О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 185
гр. София, 27.04.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 2737/2019 год. по описа на ВКС, II г.о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 12903/11.07.2018 год. от А. В. Я. и В. Г. И. от [населено място], чрез общия им процесуален представител адв. Ст. Г. от САК, против въззивно решение № 1203 от 16.05.2018 год., постановено по въззивно гр. д. № 4211/2017 год. по описа на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено изцяло първоинстанционното решение № 2668 от 21.04.2017 год., постановено по гр. д. № 12873/2014 год. на Софийски градски съд, с което са уважени предявените от А. С. С. срещу касаторите искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 108 ЗС за признаване за установено спрямо В. Г. И. и А. В. Я., че ищцата А. С. С. е собственик, както и за осъждане на А. В. Я. да предаде владението върху следния недвижим имот: Апартамент № 7, находящ се в жилищна сграда на [улица], вх. Б, ет. 3, състоящ се от една стая, хол, кухня, баня-клозет, входно антре и балкон, застроен на 53,45 кв.м., с 219,60 куб. м. обща квадратура, при граници: изток – апартамент на Д. А., запад – апартамент на Г. Ш., север – [улица], юг – двор, отгоре – държавен апартамент, отдолу – апартамент на Х. П., заедно с таван от 8,10 куб. м., при граници: изток – коридор, запад – таван на Н. А., север – коридор, юг – коридор; мазе от 7,73 куб. м., при граници: изток – коридор, запад – калкан, север – държавно мазе, юг – мазе на Н. К. и 2,64 % ид. части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, цялото от 905 кв. м., съставляващо парцел *, кв. 441 в м. „Ц.“ по плана на [населено място].
В касационната жалба са наведени твърдения за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването му и необоснованост. Касаторите молят за отмяна на въззивното решение, като вместо него се постанови решение по същество, с което да бъдат отхвърлени предявените искове и ответницата по касационната жалба да бъде осъдена да заплати сторените от касаторите разноски за всички инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат да са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по три процесуалноправни въпроса, които се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди и анализира всички събрани по делото относими към предмета на спора доказателства, като ги прецени поотделно и в тяхната съвкупност и изложи собствени мотиви относно приетите от него фактически констатации и правни изводи. Касаторите поставят и два материалноправни въпроса, за които твърдят, че обуславят изхода на делото и са разрешени в противоречие с указанията по тълкуване на закона, възприети с решение № 80 от 11.06.2015 год. по гр. д. № 7444/2014 г. на ВКС, II г.о., решение № 172 от 26.06.2013 год. по гр. д. № 929/2012 г. на ВКС, I г.о. и ППВС № 6/1974 г., а именно: 1) В хипотезата на придобивна давност – чл. 79 и сл. от ЗС, кое е правно релевантното действие, което прекъсва същата и 2) Придобиването на недвижим имот, респективно идеални части от него, по силата на сделка, сключена с несобственик, представлява ли правно основание за установяване на добросъвестно владение? Релевират и основанието за допускане на касационното производство по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност.
Ответницата А. С. С. е подала отговор на касационната жалба чрез процесуалния си представител адв. М. П. от САК, с който оспорва поддържаните от касаторите доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение, съответно моли същото да бъде потвърдено, като се присъдят направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок от процесуално легитимирани лица и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените срещу касаторите искове са били уважени, въззивният съд приел, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, както и правилно е квалифицирал исковете по чл. 108 ЗС и чл. 124 ГПК, като е отхвърлил възражението на ответниците за придобиване по давност на спорния недвижим имот на основание добросъвестно владение. Отчел е, че делбената спогодба има вещнопрехвърлително действие, а вписването й – оповестително значение, без да се отразява на валидността на делбата, поради което и е достигнал до извод, че Г. Я. С. /майка на ищцата/ е получила изключителна собственост върху процесния апартамент след извършена съдебна делба, съгласно протокол от 03.09.1979 год. по гр. д. № 14365/1979 год. на СРС, независимо от това, че последният не е вписан в Имотния регистър. В тази връзка и след като за уравнение на дяловете Г. С. е заплатила на брат си В. Я. Д. сумата от 2000 лева, въззивният съд приема, че наследниците на В. и ответници по предявените искове не са придобили права върху спорния имот, защото същият не е включен в наследствената маса. С тези мотиви, Софийски апелативен съд е приел за установено, че със смъртта на Г. Я. С. на 27.10.2004 г. собствеността върху апартамент № 7 на [улица] [населено място] е преминала върху единствения неин законен наследник – дъщеря й А. С. С.. За да отхвърли възражението за прилагане на кратката петгодишна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС на ответницата А. В. Я. във връзка с извършеното на 20.04.2006 год. в нейна полза дарение на 1/4 ид. част от процесния имот от В. Г. И., въззивният съд е приел, че давността е прекъсната на 26.03.2010 г. – с получаването на отправената от ищцата А. С. С. нотариална покана. С тези действия владението било смутено и престанало да бъде явно, спокойно и непрекъснато, преди да изтече кратката петгодишна давност, поради което и ответницата не е придобила собствеността върху идеална част от имота на това основание. Така мотивиран, Софийски апелативен съд е споделил изложените от първоинстанционния съд съображения и изводи за основателност на исковете по чл. 108 ЗС и чл. 124 ГПК и е потвърдил първоинстанционното решение.
За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, касаторът следва да е формулирал материалноправен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода на делото и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, които са обект на изследване /т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
При посочените мотиви на въззивното решение оплакванията на касатора за противоречие с установената практика на ВКС по процесуалноправните въпроси относно задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви в решението си, дори когато приема за правилно първоинстанционното решение и препраща към мотивите му, задължението да даде отговор на всички оплаквания, да обсъди всички доказателства, както и доводите във въззивната жалба за неправилност на обжалваното решение, не могат да бъдат споделени. В случая не е налице липса на анализ на събраните по делото доказателства – след като ги е обсъдил, въззивният съд е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, като е изложил собствени мотиви, независимо от препращането на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното съдебно решение.
Липсва и соченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, доколкото не се установява наличие на грубо нарушение на процесуалните правила, относими към дейността на въззивния съд, което да обосновава извод за очевидна неправилност на въззивното решение.
Въпросът „придобиването на недвижим имот, респективно идеални части от него, по силата на сделка, сключена с несобственик, представлява ли правно основание за установяване на добросъвестно владение?“ е обуславящ за конкретния правен спор, но не е разрешен с практиката на ВКС /ППВС № 6 от 27.12.1974 год. по гр. д. № 9 от 1974 год., т. 9/. Въззивният съд правилно е приел, че извършеното дарение на 1/4 идеална част от процесния имот представлява годно правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, с което ответницата А. В. Я. е установила добросъвестно владение върху прехвърлената й идеална част от имота, доколкото не се опровергава установената от закона презумпция за добросъвестност. Изводът за неоснователност на възражението за прилагане на петгодишната кратка придобивна давност не е свързан с естеството на сключената прехвърлителна сделка с вещноправни последици, а е обусловено от констатацията на въззивния съд, че същата е прекъсната с отправянето на нотариална покана. Ето защо, първият формулиран от касаторите материалноправен въпрос „в хипотезата на придобивна давност – чл. 79 и сл. от ЗС, кое е правно релевантното действие, което прекъсва същата?“ се явява обуславящ за формиране решаващата воля на съда, но е разрешен в противоречие с трайно установената практика на ВКС – както с цитираното от касаторите решение № 80 от 11.06.2015 год. на ВКС по гр. д. № 7444/2014 год., II г. о., така и със служебно известните на състава: решение № 170 от 11.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 961/2011 г., I г. о., решение № 392 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 891/2010 г., I г. о. и решение № 212 от 13.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 70/2010 г., I г. о. Настоящият състав споделя напълно възприетото становище в цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, за императивния характер на уредбата на основанията за спиране и прекъсване на давностните срокове. Установените в чл. 116 ЗЗД норми във връзка с прекъсване на погасителната давност, съгласно разпоредбата на чл. 84 ЗС, намират приложение и относно придобивната давност. Доколкото последните са изрично и изчерпателно уредени в закона и не могат да се тълкуват разширително, отправянето на нотариална покана за доброволно предаване на владението върху имота не представлява действие меродавно за прекъсване на придобивната давност, тъй като не може да се подведе под нито една от хипотезите на чл. 81 ЗС или чл. 116 ЗЗД.
Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение, намира за основателни наведените от касаторите съображения за наличие на основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за това кои са правнорелевантните действия, които прекъсват придобивната давност.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1203 от 16.05.2018 год. на Софийски апелативен съд по въззивно гр. д. № 4211/2017 год. по подадената от А. В. Я. и В. Г. И. касационна жалба с вх. № 12903/11.07.2018 год.
Указва на касаторите, чрез пълномощника им адв. Ст. Г. от САК, да внесат в едноседмичен срок от съобщението държавна такса по сметка на ВКС в размер на 379,77 лв., като представят вносния документ в същия срок, след което делото да се докладва на председателя на ІІ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |