Р Е Ш Е Н И Е № 288 гр. София, 26 юли 2011г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети май, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 1428 по описа за 2011 година Касационното производство е образувано на основание жалба на подсъдимия Г. В. В., от [населено място], депозирана чрез упълномощения му защитник- адв. И. И., срещу въззивна присъда № 27 от 9. 02. 2011г., на Окръжен съд- Велико Търново, постановена по ВНОХД № 691/ 2010г., с което е отменена присъда № 1249 от 25. 11. 2009г., на Районен съд- гр.Велико Търново, 14 състав, по НОХД № 30/ 2009г., по описа на съда, и е постановена нова. В касационната жалба на подсъдимия Г. В. В. се поддържа, че въззивната присъда е постановена в нарушение на закона, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното наказание е явно несправедливо, с което се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Искането е за отменяване на присъдата и оправдаване на жалбоподателя, алтернативно- за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбата се поддържа от редовно упълномощения защитник на подсъдимия, по съображенията в нея, и тези, изложени в представената писмена защита. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, поради което счита, че обжалваната присъда следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните в съдебно заседание, и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия Г. В. В. е неоснователна. С първоинстанционната присъда Районният съд- гр.Велико Търново, 14 състав, е признал подсъдимия Г. В. В., от [населено място], за невинен в това, че за времето от 11. 11. 2006г.- 11. 04. 2007г., в [населено място] и [населено място], като пълномощник на Г. С. С., Г. И. Т., М. Х. С., И. П. Т. и Я. Н. Т., съзнателно действал против законните интереси на всеки от представляваните, като противно на уговореното и на действителната им воля, сключил договор за правна помощ и споразумение за окончателно уреждане на отношенията, произтичащи от посочения договор, и от деянието са последвали за представляваните значителни щети, общо в размер на 23 212, 39 лв., поради което го е оправдал по обвинението по чл. 217, ал. 4, предл. 1, вр. ал. 2, вр. ал. 1 НК. Тази присъда е потвърдена изцяло от Окръжен съд- Велико Търново, с въззивно решение № 22 от 5. 03. 2010г., по ВНОХД № 27/ 2010г. По искане на Главния прокурор на РБ, ВКС, състав на ІІ н.о., с решение № 452 от 9. 11. 2010г., по н.д. № 414/ 2010г., е възобновил ВНОХД № 27/ 2010г., на ОС- гр.Велико Търново, отменил е постановено по него въззивно решение, и е върнал делото за ново разглеждане на второинстанционния съд, от стадия на съдебното заседание. Обжалваната в настоящото касационно производство въззивна присъда е постановена при новото разглеждане на делото, след отмяната на предходния възизвен съдебен акт, по реда на възобновяването. С нея Окръжният съд- [населено място], на основание чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК, е отменил изцяло първоинстанционната оправдателна присъда и вместо нея е постановил нова, с която е признал подсъдимия Г. В. В., за виновен в това, че за времето от 11. 11. 2006г.- 11. 04. 2007г., като пълномощник на Г. С. С., Г. И. Т., М. Х. С., И. П. Т. и Я. Н. Т., съзнателно действал против законните интереси на всеки от представляваните, като противно действителната им воля и на уговореното с тях, лично и за своя сметка да заплаща всякакви разноски, такси и обезпечения във връзка с правомощията му, произтичащи от упълномощаването му, на 11. 04. 2007г. сключил споразумение за окончателно уреждане на отношенията, произтичащи от сключения на 11. 11. 2006г. договор за правна помощ с адв. П. В. Л., от [населено място], и от деянието за представляваните са последвали значителни щети, общо в размер на 23 212, 39 лв., поради което и на основание чл. 217, ал. 4, предл. 1, вр. ал. 2 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от пет години, считано от влизане в сила на присъдата. На основание чл. 304 НПК е признал подсъдимия за невинен и го е оправдал по обвинението, в частта му, че съзнателно действайки против законните интереси на представляваните, противно на уговореното с тях и на действителната им воля да не се водят съдебни дела за уреждане на претенциите им, на 11. 11. 2006г., е сключил договор за правна помощ с адв. П. Л.. Осъдил е подсъдимия да заплати направените по делото разноски. Релевираното основание за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, съобразно изложените подкрепящи го аргументи в жалбата и представената писмена защита, се свежда до възражения по съдържанието на обвинителния акт, който касаторът счита за непълен и противоречив в отделните си части, а и по своето цялостно съдържание. Изразява несъгласие и по отношение на доказателствената дейност на въззивния съд, оценена от него като едностранчива и повърхностна, и реализирана в нарушение на процесуалното право на защита на подсъдимия. Тази група доводи срещу процесуална дейност на въззивния съд е неоснователна, поради следното: Осъществявайки контролните си правомощия, касационният съдебен състав не констатира обвинителният акт на Районна прокуратура- гр.Велико Търново, въз основа на който е образувано първоинстанционното съдебно производство, да страда от приписваните му пороци. Напротив, по своите реквизити и съдържание, той е изготвен в синхрон с изискванията на чл. 246 НПК и със задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 2/ 2002г. на ОСНК. Формулировката на обвинителния акт е достатъчно точна ясна, за да не поражда каквито и да било съмнения относно действителната воля на държавното обвинение за фактическата и правна рамка на повдигнатото обвинение срещу В., по чл. 217, ал. 4, предл. 1, вр. ал. 2 НК. Следователно, правото на подсъдимия да узнае всички факти на обвинението, правната квалификация на инкриминираното престъпление и доказателствата, на които то се основава, по никакъв начин не е било накърнено. Няма вътрешно противоречие нито в обстоятелствената част на обвинителния акт, нито между нея и диспозитива на същия, които да са пренесени в съдържанието на обжалваната въззивна присъда, атакувана понастоящем в своята осъдителна част. ВКС не констатира да са били допуснати съществени процесуални нарушения и в доказателствената дейност на втората инстанция. Напротив, тя е удовлетворила искането на защитника на подсъдимия за събиране на доказателства, и е провела собствено съдебно следствие, в рамките на което е извършила повторен разпит на свидетелите Г. С., Г. Т., М. С., Д. Д. и е приела представените писмени доказателства. Въззивният съд е изложил задълбочено и убедително съображенията си относно приетите за доказани фактически положения, характеризиращи обективната и субективна съставомерност на престъплението. Подробно се е мотивирал, давайки точен отговор и на всички въпроси, касаещи оценката на доказателствата, вкл. на кои от тях основава фактическите си констатации, обусловили осъждането на жалбоподателя. В този смисъл, в рамките на осъществявания касационен контрол във връзка с поддържаното отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, ВКС в настоящия си състав не констатира въззивният съд да е допуснал приписваните му процесуални нарушения във връзка със събирането, проверката и оценката на доказателствените материали, и с формирането, въз основа на тях, на вътрешното му убеждение по фактите. ОС- гр.Велико Търново е събрал всички относими към предмета на доказване, очертан с нормата на чл. 102 НПК, доказателства, като прецизно ги е анализирал, обсъждайки ги поотделно и в тяхната съвкупност, без да игнорира, фаворизира, или да изопачава която и да било част от тях. Не са налице данни, сочещи на едностранчивост, превратност или тенденциозност при тяхната оценка, които да компроментират доказателствената дейност на решаващия съд. От всичко казано до тук, става ясно, че изтъкваните от касатора нарушения по чл. 13, чл. 14, чл. 18, и чл. 107 НПК, в случая не са налице. Следователно, въззивният съд е изпълнил в пълен обем задълженията си за разкриване на обективната истина в конкретния наказателен процес. Подсъдимият е признат за виновен и осъден за осъществяване на квалифицирания, по- тежко наказуем престъпен състав на злоупотреба на доверие- за това, че в качеството си на пълномощник, съзнателно е действал против законните интереси на представляваните лица, сключвайки от тяхно име и за тяхна сметка споразумението от 11. 04. 2007г., с адв. П. Л., за окончателно уреждане на отношенията, произтичащи от сключения на 11. 11. 2006г. договор за правна помощ между същите страни. По силата на инкриминираното споразумение пострадалите упълномощители на В. били натоварени да заплатят на адв. Л. солидарно общо адвокатско възнаграждение в размер на 11 772 121 лв., от което деяние са последвали значителни щети за тях. Споразумението, в писмената му форма, и с нотариална заверка на подписите, като извънсъдебно изпълнително основание, относно съдържащото се в него задължение за плащане на парични суми, съгласно действащата към момента норма на чл. 237, б. „з” ГПК (отм.), и след двукратното цедиране на вземането, е послужило за снабдяване с изпълнителни листове от различни съдилища в цялата страна и последващото образуване на множество изпълнителни дела срещу визираните в него длъжници, от чиито сметки, след наложени запори са преведени общо 23 212, 39 лв. Безспорно доказано е по делото, че деецът е компроментирал сериозно интересите на упълномощителите си, по отношение вмененото им, със сключването на споразумението, задължение за заплащане на адвокатски хонорар, с което им е причинил съставомерните значителни щети. Този извод следва от законосъобразната и точна оценка, дадена от състава на окръжния съд на обема на представителната власт, лимитирана от пострадалите упълномощители, предвид формулировката в приложените по делото идентични по съдържание пълномощни (т. 2, л. 75- 110 от досъд. производство). В т. 2 на всяко от тях е визирано правото на упълномощеното лице да завежда всякакви искови производства, каквито и срещу когото прецени за удачни (във връзка с което деецът е оправдан по обвинението в тази му част с обжалваната присъда), като заплаща всякакви разноски, такси и обезпечения за това лично и за своя сметка. При това положение е очевидно, че като е ангажирал представляваните от него лица с признанието, че дължат плащане на възнагражденията и разходите за водене на делата, включително за пътувания, нощувки и представителни в чужбина, декларирано в отделните клаузи на споразумението, и че не са ги заплатили, подсъдимият е действал явно и категорично против волята и законните интереси на представляваните от него лица. Разсъжденията, разграничаващи адвокатското възнаграждение от общото понятие за разноските във всяко съдебно производство, са несъстоятелни и не следва да бъдат коментирани. С тях детайлно се е занимал предходният състав на ВКС, постановил отмяната на влязлата в сила оправдателна присъда по реда на възобновяването, със своето решение е дал подробни указания по приложението на закона, които при новото разглеждане на делото от втората инстанция, са изпълнени. ВКС не намери нарушения и в конструкцията на обвинението. Не е вярно, че са налице множество отделни деяния, които е следвало да се обособят като факти, и да се квалифицират като продължавано престъпление, по смисъла на чл. 26, ал. 1 НК, тъй като в случая деянието се изчерпва със самото подписване на споразумението от 11. 04. 2007г. за уреждане на отношенията, произтичащи от договора за правна помощ от 11. 11. 2006г., чрез което подсъдимият е причинил на няколко отделни лица значителни имуществени щети, представляващи елемент от обективната страна на по- тежко квалифицирания състав на престъплението злоупотреба на доверие, т.е. налице е едно деяние с няколко пострадали лица. Предвид изложеното до тук, несъстоятелна се оказва също и тезата за „разкъсване на обвинението”, поддържана от защитника на жалбоподателя. За преценката на престъпната съставомерност на конкретно очертаното от фактическа страна деяние, е без всякакво значение кое е точното лице, инициирало всяко отделно от предприетите многобройни принудителни изпълнения срещу пострадалите, какъвто довод се прави от защитника на подсъдимия, с оглед на двете последователни цесии на вземането. В случая изпълнителното основание е именно споразумението, подписано от дееца, в качеството му на пълномощник, съзнателно действащ против законните интереси на представляваните, и задължаващо последните за заплащане на значителни парични суми, при безусловните и изрични уговорки между тях за противното. Решаващият въззивен съдебен състав е изтъкнал законосъобразни и убедителни съображения, в синхрон и с указанията, дадени в отменителното решение на ВКС, защо не приема интерпретацията на фактите и тяхната правна оценка, аргументиращи тезата за липса на доказано от обективна и субективна страна съставомерно деяние, в постановената и проверявана от него първоинстанционна оправдателна присъда. Касационната инстанция ги споделя изцяло, поради което и преповторнето им е безпредметно. Верни и основани на закона са също изводите на въззивния съд и за субективната страна на престъплението. Основавайки се на доказаната по делото фактология, той правилно е заключил, че деянието е осъществено при пряк умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2, предл. 1 НК, очертавайки неговия интелектуален и волеви момент, отнесени към конкретиката на казуса. Същото е положението и с правната оценка на споразуменията, с които страните са уредили отношенията си, съответно от 21. 10. 2010г. и 24. 10. 2010г. (един, респ. три дни след заседанието на ВКС по искането на Главния прокурор за възобновяване на делото), както и данните, изведени от свидетелските показания на пострадалите лица при новото разглеждане на делото от окръжния съд, а именно, че преобладаващата част от сумите са им възстановени. Тези обстоятелства имат значение единствено при преценката на вида и размера на наказанието, което следва да понесе подсъдимият, но не могат да променят извода за наличието на осъществено от подсъдимия престъпление, с приетата правна квалификация. Ето защо, като е констатирал наличието на всички обективни и субективни елементи на по- тежко наказуемия престъпен състав на злоупотреба на доверие, по чл. 217, ал. 4, предл. 1, вр. ал. 2 НК, в изпълнение на правомощията си по чл. 334, ал. 1, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК, въззивният съд е постановил нова присъда, отменил е първоинстанционния съдебен акт, приемайки същия за незаконосъобразен и необоснован, признал е подсъдимия за виновен по предявеното му обвинение, и го е осъдил, налагайки му съответното наказание. При индивидуализацията му, решаващият съдебен състав е отчел всички релевантни обстоятелства, въз основа на които правилно е счел, че конкретната наказателна санкция следва да се определи при условията на чл. 54 НК, при лек превес на отегчаващите над смекчаващите обстоятелства, т.е. в размер, малко над средния, предвиден в закона. Това е така, защото конкретното деяние, отнесено към обичайните от тази вид, е с твърде висока степен на обществена опасност, извеждана не само от размера на настъпилите щети, далеч надвишаващи критериите за съставомерност, но и от обстоятелството, че за осъществяване на целия механизъм на престъплението, вкл. за настъпването на резултата, е използвана и намесата на съдебни органи- съдилища в цялата страна са били ангажирани да се произнасят по исканията за издаване на изпълнителни листове, въз основа на обсъденото вече споразумение с нотариална заверка на подписите, съдържащо задължения за плащане на пострадалите, образувани са множество изпълнителни производства, по които съдебни изпълнители са реализирали принудително изпълнение. Вън от съмнение е, че възстановяването на пострадалите на преобладаващата част от причинените им с престъплението щети, по силата но обсъдените последващи деянието споразумения, несъмнено следва да се преценяват като смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства. Съвкупно оценени обаче с отегчаващите, предвид и сериозната относителна тежест на последните, те не се оказват от характер да променят крайните изводи за вида и размера на постановената санкция. Ето защо, наказанието, наложено на подсъдимия В., а именно три години лишаване от свобода, с приложение на института на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 НК, и определен максимален изпитателен срок от пет години, е отмерено законосъобразно и справедливо. Същото е съобразено с критериите на чл. 54 НК, целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, и принципа за съответствието му с извършеното престъпление, въплътен в нормата на чл. 35, ал. 3 НК, поради което то няма характера на явно несправедливо, по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК, за да се налага ревизирането му от настоящата инстанция. ВКС намира за необходимо да отбележи, че съдът е пропуснал да наложи кумулативно предвиденото по закон наказание- глоба, но този порок не би могъл да бъде отстранен в настоящото касационно производство, инициирано единствено по жалба на подсъдимия. Предвид горните съображения ВКС в настоящия си състав прие, че жалбата на подсъдимия Г. В. В. е изцяло неоснователна, поради и съобразно правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, заключи, че следва да остави в сила обжалваната въззивна присъда. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 27 от 9. 02. 2011г., постановена по ВНОХД № 691/ 2010г., по описа на Окръжен съд- гр.Велико Търново. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: