Р Е Ш Е Н И Е № 94/2017 год. гр. София, 23.01.2018 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4751 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез пълномощника му адв. Ив. И., против въззивното решение от 27.06.2016 год. по гр. д. № 153/2016 год. на Великотърновския апелативен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение от 23.12.2015 год. по гр. д. № 1141/2014 год. на Великотърновския окръжен съд е постановено друго, с което е признато за установено по предявения от [община] срещу касатора иск по чл. 108, вр. с чл. 92 ЗС, че общината е собственик на самостоятелно обособените обекти: магазин № 2, с идентификатор 65766.702.2152.4.2, със застроена площ 62.05 кв. м., заедно със съответната част от общите части от построената в ПИ 65766.702.2152, представляващ УПИ ІІІ, кв. 45 по действащия регулационен план на [населено място] сграда, находящ се на първи надземен етаж, офис № 14 с идентификатор 65766.702.2152.4.24, със застроена площ 31.46 кв. м., офис № 17, с идентификатор 65766.702.2152.4.21, със застроена площ 28.20 кв. м., офис № 18, с идентификатор 65766.702.2152.4.20, със застроена площ 16.17 кв. м., офис № 19, с идентификатор 65766.702.2152.4.19, със застроена площ 17 кв. м., офис № 20, с идентификатор 65766.702.2152.4.18, със застроена площ 17.72 кв. м., офис № 21, с идентификатор 65766.702.2152.4.17, със застроена площ 36.65 кв. м., офис № 22, с идентификатор 65766.702.2152.4.16, със застроена площ 34.38 кв. м., със съответните идеални части от общите части на същата сграда, както и на самостоятелно обособените обекти от допълнително изграденото подпокривно пространство, а именно: офис № 24, с идентификатор 65766.702.2152.4.27, със застроена площ 47.85 кв. м. и друг вид самостоятелен обект в сграда /таванско складово помещение/, с идентификатор 65766.702.2152.4.28, със застроена площ 275.40 кв. м., със съответните идеални части от общите части на сградата, с местонахождение, граници и съседи на посочените магазин, офиси и таванско складово помещение, съгласно инвестиционния проект, одобрен на 4.11.2009 год. и е осъден ответникът [фирма] да предаде на общината владението върху тези имоти, както и да й заплати направените по делото разноски в размер на сумата 12 968.88 лв. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и иска неговата отмяна, като вместо това предявените искове бъдат отхвърлени, с присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касация – [община], чрез процесуалните й представители в съдебно заседание оспорва касационната жалба с искане въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените разноски по делото. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото – ответникът в производството, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 203 от 12.05.2017 год. на ВКС. В него е прието, че въпросът за установяване действителния обем на учреденото вещно право на строеж е релевантен за изхода на спора, като произнасянето по него противоречи на представената съдебна практика, приемаща, че разрешаването му е обусловено от волята на страните при учредяването му /в този смисъл Р 316 по гр. д. № 217/12 год. ІІ г. о., Р 208 по гр. д. № 115/95 год. І г. о., Р 980 по гр. д. № 781/94 год. І г. о. /.С оглед наличието на задължителна съдебна практика по него е прието наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакцията преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./. Същото основание е прието да е налице и по отношение поставения и приет за обуславящ изхода на делото въпрос относно характера на подпокривното пространство като обща част по предназначение, както и допуснатото увеличение в неговия обем при строителството на сградата обосновава ли извод за надхвърляне обема на учреденото вещно право на строеж, с посочване на противоречивата съдебна практика. За да уважи предявените искове за собственост, въззивният съд приел, че дружеството, касатор е построил в повече от уговореното между страните по представените три договора от 2006 год. за учредяване право на строеж. От същите се установяват конкретните обекти, предназначени като обезщетение за общината срещу отстъпеното право на строеж, площта на които съгласно уговореното следва да е не по-малко от 50 % от РЗП на самостоятелно обособените обекти от построеното, съгласно одобрения проект. С оглед установеното, че РЗП на първоначалните три сгради по идейния проект към момента на сключване на договорите е по-голяма от уговорената площ на обектите за общината в договорите, въззивният съд приел, че общината следва да бъде обезщетена и със самостоятелно обособения по следващия проект /от 2009 год./ магазин № 2 на първия надземен етаж от сградата, със застроена площ 62.05 кв. м. Относно останалите обекти въззивният съд приел, че същите са обособени като самостоятелни такива към датата на спиране на строежа - 4.07.2008 год., същите са изградени по разработения по проекта от 2009 год. трети етаж за цялата сграда и в подпокривното пространство в същия обем, поради което и са извън обема на уговореното право на строеж. С оглед на това и на основание чл. 92 ЗС същите принадлежат на собственика на земята, поради което и без основание се владеят от дружеството, сега касатор. По първия от поставените правни въпроси в съдебната практика, в т. ч. представената от касатора, е утвърдено разбирането, че обемът на правото на строеж се определя от рамките на договора, с който е учредено, като при спор относно действителния обем на учреденото вещно право на строеж следва да са изясни волята на страните при учредяването му. Настоящият състав възприема горното разрешение, като счита, че изводите на въззивния съд в тази насока са неправилни и необосновани. Видно е от представените по делото три договора от 19.07.2006 год., че [община] е отстъпила на дружеството, ответник право на строеж на двуетажна сграда в общинския УПИ V, кв. 45 с площ 170 кв. м., двуетажна сграда в общинския УПИ ІV, кв. 45, с площ 140 кв.м., и в УПИ ІІІ – сграда с предвидена застройка - на юг - два етажа, на север – три етажа, като в т. 2 от договорите е индивидуализиран обекта, предназначен за получаване като обезщетение от общината срещу отстъпеното право на строеж, съгласно одобрен и съгласуван проект /одобрен към този момент е идеен проект, видно от съдържанието на т. 4, ал. 1 от договорите/, а инвеститорът да придобие правото на собственост върху сградата, извън уговорения обект за общината – т. 13 от договорите. С оглед на уговореното в тези рамки по представените договори общината следва да придобие правото на собственост на посочените в тях обекти, като доводите й за по-голяма РЗП на построеното и уговорката за получаване на не по-малко от 50 % от обособените обекти всъщност представляват предмет на облигационни отношения между страните, но не и основание за вещноправно действие по отношение на обособените при строителството обекти, по начина, по който е процедирал въззивният съд. Затова и при наличието на проведената нарочна процедура по проведен конкурс за учредяване право на строеж, въз основа на оценка на подадени оферти и нарочен комплексен доклад за оценка на съответствието на инвестиционния проект със съществените изисквания за строежите /от 21.11.2006 год./ общината е следвало да е наясно по въпроса за РЗП, определен процент от която претендира да получи като обезщетение под формата на обособен обект във всяка една от трите сгради. Затова и въззивният съд не е имал основание да изчислява РЗП по идейните проекти, и за констатираната от него разлика да определя като обезщетение в полза на общината допълнително посочения магазин № 2, с площ 62.05 кв. м., което е извън рамките на сключените между страните договори. Основанието на заявената претенция от общината е строеж над уговорения обем с оглед одобрения нов проект след спиране на строителството, доколкото този магазин представлява обособен такъв, но не и на основание разликата в изчисленията на РЗП при уговорения процент. Твърдението на общината е, че ответникът е построил извън обема на отстъпеното право на строеж по представените договори и трети етаж на цялата сграда, обединяваща по новия проект от 2009 год. предходните три отделни такива /след обединяване на трите УПИ в един/, в който са обособени самостоятелни обекти – процесните офиси, както и подпокривно пространство, в което също са обособени самостоятелни обекти, предмет на ревандикационните искове. Позовава се и на влязло в сила решение № 61 от 13.02.2012 год. по гр. д. № 291/2011 год. на ВКС, с което са уважени исковете на общината срещу касатора по отношение на четири от намиращите се на третия надземен етаж на сградата офиси и единия в подпокривното пространство на същата сграда. Отговорът на този спорен между страните въпрос за обема на учреденото вещно право на строеж се обосновава от съдържанието на представените по делото договори от 19.07.2006 год. От единия от тях е видно, че за една от първоначалните сгради /в УПИ ІІІ с площ 190 кв. м./ е уговорен строеж по предвидена застройка- на юг – два етажа, на север – три етажа, което е видно и от констативния акт от 4.07.2008 год. за спиране изпълнението на строежите поради съществуващи отклонения от одобрения инвестиционен проект /с посочване на етажността на трите сгради с предвидени мансарди, така и в заповедта от 15.09.2008 год. на ДНСК/. Предвиждането на трети етаж и подпокривно пространство в сградата в бившия УПИ ІІІ се установява и от комплексния доклад № 063/27.11.2006 год. и последващия такъв по изменения проект № 046/2.11.2009 год., съгласно който сградата в обединения имот ІІІ е на три етажа с подпокривно пространство и подземен етаж, със запазено предназначение на обектите според заданието на инвеститора. При тези доказателства и с оглед представените части „Архитектура” по идейни проекти за общ.- обслужващите сгради в бившите три УПИ от 2006 год. съдът е следвало да разграничи предвиденото в повече по проекта от 2009 год. с оглед заключението на приетата експертиза за такава разлика в третия етаж по проекта и в подпокривното пространство, като е следвало да се изясни по тези проекти процесните обекти предвидени ли са били като самостоятелни обекти, респ. къде се намират. Горното е наложително с оглед данните за предвиден трети етаж и подпокривно пространство по проекта, въз основа на който са сключени договорите за отстъпено право на строеж, за да се даде отговор на въпроса дали при строителството е надвишен този обем на отстъпеното право на строеж, както и поради факта, че общината е призната за собственик на четири самостоятелни обекта на третия етаж и един в подпокривното пространство с влязло в сила съдебно решение по предходно дело между страните. В самото заключение експертът е посочил, че по ИП няма предвидени подпокривни обекти, в ТП има такива, което поставя въпроса за статута на подпокривното пространство като обща част по предназначение към момента на учредяване правото на строеж, като релевантен такъв за определяне на обема му, както и обяснението на вещото лице в съдебно заседание, че два от офисите в подпокривното пространство са предвидени такива „от самото начало”, „в първоначалния проект”, което обстоятелство е подлежало на изясняване с оглед индивидуализацията на същите и при данните по представения проект на част „Архитектура” за сградата в бившия УПИ ІІІ, разпределение на трети надземен етаж с посочване на два офиса /№ № 4 и 5 по този проект/. Без съмнение последните са включени в обема на отстъпеното право на строеж, но липсва яснота кои от тези по проекта от 2009 год. са те, като същите съображения са относими и към предвиденото в идейните проекти подпокривно пространство. Като е постановил решението си при неизясняване на делото от фактическа страна въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и с оглед необходимостта от извършване на нови процесуални действия по изясняване на горните въпроси чрез назначаване на нова техническа експертиза и представяне на одобрения проект от 16.01.2007 год. делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд. При него съдът следва да се произнесе и по евентуално поддържаното възражение на ответника за придобивна давност, както и по направените в настоящето производство разноски, съгласно чл.294, ал. 2 ГПК. По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивното решение № 147 от 27.06.2016 год. по гр. д. № 153/2016 год. на Великотърновския апелативен съд и ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: