1 12 Р Е Ш Е Н И Е № 50076 гр. София, 14.11. 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на шестнадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА, като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 1730 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 103 от 19. 03. 2019 г. по гр. д. № 5/2019 г. на Софийски окръжен съд, ГО, първи въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 220 от 29. 10. 2018 г. по гр. д. № 1805/2017 г. на Ботевградски районен съд, ІV състав в частта, с която са отхвърлени исковете предявени от касатора срещу В. Н. П. по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. 430, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата от 23 531, 20 лв., представляваща неизплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от 14. 08. 2007 г., ведно със законната лихва, считано от 3. 09. 2011 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение/ до окончателното изплащане на сумата, и по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. 430, ал. 2 ТЗ за заплащане на сумата от 6096, 98 лв., представляваща договорна лихва за периода от 3. 03. 2011 г. до 2. 09. 2011 г. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че ответникът В. П. в качеството си на поръчител не дължи процесните суми, тъй като вземането по договора за кредит не е изискуемо поради липса на надлежно изявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, достигнало до кредитополучателя. Поддържа, че съдът правилно е преценявал настъпването на предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит на плоскостта на отношенията кредитор-кредитополучател, но не е съобразил, че на 27. 10. 2016 г. на кредитополучателя П. П. е връчена покана за доброволно изпълнение ведно със заповед за незабавно изпълнение, изпратени от ЧСИ по изп. д. № 391/2016 г. Тези документи, според касационния жалбоподател, недвусмислено и еднозначно изразявали волята на кредитора да третира вземанeто като предсрочно изискуемо и подлежащо на принудително изпълнение. Касаторът счита, че като ги е игнорирал, съдът е достигнал до неправилен извод, че предсрочната изискуемост не е обявена на кредитополучателя. В касационната жалба се поддържа, че в случая е спазен и срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, който тече от датата на настъпване на изискуемостта на вземанията – 27. 10. 2016 г., доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК е подадено на 3. 09. 2011 г. и издадената заповед е влязла в сила по отношение на кредитополучателя П. П.. В касационната жалба се прави оплакване, че в отклонение от процесуалното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът не е взел предвид и фактите, осъществили се в хода на съдебното дирене, а именно настъпването на падежите на вноските по договорения погасителен план, включително на последната вноска. Касаторът моли атакуваното решение в обжалваната част да бъде отменено. Прави искане за присъждане на разноски. Ответникът В. Н. П. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Поддържа, че по делото е установено, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем от банката на 18. 12. 2009 г., поради което шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е бил изтекъл към момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от страна на банката-кредитор /3. 09. 2011 г./ и към подаване на исковата молба по настоящото дело от страна на цесионера „ОТП Факторинг България“ АД през 2017 г. Освен това излага доводи, че нито едно от уведомленията не е достигало до него, а същите са получавани от кредитополучателя П. П.. В хода по същество пред настоящата инстанция поддържа възражението си за погасяване по давност на спорното вземане. Моли да му бъдат присъдени направените по делото разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: С решение № 220 от 29. 10. 2018 г. по гр. д. № 1850/2017 г. на Ботевградски окръжен съд са отхвърлени съединените при условията на евентуалност установителен иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, и осъдителни искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. 430, ал. 1 и 2 ТЗ с предмет сумата от 23 531, 20 лв., представляваща неизплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от 14. 08. 2007 г., ведно със законната лихва, считано от 3. 09. 2011 г., и сумата от 6 096, 98 лв., представляваща договорна лихва за периода от 3. 03. 2011 г. до 2. 09. 2011 г. по цитирания договор. За да потвърди първоинстанционното решение с обжалваното с касационната жалба само в частта по осъдителните искове въззивно решение, Софийски окръжен съд е приел, че ответникът В. П. е поръчител по договор за банков кредит, сключен на 14. 08. 2007 г. между „Банка ДСК“ АД и кредитополучателя П. П. за сумата от 25 000 лв., със срок за издължаване 120 месеца; кредитът е следвало да бъде погасен със 120 месечни вноски с падеж 13-то число на месеца съгласно погасителен план. Установил е, че договорът за поръчителство за обезпечаване на задълженията по договора за кредит е сключен на същата дата - 14. 08. 2007 г., както и че на посочената дата сумата по кредита е била усвоена. В мотивите на решението е посочено, че съгласно Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на банката, подписани от страните по договора за кредит, при забавяне на плащане над 90 дни целият остатък става автоматично предсрочно изискуем. Решаващият състав е приел, че с оглед тази клауза и неизпълнението по договора, на 3. 09. 2011 г. банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за останалата неизплатена главница и съответните лихви, считайки цялата сума за предсрочно изискуема, като такива са издадени. Констатирал е, че на 17. 09. 2011 г. банката е цедирала вземането си по процесния договор за кредит на ищеца „ОТП Факторинг България“ ЕАД, като на ответника е връчено уведомително писмо за цесията на 31. 10. 2012 г. с даден двуседмичен срок за доброволно погасяване на посочената сума, но уведомлението не съдържа изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем; препис от исковата молба ведно с приложенията е връчен на ответника на 16. 08. 2017 г. Въззивният съд е изложил съображения, че датата на връчване на исковата молба на ответника поръчител не следва да бъде отчитана на основание чл. 235, ал. 3 ГПК като релевантна за настъпване на предсрочната изискуемост по кредита. За да потвърди отхвърлителното решение на първоинстанционния съд, Софийски окръжен съд е споделил извода на районния съд, че липсват данни предсрочната изискуемост на кредита да е била обявена на кредитополучателя. Посочил е, че само от момента, в който волеизявлението на банката достигне до кредитополучателя, кредитът става предсрочно изискуем както за последния, така и за поръчителя. С определение № 232 от 8. 04. 2020 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по осъдителните искове на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Надлежното уведомяване от страна на кредитора за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков кредит може ли да бъде инкорпорирано в покана за доброволно изпълнение до длъжника?“ По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: С Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 18 се прие, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като банката - кредитор трябва да е уведомила длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Съгласно дадените разяснения в мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. В решение № 6 от 4. 04. 2019 г. по т. д. № 917/2018 г. на ВКС, І т. о. е дадено разрешението, че волеизявлението на кредитора може да е обективирано не само в нарочно писмо/уведомление, нотариална покана или в исковата молба. Посочено е, че съдебната практика е последователна досежно липсата на строги изисквания към документа, в който обявяването по чл. 60, ал. 2 ЗКИ се съдържа, т. е. дали уведомлението до длъжника изхожда пряко от банката-кредитор или то е възпроизведено от трето лице. Съставът на ВКС е приел, че в случай, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, но уведомлението на банката не е достигнало до длъжника, няма пречка уведомяването да настъпи, ако в друг, връчен на длъжника документ обявяването по чл. 60, ал. 2 ЗКИ е възпроизведено. Този документ може да бъде преписът от исковата молба, но възможността не се изчерпва с него. Поради това е прието, че уведомяването на длъжника за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков кредит може да бъде инкорпорирано в покана за доброволно изпълнение до него или в уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, стига волеизявлението на кредитора /банката/ да е възпроизведено недвусмислено и конкретно спрямо вземането и задълженото лице. Преценката дали документът, на който се позовава страната, съдържа недвусмислено и конкретно волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е въпрос по същество, който може да бъде различно разрешен в рамките на всеки отделен спор. По основателността на касационната жалба: Неоснователни са касационните доводи за неправилност на извода на решаващия състав на Софийски окръжен съд, че не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита поради липсата на достигнало до кредитополучателя волеизявление на банката кредитор за отнемане на преимуществото на срока, поради игнорирането на връчената на П. П. покана за доброволно изпълнение ведно със заповед за изпълнение. В исковата молба, с която са предявени при условията на евентуално обективно съединяване иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и осъдителни искове по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, настоящият касатор е твърдял, че с оглед допусната забава за плащане на месечните вноски и предвиденото в клаузата на в т. 19.2 от Общите условия, че при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става автоматично предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, вземането по процесния договор за кредит е станало предсрочно изискуемо на 17. 03. 2010 г. Същевременно, е посочил, че е налице обявена предсрочна изискуемост на вземането с връчването на заповедта за изпълнение и поканата за доброволно изпълнение на длъжника. По отношение на осъдителните искове, предявени за разглеждане при условие, че искът по реда на чл. 422, ал.1 ГПК се отхвърли поради липсата на уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ищецът е направил позоваване на уведомяване на ответника В. Н. П. за изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост с връчване на исковата молба. Както бе посочено, предсрочната изискуемост настъпва от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако са били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока. От този момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. В този смисъл от значение е уведомяването на кредитополучателя, а не на поръчителя. В случая липсва спор, че „Банка ДСК“ ЕАД не е предприемала предхождащи подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение действия по обявяване на кредита за предсрочно изискуем, считайки, че предсрочната изискуемост е настъпила автоматично с оглед предвиденото в договора, съответно изградените при съобразяване на задължителните постановки на т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС изводи на въззивния съд, че предсрочната изискуемост в случая не е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /на 3. 09. 2011 г./, които са поставени в основата и на отхвърлянето на установителния иск с влязлото в сила в тази част решение, са правилни. Тъй като поради подадено възражение срещу заповедта за изпълнение само от страна на поръчителя по договора за кредит В. Н. П., исковете са предявени само срещу него, становището на съда, че в случая връчването на исковата молба не е от значение за настъпването на предсрочната изискуемост, тъй като не е осъществено по отношение на кредитополучателя, е съобразено с доказателствата по делото и закона. Видно от представената покана за доброволно изпълнение до П. Г. П., на която се прави позоваване във връзка с упражняването на потестативното право на банката да превърне кредита в предсрочно изискуем, същата изхожда от ЧСИ С. Л. и е изпратена на кредитополучателя по изп. д. № 391/2016 г. на посочения съдебен изпълнител, като е връчена на 4. 11. 2016 г. на В. В. – майка на П.. В поканата е отразено, че с изпълнителен лист от 12. 09. 2011 г. по гр. д. № 1440/2011 г. на Ботевградски районен съд, във връзка със сключен договор за цесия между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ ЕАД, адресатът на поканата е осъден да заплати в полза на взискателя – дружеството цесионер 23 531, 20 лв. главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 7. 09. 2016 г. до окончателното плащане, 9 541, 92 лв. – договорни лихви и 5496, 98 лв. наказателни лихви, разноски по изпълнителното дело и публични вземания в полза на НАП София в размер на 16 877, 06 лв. На П. е съобщено, че е наложен запор върху дружествения му дял във „Винитранс“ ООД, както и за насрочените на 23. 11. 2016 г. опис, оценка и изземване на движимите му вещи на адреса му. Към поканата са приложени издадените изпълнителен лист и заповед за изпълнение, съгласно която П. П., А. М. и В. П. са осъдени да заплатят солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 23 531, 20 лв., главница по предоставения банков кредит и сумата от 6 096, 98 лв., лихва за периода от 3. 03. 2011 г. до 2. 09. 2011 г., представляващи вземане по договор за кредит от 14. 08. 2007 г. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника няма характера на уведомяването му за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта не изхожда от кредитора и същата не обективира изявление на последния в посочения смисъл. Съдържанието на поканата за доброволно изпълнение изключва извод, че в нея е възпроизведено конкретно и недвусмислено изявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем с оглед осъществяване на предвидените в договора условия за упражняване на потестативното право на кредитора. Поради това и предвид отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, по настоящия спор не може да се приеме, че с връчването на поканата за доброволно изпълнение по изпълнителното дело, образувано за събиране на вземането на цесионера касатор, на кредитополучателя П. на 4. 11. 2016 г., е настъпила предсрочната изискуемост по договора за банков кредит. Ето защо допуснатото нарушение на процесуалните правила от страна на въззивния съд поради необсъждането на документите, на които се прави позоваване от страна на ищеца касатор в настоящото производство, не се е отразило на правилността на изводите на съда относно настъпването на предсрочната изискуемост на вземането. Основателни са обаче касационните доводи, че в противоречие с правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК решаващият състав на въззивния съд не е взел предвид, че на 14. 08. 2017 г., тоест преди приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция /както и в първата инстанция/, е настъпил крайният срок за погасяване на задължението по договора за кредит и падежът на последната разсрочена вноска съобразно погасителния план. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, които са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват, които са настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. При предявен осъдителен иск относно неизискуемо притезание и настъпване на изискуемостта му в течение на исковия процес, съдът е длъжен да отчете последното и остане ли неудовлетворено притезанието да уважи осъдителния иск. В случая твърдението в исковата молба е за настъпила предсрочна изискуемост, като е предявена претенция, основана на изискуемост на целия непогасен остатък по кредита, поради което при извод, че вземането не е станало предсрочно изискуемо, съдът е следвало да отчете настъпването на падежите на вноските по кредита, съответно на крайния срок за погасяването на кредита към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. Преценката за неоснователност на иска за главница не е извършена съобразно материалното положение в деня на приключване на съдебното дирене, което налага на основание чл. 293, ал. 1 вр. ал. 2 ГПК като неправилно въззивното решение да бъде отменено. Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция. По делото се установява, че между „Банка ДСК“ ЕАД като кредитор и П. Г. П. като кредитополучател е възникнало правоотношение по договор за кредит за текущо потребление, сключен на 14. 08. 2007 г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 25 000 лева със срок на издължаване 120 месеца, считано от неговото усвояване, което съгласно заключението на счетоводната експертиза е осъществено на датата на сключване на договора; кредитът е следвало да бъде погасен по посочена в договора разплащателна сметка на кредитополучателя с месечни вноски, съгласно погасителен план, приложение към договора, с падеж 13-то число на месеца. Изпълнението на задълженията по договора за кредит е обезпечено с поръчителство, като на 14. 08. 2007 г. между банката кредитор и три физически лица, между които ответникът В. Н. П., е подписан договор за поръчителство, съгласно който поръчителите са се задължили да отговарят солидарно с кредитополучателя и помежду си при неизпълнение от кредитополучателя на задълженията му по договора за кредит, чиито условия – предоставяне на сума от 25 000 лв., за срок от 120 месеца при лихва 12, 70 % годишно са възпроизведени в чл. 1 на обезпечителния договор. Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство и неоспорено от страните, задълженията по договора за кредит за заплащане на месечните вноски не са изпълнявани на уговорените падежи по погасителния план, като общо внесената сума, която е отнесена за погасяване на главница, е в размер на 2772, 73 лв. Установява се, че на 12. 10. 2010 г. е извършено плащане по договора, като част от него – 84, 29 лв. е отнесено за погасяване на главница, а на 23. 12. 2010 г. е извършено плащане на сумата от 200 лв., отнесено за погасяване на задължения за наказателна лихва. Съгласно експертното заключение след посочените дати до 14. 02. 2018 г. /датата на депозиране на заключението/ не са извършвани плащания по договора за кредит, като ответникът не твърди и не представя доказателства такива да са извършвани и след посочената дата. С договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 17. 09. 2012 г. „Банка ДСК“ ЕАД е продала на ищеца „ОТП Факторинг България“ ЕАД вземанията си по посочени в приложение към договора за цесия договори, между които и вземането си по договор за кредит от 14. 08. 2007 г. в размер на 25 000 лв., отпуснат на П. П.. С писмо, получено от ответника П., лично на 31. 10. 2012 г., същият е уведомен от цесионера, надлежно упълномощен от банката цедент за съобщаване на цесията с пълномощно, представено по делото, на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, за извършеното прехвърляне на вземането по процесния договор за кредит. Касае се до допустимо упълномощаване съгласно разпоредбите на чл. 9, чл. 36 и чл. 39 ЗЗД и постоянната практика на ВКС. Поради това цесията е произвела действие спрямо ответника – поръчител, считано от посочената дата на уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Неоснователно е възражението на ответника – поръчител, че не може да бъде ангажирана отговорността му за задълженията по договора за кредит с оглед изтичането на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. С тълкувателно решение № 5 от 21. 01. 2022 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Разяснено е, че при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да се раздели на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Поради липса на самостоятелно /извън това на главното задължение/ основание за плащане на отделните вноски, техният падеж е ирелевантен за приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. С оглед задължителните указания по посоченото тълкувателно решение за преценката досежно преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД от значение се явява датата на обявяване на остатъка от дълга по договор за кредит за предсрочно изискуем, а ако не е била обявена предсрочна изискуемост – падежът на последната разсрочена вноска, представляващ крайната дата за погасяване на задължението по договора. Както бе прието, в случая предсрочната изискуемост не е обявена на кредитополучателя, съответно не би могла да се приеме за настъпила, поради което релевантен е крайният срок за погасяване на задължението по договора за кредит – 14. 08. 2017 г. Това е началният момент на течението на 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Предявеният осъдителен иск срещу поръчителя е за заплащане на суми, за които на 3. 09. 2011 г. е било подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, в което е направено позоваване на т. нар. автоматична предсрочна изискуемост. Независимо от липсата на данни за връчване на уведомление от банката на кредитополучателя за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането, издадената заповед за изпълнение срещу кредитополучателя е влязла в сила съгласно чл. 416, изр. 1, пр. 1 ГПК. При тези данни следва да се приеме, че банката е предявила иск срещу длъжника по смисъла на чл. 147, ал. 1 ЗЗД и с оглед началото на срока по цитираната разпоредба – 14. 08. 2017 г. отговорността на поръчителя В. П. не се е преклудирала. По изложените съображения отговорността на ответника поръчител следва да се определи за непогасените изискуеми вноски за главница по договора и вноските за договорна възнаградителна лихва, така както са претендирани - за периода от 3. 03. 2011 г. до 2. 09. 2011 г. и съобразно погасителния план към договора /уточнение на исковата молба от 20. 09. 2017 г./. С оглед заключението на съдебно-счетоводната експертиза относно извършените плащания по договора непогасеният изискуем остатък от главницата по договора възлиза на 22 227, 27 лв., а дължимата договорна възнаградителна лихва за посочения период - на 1197, 67 лв. Основателно е обаче възражението за погасяване по давност на визираните задължения на поръчителя– частично по отношение на главницата и изцяло по отношение на установеното задължение за възнаградителни лихви. За възнаградителните лихви следва да се приложи кратката тригодишна погасителна давност /решение № 130 от 15. 04. 2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на ВКС, I т. о./, а за главницата – петгодишна давност /решение № 45/17. 06. 2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, II т. о./, като давностният срок съгласно императивната норма на чл. 114, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на настъпването на изискуемостта на всяка отделна погасителна вноска, а не от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита /разрешението по цитираното решение по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, II т. о., което се споделя от настоящия състав/. С оглед изложеното и при съобразяване, че исковата молба е предявена на 27. 01. 2017 г., вземането в частта за главница е погасено за вноските с настъпил падеж преди 27. 01. 2012 г., а в частта за възнаградителна лихва за периода от 3. 03. 2011 г. до 2. 09. 2011 г. – изцяло. Давността спрямо поръчителя не е прекъсната от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, независимо от приетото относно стабилизирането й по отношение на кредитополучателя и данните за предявяване на иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу поръчителя. Това следва от предвиденото в нормата на чл. 148 ЗЗД, че давността за поръчителя и длъжника тече отделно, като прекъсването на давността и отказът от давност, извършени с оглед на главния дълг нямат действие спрямо поръчителя. Що се касае до иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, то съгласно цитираната разпоредба същият се смята за предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК, съответно в тази хипотеза прекъсва давността от посочения момент. В случая действително срещу поръчителя е предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за процесното вземане, който на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД е прекъснал давността от визирания момент, но този иск е отхвърлен с влязлото в сила в тази част решение, съответно последицата от предявяването му - прекъсване на давността по отношение на вземането е отпаднала с обратна сила. В обобщение, осъдителният иск за главница се явява основателен за дължимите по погасителния план вноски с падеж 13-то число на месеците от февруари 2012 г. до 14. 08. 2017 г. или за общата сума от 17 272, 29 лв. Върху главницата следва да бъде присъдена законна лихва, както следва: законната лихва върху сумата от 14 822, 77 лв., считано от 27. 01. 2017 г. – датата на предявяване на иска до окончателното й плащане, както и законната лихва върху всяка вноска /главница/ с настъпил падеж след подаване на исковата молба, считано от датата на падежа до окончателното й плащане: законната лихва върху сумата от 339, 07 лв., считано от 13. 02. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 342, 65 лв., считано от 13. 03. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 346, 29 лв., считано от 13. 04. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 349, 94 лв., считано от 13. 05. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 353, 65 лв., считано от 13. 06. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 357, 39 лв., считано от 13. 07. 2017 г. до окончателното й изплащане, и законната лихва върху сумата от 360, 53 лв., считано от 14. 08. 2017 г. до окончателното й изплащане. По изложените съображения решението на Софийски окръжен съд и потвърденото с него решение на Ботевградски районен съд следва да бъдат отменени в частта, с която осъдителният иск по отношение на главницата е отхвърлен за сумата от 17 272, 29 лв., като вместо това бъде постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца в качеството на частен правоприемник на „Банка ДСК“ ЕАД по договор за цесия главница в размер на 17 272, 29 лв. – вноски с настъпил падеж в периода 13. 02. 2012 г. – 14. 08. 2017 г. по договор за кредит за текущо потребление от 14. 08. 2007 г., ведно със законната лихва, както следва: законната лихва върху сумата от 14 822, 77 лв., считано от 27. 01. 2017 г. – датата на предявяване на иска до окончателното й плащане, както и законната лихва върху всяка вноска /главница/ с настъпил падеж след подаване на исковата молба, считано от датата на падежа до окончателното й плащане: законната лихва върху сумата от 339, 07 лв., считано от 13. 02. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 342, 65 лв., считано от 13. 03. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 346, 29 лв., считано от 13. 04. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 349, 94 лв., считано от 13. 05. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 353, 65 лв., считано от 13. 06. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 357, 39 лв., считано от 13. 07. 2017 г. до окончателното й изплащане, и законната лихва върху сумата от 360, 53 лв., считано от 14. 08. 2017 г. до окончателното й изплащане. В останалата обжалвана част атакуваното решение следва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора следва да бъде разпределена и отговорността за разноски между страните за всички инстанции. В полза на ищеца при съобразяване на уважената част от исковете следва да бъдат присъдени 462, 04 лв. разноски за държавна такса и експертиза за първата инстанция, 172, 73 лв. разноски за държавна такса за въззивната инстанция и 345, 44 лв. разноски за държавна такса за касационната инстанция, или общо разноски в размер на 980, 21 лв. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ищеца търговско дружество се дължи и юрисконсултско възнаграждение по 150 лв. за всяка инстанция, съответно общо 450 лв. С оглед отхвърлената част от исковете следва да бъде ангажирана и отговорността на касатора ищец за направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение, както следва: 834, 06 лв. за първоинстанционното производство и по 625, 55 лв. за второинстанционното и касационното производство или общо разноски в размер на 2085, 16 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 103 от 19. 03. 2019 г. по гр. д. № 5/2019 г. на Софийски окръжен съд, ГО, първи въззивен състав и потвърденото с него решение № 220 от 29. 10. 2018 г. по гр. д. № 1805/2017 г. на Ботевградски районен съд, ІV състав в частта, с която предявеният от „ОТП Факторинг България“ ЕАД срещу В. Н. П. иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. 430, ал. 1 ТЗ за заплащане на главница по договор за кредит за текущо потребление от 14. 08. 2007 г. е отхвърлен за сумата от 17 272, 29 лв., ведно със законна лихва, както и в частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА В. Н. П., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], ж. к. В. Левски бл. 25 вх. В ап. 7 да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК [ЕГН], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 2 сумата от 17 272, 29 лв. /седемнадесет хиляди двеста седемдесет и два лева и 29 ст./, представляваща главница – вноски с настъпил падеж за периода от 13. 02. 2012 г. до 14. 08. 2017 г. по договор за кредит за текущо потребление от 14. 08. 2007 г., сключен между „Банка ДСК“ АД и П. Г. П., вземането по който е прехвърлено на „ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия от 17. 09. 2012 г., ведно със законната лихва, както следва: законната лихва върху сумата от 14 822, 77 лв., считано от 27. 01. 2017 г. – датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, както и законната лихва върху всяка вноска /главница/ с настъпил падеж след подаване на исковата молба, считано от датата на падежа до окончателното й плащане: законната лихва върху сумата от 339, 07 лв., считано от 13. 02. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 342, 65 лв., считано от 13. 03. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 346, 29 лв., считано от 13. 04. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 349, 94 лв., считано от 13. 05. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 353, 65 лв., считано от 13. 06. 2017 г. до окончателното й изплащане, законната лихва върху сумата от 357, 39 лв., считано от 13. 07. 2017 г. до окончателното й изплащане, и законната лихва върху сумата от 360, 53 лв., считано от 14. 08. 2017 г. до окончателното й изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 103 от 19. 03. 2019 г. по гр. д. № 5/2019 г. на Софийски окръжен съд, ГО, първи въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 220 от 29. 10. 2018 г. по гр. д. № 1805/2017 г. на Ботевградски районен съд, ІV състав в частта, с която предявените от „ОТП Факторинг България“ ЕАД срещу В. Н. П. искове са отхвърлени, както следва: искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. 430, ал. 1 ТЗ за заплащане на главница по договор за кредит за текущо потребление от 14. 08. 2007 г. - за разликата над 17 272, 29 лв. до 23 531, 20 лв., а искът по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за заплащане на сумата от 6 096, 98 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва, дължима за периода от 3. 03. 2011 г. до 2. 09. 2011 г. – изцяло. ОСЪЖДА В. Н. П. да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД сумата от 980, 21 лв. /деветстотин и осемдесет лева и 21 ст./ разноски и сумата от 450 лв. /четиристотин и петдесет лева/ юрисконсултско възнаграждение. ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ ЕАД да заплати на В. Н. П. сумата от 2085, 16 лв. /две хиляди осемдесет и пет лева и 16 ст./ разноски. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.