се в м.”Б. ч. – Д.” в [населено място], кв.В., с площ от 581 кв.м. при съседи на имота: имоти с №№ * и *, на основание чл.108 от ЗС. ОСЪЖДА В. С. А. и Ш. К. А. и двамата от [населено място],[жк], бл.№14, вх.Б, ет.6, ап.29, да заплатят на Н. А. Н., П. Н. К., Н. П. Н., Н. К. С. и К. К. Г. всички със съдебен адрес [населено място], [улица] чрез адв. Е. С. сумата 2 558,16 лева, представляваща направените по делото пред всички инстанции съдебни и деловодни разноски . Решението е окончателно. Председател: членове: 1. 2.