Р Е Ш Е Н И Е № 41 гр. София, 22 февруари 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение в съдебно заседание на петнадесети февруари двехиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ СПАС ИВАНЧЕВ със секретар Мира Недева, при участието на прокурора ИСКРА ЧОБАНОВА, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 69 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид: Касационното производството по реда на чл.346 т.1 и сл. от НПК е образувано по жалба на адв.Й. Д. в качеството му на защитник на подсъдимия Т. Т. Р. против въззивно решение № 284/17.11.2016 г., постановено по внохд № 265/2016 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. В жалбата са наведени и трите касационни основания по чл.348 ал.1 т.1-3 от НПК. Посочено е, че въззивният съд, като е приел безрезервно мотивите на първоинстанционния съдебен акт, е кумулирал в решението си пороците на присъдата. Според защитника е нарушена разпоредбата на чл.372 ал.4 от НПК, тъй като приетите за установени факти в обстоятелствената част на обвинителния акт не се подкрепят от доказателствата по делото – неточно е посочено мястото на произшествието, не е изяснено къде точно се е намирал пострадалия – на улицата или извън нея, липсва скица на местопрестъплението, изготвената и приета по делото комплексна авто-техническа и съдебно медицинска експертиза не подкрепя обвинителната теза, не е приложен протокола от химическата експертиза, установяващ наличието на висока концентрация на алкохол в кръвта на пострадалия. От своя страна, въззивният съд е ограничил правото на защита на подсъдимия, като е отказал да назначи съдебно медицинска и психиатрична експертиза за установяване степента на алкохолното опиване на пострадалия, като и двата предходни съдебни състава не са отговорили на направените възражения за наличието на съпричиняване, което би следвало да се отрази и при определяне размера на наказанието. Визираните процесуални нарушения са довели до неправилно приложение на материалния закон с оглед осъждането на подсъдимия, тъй като обвинението почивало изцяло на предположения. При определяне размера на наказанието и преди всичко с постановеното му ефективно изтърпяване не били отчетени тежката степен на алкохолно опиване на пострадалия, лежащ на пътното платно, с което е налице съпричиняване на трагичния резултат. При условията на алтернативност се претендира да бъде отменено обжалваното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане на досъдебното производство или на друг състав на първоинстанционния или на въззивния съд, да бъде намален размера на наложеното наказание лишаване от свобода, с приложението на чл.66 ал.1 от НК. В съдебно заседание подсъдимият и защитника му поддържат депозираната жалба и молят същата да бъде уважена по изложените в нея доводи. В последната си дума Р. акцентира на отлагане изпълнението на наложеното му наказание. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347 ал.1 от НПК, намери следното: В производство по реда на чл.371 т.2 и сл. от НПК с присъда № 37/12.04.2016 г., постановена от ОС - Пловдив по нохд № 584/2016 г. подсъдимият Т. Т. Р. е признат за виновен в това, че на 05.05.2014 г. в [населено място], Пловдивска област при управление на МПС – микробус „Форд Транзит”, в пияно състояние – с концентрация на алкохол в кръвта от 1,18 на хиляда, е нарушил правилата за движение – чл.5 ал.1 т.1 вр.с ал.2 т.1 и ал.3 т.1, чл.20 ал.1 и ал.2 и чл.40 ал.1 и ал.2 от ЗДП и по непредпазливост е причинил смъртта на Д. И. К. с ЕГН [ЕГН], поради което и на основание чл.343 ал.3 б. „Б” пр.1 вр. с ал.1 б. „В” вр. с чл.342 ал.1 от НК и при условията на чл.58а ал.1 вр. чл.54 от НК е осъден на две години и осем месеца лишаване от свобода, което наказание на основание чл.61 т.3 вр. с чл.59 ал.1 от ЗИНЗС е постановено де се изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл.343г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от пет години, като е зачетено времето, през което Р. е бил лишен от право да управлява МПС по административен ред, считано от 19.12.2013 г. до влизане на присъдата в сила. С първоинстанционния акт съдът се е разпоредил с приложените по делото веществени доказателства, като в тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски в размер на 846 лв.. По жалба на защитника на подсъдимия единствено за намаляване на наложеното наказание е образувано внохд № 265/2016 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, е изменена първоинстанционната присъда като подсъдимият е признат за невинен да е извършил престъплението чл.343 ал.3 б. „Б” пр.1 вр. с ал.1 б. „В” вр. с чл.342 ал.1 от НК, като е нарушил чл. 5 ал.1 т.1 вр. с ал.2 т.1, чл.20 ал.1 и ал.2 от ЗДП и в този смисъл е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение, а на основание чл.59 ал.1 т.1 от НПК е приспаднато и времето, през което Р. е задържан, считано от 15.09.2016 г. до влизане на присъдата в сила. Тъй като направените в жалбата оплаквания за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата са свързани с възраженията за неправилно приложение на материалния закон, това предполага релевираните доводи относно двете касационни основания бъдат разгледани едновременно. Производството пред първоинстанционния съд, както бе посочено и по-горе, е проведено по реда на чл.371 т.2 и сл. от НПК като подсъдимият в присъствието на упълномощения му защитник е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Окръжният съд, след като е констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимия, и е разгледал делото съобразно изискванията на чл.372 ал.4 вр. с чл.373 ал.2 от НПК. Съдът не е имал основание да откаже провеждането на диференцираната процедура, тъй като по делото са налице достатъчни и несъмнени доказателствени факти, които подкрепят направеното от подсъдимия самопризнание и позволяват установяването на обективната истина относно осъществяването на инкриминираното деяние и участието на Р. в него. Принципно е напълно достатъчно доказателствата от досъдебното производство да са надлежно събрани и заедно с направеното самопризнание да потвърждават фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, без да е задължително те да са абсолютно еднопосочни и напълно и изцяло да съответстват на всички приети за установени такива /т.4 на ТР № 1/06.04.2009 г. по т. д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС/. От обвинителния акт е видно, че в момента на тръгване на микробуса назад, Д. К. се е намирал зад него на уличното платно /без асфалтово покритие/, като е бил блъснат и притиснат с долната част на автомобила към настилката, състояща се от пясък и пръст, следствие на което са му причинени описаните в медицинската експертиза травматични увреждания в резултат, на които е последвала смъртта му. В случая самопризнанието на подсъдимия се потвърждава от събраните на досъдебното производство доказателства, сред които са протоколите за оглед на местопроизшествието, на веществени доказателства и за следствен експеримент, от показанията на свидетелите и от заключенията на изготвените експертизи. Следва да се посочи, че показанията на св.П. А., Е. и Г. Д., а и на пристигналите непосредствено след произшествието, но когато пострадалият все още е бил в съзнание, полицейски служители - св. Н. Д. и П. Г., са категорични относно споделеното им три пъти от К., че той е бил „прегазен” от управлявания от подсъдимия автомобил. В този смисъл не може да се приеме, че първоинстанционният съд е подходил необосновано, като е възприел изцяло отразеното в обстоятелствената част на обвинителния акт, без да се съобрази с доказателствата по делото. Същевременно с това, от своя страна въззивният съд не е имал основание да откаже да потвърди правилността на присъдата, т.е. не е налице нарушение, което по някакъв начин да е нарушило правото на защита на подсъдимия и той да е признат за виновен в извършването на престъпление, за което не съществуват други доказателства освен неговите признания. Установената от второинстанционния съд концентрация на алкохол в кръвта на пострадалия от 3,75 на хиляда не води до промяна на възприетата фактическа обстановка тъй като, както правилно е отбелязано във въззивното решение, в случая дали пострадалият, докато е чакал подсъдимия при извършената от него маневра на заден ход, е бил алкохолно повлиян и в каква степен е без значение. Като е направил изявление, че признава фактите по обвинителния акт, подсъдимият е признал и начина – механизма, по който е възникнало самото пътно – транспортно произшествие. След като, без да е опорочена волята му, Р. е признал фактите такива каквито са по обвинителния акт, той или защитникът му не могат впоследствие на релевират обстоятелства оспорващи фактическото обвинение и да претендират установяването им. Подсъдимият доброволно се е отказал да участва в едно състезателно производство по събиране и проверка на доказателствата, за да получи по-благоприятно определяне на наказанието, поради което е длъжен да понесе известна тежест - в смисъл, че защитата му остава ограничена в рамките на така признатите фактически положения, но той и защитника му не са лишени от възможността да установяват и противопоставят само правопроменящи или правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон. /т.8.1. на ТР № 1/06.04.2009 г./. С оглед на тази възможност въззивният съд правилно е приел приложения по делото протокол за химическа експертиза, от който се установява наличието на алкохол в кръвта на пострадалия. От тази констатация съвсем не следва, че К. е нарушил посочените от страна на защитника разпоредби на чл.108 от ЗДП или е допринесъл, при това съществено за настъпване на съставомерния резултат. Нито в посочената разпоредба, нито в която и да е друга от ЗДП се предвижда, че пешеходецът е в нарушение на правилата за движение след употреба на алкохол. В този смисъл правилно е отбелязано във въззивното решение, че в случая дали пострадалият, при извършената от подсъдимия маневра на заден ход, е бил алкохолно повлиян и в каква степен, е без значение за съставомерния резултат, тъй като К. по никакъв начин не е допринесъл за настъпването му. Нарушение на правилата за движение е осъществил единствено подсъдимият, който преди да предприеме движение назад не се е уверил, че пътят зад превозното средство е свободен и не създава затруднения за останалите участници в движението и че по време на движението назад не е наблюдавал непрекъснато пътя зад превозното средство. Ето защо напълно неоснователни се явяват оплакванията в жалбата, че приетите фактически обстоятелства не се подкрепят от доказателствата по делото, както и че установената концентрация на алкохол в кръвта на пострадалия водела до съществени изменения в техните очертания, поради което доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се явяват неоснователни. Те са поддържани и пред въззивната инстанция инстанция, която със съдебния си акт им е дала мотивиран и съобразен с изискванията на чл.339 ал.2 от НПК отговор. Останалите изложените аргументи в жалбата относно заявеното оплакване за нарушение на материалния закон не само буквално, но и смислово са свързани с обосноваността на решението, което не е сред касационните основания, посочени в чл.348 ал.1 от НПК. В тази връзка, следва само да се отбележи, че в пределите на установените и доказани фактически положения материалният закон е приложен правилно, като предходните инстанции законосъобразно са приели, че поведението на подсъдимия от обективна и субективна страна осъществява състава на престъплението по чл. чл.343 ал.3 б. „Б” пр.1 вр. с ал.1 б. „В” вр. с чл.342 ал.1 от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния състав почиват на вярно разбиране на закона и като цяло се споделят от касационния съд, поради което жалбата и в тази й част се явява неоснователна. В обвинителния акт прокурорът е посочил, че от субективна страна деянието е извършено от подсъдимия по непредпазливост, без да е конкретизиран вида й – съзнавана /самонадеяност/ или несъзнавана /небрежност/. Този пропуск впоследствие е възпроизведен в присъдата и в решението, без същият да представлява съществено нарушение, но който съобразно т.5 на ТР № 2/22.12.2016 г. на ОСНК следва да бъде отстранен от настоящата инстанция. Установеното по делото поведение на подсъдимия обосновава наличието на несъзнавана непредпазливост /небрежност/. В случая Р. не е предвиждал възможността да настъпят общественоопасните последици, но е бил длъжен да спази правилата за движение като водач на МПС и е могъл да предвиди настъпването им. Знаел е, че предприема пътуване, макар и в рамките на родното му село, но след употребата на алкохол и в период от време, в който по административен ред е бил лишен от право да управлява на МПС, т.е. без да има качествата да посрещне рисковете от поведението си е причинил смъртта на човек. Настоящият състав на касационния съд споделя изводите на ПАС и по отношение на индивидуализацията на наказанието на подсъдимия Р.. При извършената проверка на обжалваното решение не се установява наличие на релевираното от защитата основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. В случая не е налице очевидно несъответствие между наложеното наказание и обществената опасност на деянието и на дееца, или неправилна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Няма основание за определяне на наказанието при условията на чл.55 от НК, тъй като в случая не са налице многобройни смекчаващи обстоятелства, а и никое от тях няма характера на изключително, а още по-малко минималното предвидено в закона наказание от три години да е несъразмерно тежко. Определеното наказание от четири години лишаване от свобода, при условията на чл.54 ал.1 от НК, правилно редуцирано съобразно чл.58а ал.1 от НК на две години и осем месеца е справедливо, тъй като е съобразено с определящите го отговорността обстоятелства. В жалбата не са наведени смекчаващи вината обстоятелства, които да не са взети предвид от предходните инстанции и които да мотивират претенцията за допълнителна редукция на така определения размер на лишаването от свобода. В съответствие с данните по делото апелативният съд мотивирано е приел, че липсва една от предпоставките за приложение на чл.66 от НК, позволяваща на дееца възможност да бъде поправен и превъзпитан чрез условно осъждане, без да е необходимо реално да изтърпи наказание лишаване от свобода. Единствено чистото съдебно минало на Р. /макар и след настъпила реабилитация по право/ не е достатъчно за промяната на горния извод. Данните по делото недвусмислено сочат, че наложените множество административни наказания за предходни нарушения на ЗДП не са постигнали целения върху личността на подсъдимия ефект и той не е успял да коригира поведение си като водач на МПС към спазване на правилата за движение. Именно така установеният от предходните съдилища навик на подсъдимия за управление на МПС след употреба на алкохол, създава пречки за отлагане изпълнението на определеното наказание лишаване от свобода и се явява в противоречие с целите на наказанието по чл.36 от НК, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 284/17.11.2016 г., постановено по внохд № 265/2016 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: .