Р Е Ш Е Н И Е № 110 гр.София, 25.07.2016г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 5119/2015 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от М. С. М., чрез адв. Светла Банкова, срещу въззивно решение № 131/07.07.2015 г., постановено от Габровския окръжен съд по гр.д. № 165/2015 г. Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответниците по касация К. Б. и Т. Б., са изразили становище с отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, че жалбата е неоснователна. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че касационната жалба е основателна. М. С. М. е предявил против К. К. Б. и Т. П. Б. иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 12 500 евро, ведно със законната лихва, считано от 13.05.2014 г., на осн. чл.86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът черпи права от договор за цесия, сключен на 03.02.2011 г., по силата на който М. М. П. му прехвърлил свое вземане от 12 500 евро към К. К. Б. и Т. П. Б., произтичащо от нот. акт № 13/2007 г. на нотариус И. И.. М. П., в изпълнение на споразумението с Б., предал обект – магазин № 1 в уговорения вид и до определения срок 30.04.2010 г. Сградата е въведена в експлоатация на 03.11.2011 г. и тогава Б. е следвало да заплатят, съгласно уговорката с П., 5000 евро, и в срок до две години след това – още 7 500 евро. Няма постъпило плащане. В срока за отговор, ответниците Т. Б. и К. Б. са възразили, че искът е недопустим, защото спорът е разрешен с влязло в сила решение от Окръжен съд – Габрово по гр.д. № 270/2012 г., по което ищец е М. П., ответници К. и Т. Б. и трето лице-помагач на ищеца – М. С. М.. Първостепенният Габровски районен съд уважил претенциите. Въззивният Габровски окръжен съд, като отменил първостепенния съдебен акт, отхвърлил изцяло исковете и възложил в тежест на ищеца съдебноделоводните разноски. Въззивната инстанция е възпроизвела мотивите на Габровския районен съд, след което е записала, че „възприема установената от районния съд фактическа обстановка, но не и направените правни изводи“. Също така, посочила, че спорът, предмет на делото бил само за вземане от 7 500 евро, защото само тази сума към датата на постановяване на приключилото гр.д. № 270/2012 г. на ОС – Габрово не била изискуема. Доказателства, че цедентът М. М. е изпълнил задължението си към Б. не били представени. Обстоятелството, че ответниците не са направили възражение относно съществуването на вземането с отговора по исковата молба, не освобождава ищеца да установи твърдяното в исковата молба по основание и по размер. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1471/23.12.2015 г. по процесуалноправния въпрос за съдържанието на мотивите на въззивната инстанция, в хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК. Още с Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, което не е загубило в тази част своето действие, е разяснено, че мотивите на съдебното решение съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения на съда се излагат разбираемо и пълно. Съдът е длъжен конкретно, точно и ясно да посочи какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Както е изяснено в множество съдебни решение по чл. 290 ГПК – решение № 454/28.03.2014 г. по гр.д. № 4478/2013 г. на III г.о на ВКС, решение № по гр.дело № 7175/2013 г. на IV г.о., решение № по гр. дело № 6606/2014 г. на IV г.о., решение № 643/12.10.2010 по гр.д. № 1246/2009 на ІV г.о, решение № 237/2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ІV г.о. и решение № 60/05.06.2013 г. по гр.д. № 546/2012 г. на ІV г.о. ВКС, въззивният съд, е втора по ред инстанция по съществото на спора, която е ограничена в рамките на въззивната жалба, но се произнася след преценка на събраните по делото доказателства, доводи и възражения на страните, като прави свои собствени фактически и правни изводи в рамките на въззивното обжалване. Въззивният съд не действа като контролно-отменителна инстанция (дали едно разрешение на първата инстанция е правилно или не); независимо от съображенията в първоинстанционното решение, сам излага мотиви според изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК и разясненията в Постановление № 1 от 13.VII.1953 г., Пленум на ВС. Разпоредбата на чл. 272 ГПК не го освобождава от това му задължения. Когато въззивният съд възприема осъществяването или не на определи фактически положения, следва ясно да ги посочи в своето решение, като може само да препрати към обосновката на първоинстанционния съд, т.е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства. Възможно е да възприеме определени правни заключения, като ясно посочи какви са те, но да препрати към подробните съображения на първата инстанция, въз основа на които и въззивният съд е достигнал до същите логически и правни изводи. Въззивната инстанция е възпроизвела мотивите на Габровския районен съд, след което е записала, че „възприема установената от районния съд фактическа обстановка, но не и направените правни изводи“. Не е изяснено кои фактически изводи на първата инстанция и съображенията, при които са изградени те, възприема окръжния съд, който също така, сам е изложил свои фактически заключения, които са различни от тези на първостепенния съд. Налице е препращане по см. на чл. 272 ГПК към мотивите на районния съд, макар съдът изрично да не се е позовал на правната норма, което обаче е извършено по начин, който противоречи на разясненията, дадени по-горе. При така изготвения въззивен съдебен акт не е ясно в какво се изразява препращането. Мотивите на въззивното решение са неясни и противоречиви. Нещо повече, въззивният съд, за първи път е признал за установени нови факти, които дори не са били и твърдяни в първоинстанционното производство от страните, а именно, че цедентът М. М. не изпълнил задължението си към Б. по нот.акт№ 13/2007 г. – т. 1 ,2, 3 и 4. Позовал се е и на факти, установени според него, със сила на присъдено нещо между насрещните страни по настоящи спор, по „влязло в сила решение“ № 118/22.04.2013 г., постановено по гр.д. № 270/2013 г. на ГОС, като неправилно е приложен чл. 299 ГПК. Силата на присъдено нещо е присъщ признак само на влязло в сила решение, а това на Габровският окръжен съд в частта по чл. 298, ал. 4 ГПК по насрещната претенция на ответниците, предявена чрез прихващане, е отменено. Въззивният Великотърновски апелативен съд, макар и с неточен диспозитив е потвърдил крайния извод на първата инстанция за отхвърляне на иска изцяло, поради неговата неоснователност (само, когато главният иск е основателен, съдът разглежда и насрещното вземане по възражението, ако намери последното за основателно, отхвърля главния иск – изцяло или отчасти, поради погасяване чрез прихващане). В заключение въззивното решение е явява неправилно – постановено при съществено противоречие със съдопроизводствените правила, необосновано е, което е довело и до противоречие с материалния закон. То следва да бъде касирано и спора разрешен по същество от касационния съд. Между страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че Т. Б. и К. Б. са учредили с договор, оформен в нотариален акт № 13/07.06.2007 г. на М. М. П. право на строеж върху техен недвижим имот на четириетажна жилищна сграда с магазини, като учредителите са запазили за себе си правото на строеж върху конкретен магазин, ведно със съответните части от общите части на сградата. Поемателят е поел задължение да построи сградата, включително магазина на Б. до степен на завършеност до етап на предаване със срок на изпълнение 30.01.2008 г. Б. са се задължили в срок до 90 дни след получаване на удостоверението да заплатят на П. сумата 16 835 евро. Страните са подписали споразумение на 16.11.2009 г., с което са се уговорили Б. да извършат всички ремонтни дейности, като е променен срокът за предаване на сградата – 30.04.2010 г., както и размера на дължимата от Б. сума и сроковете за плащането й – 5000 евро в тримесечен срок след посочената по-горе дата и още 7500 евро – две години след това. М. П. цедирал на М. С. вземането към Б. по договора, оформен с нотариалния акт от 2007 г. до размера на 12 500 евро, т.е. съобразено е и споразумението от 16.11.2009 г. относно размера на дълга. Цесията е съобщена на длъжниците чрез отправяне на нотариална покана, връчена при условията на отказ, удостоверен на 17.03.2011 г. Сградата е изградена и е издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация на 03.11.2011 г. Сумата не е платена и към настоящия момент. На 29.02.2012 г. М. П., след като вече е цедирал вземането си на М., и при постигната уговорка за намаление на общо дължимата сума, както и променени срокове за плащане, е подал заявление по чл. 417 ГПК в своя полза и съобразно уговореното по нотариалния акт от 2007 г. Сезираният районен съд издал заповед за незабавно изпълнение в полза на П., като разпоредил Б. да му заплатят 16 835 евро главница, ведно с лихвата, считано от 29.02.2012 г. до изплащане на задължението, както и съдебноделоводни разноски. След подадено възражение от длъжниците, заявителят П. предявил установителен иск по реда на чл. 422 ГПК срещу Б., при участието на М. М. като трето лице – помагач на ищеца. Първостепенният Габровски окръжен съд, с решение № 118/22.04.2013 г. по гр.д. № 270/2013 г., приел, че към датата на издаване на заповедта на П. се дължи само сума в размер на 5 000 евро, а искът за разликата до 16 835 евро е неизискуем, поради което - неоснователен. По възражението на ответниците намерил, че те имат право на 18 702 лв., която сума надвишава задължението им от 5 000 евро, поради което, в тази част, искът е отхвърлен след извършеното прихващане. Въззивният Великотърновски апелативен съд, намерил, че искът в целия му размер от 16 835 евро е неоснователен, защото ищецът П. не може да търси присъждане на вземане, което вече е цедирал. Надлежна страна по материалното правоотношение е не той, а цесионерът М.. Посочено е, че първата инстанция направила краен извод „също за неоснователност на иска и го е отхвърлила“, поради което първоинстанционното решение, е правилно като краен резултат, но с мотивите, изложени от въззивната инстанция. Великотърновският апелативен съд постановил диспозитив, с който „потвърждава“ решението на Габровският окръжен съд. Постановяването на съдебно решение, с което иск се отхвърля като погасен по давност, или като погасен чрез прихващане, е с различен резултат от отхвърлянето на иск, поради неговата неоснователност. Когато искът бъде отхвърлен като погасен по давност, със сила на присъдено нещо се признава, че правото на принудително вземане на ищеца е погасено, поради което ответникът дори и да изпълни, няма основание да иска връщане поради недължимо платено. При отхвърляне на иск като погасен чрез прихващане, предявено чрез процесуалноправно възражение в процеса, със сила на присъдено нещо се установява, че и главното, и насрещното вземане съществуват и компенсируемостта между тях. След това, съгласно чл. 229 ГПК, както ищецът, така и ответникът не могат повторно да търсят съдебна защита за удовлетворяване на своите вземания, заявени, съответно с главния иск и чрез възражението за прихващане. Сила на присъдено нещо се формира по предмета на делото, независимо от точното му възпроизвеждане в диспозитива на съдебния акт (последният, евентуално е предмет на поправка по реда на чл. 247 ГПК – срв. и разясненията по ). Силата на присъдено нещо се формира към момента на устните състезания пред последната инстанция, произнесла се по същество, съгласно ГПК от 1952 г., отм., съответно към дата на приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по същество, при действието на ГПК от 2007 г. Обвързани от силата на присъдено нещо по между си са насрещните страни по спора, третите лица-помагачи с противната главна страна, главно встъпилото лице с ищеца по първоначалния иск и с насрещните страни по неговия иск /ищец и ответник по първоначалния/, както и универсалните и частни правоприемници на упоменатите страни. Задължителната сила на мотивите (фактическите констатации на съда, правните му изводи, становището му по преюдициалните въпроси) важи в полза и срещу подпомагащата и подпомаганата страна, между ответника по първоначалния иск и главно встъпилия в процеса, между другарите спрямо общите за тях факти. В случая, по приключилото с влязло в сила решение по гр.д. № 270/2013 г. на Габровския окръжен съд, със сила на присъдено нещо между ищеца М. П. и неговото трето лице-помагач М. С. М., от една страна и ответниците Т. и К. Б., от друга страна, е установено, че М. П. няма вземане от Б., произтичащо от договора, оформен с нотариалния акт от 2007 г. В отношенията между П. и неговото трето лице – помагач е установено с обвързваща сила, че П. е цедирал своето вземане към Б., произтичащо от нот.акт от 2007 г., на М. М.. Възражението за прихващане е процесуално действие на защита срещу иска. Аналогично е по своята характеристика на насрещния иск, макар да не се предявява с искова молба; негов предмет е едно спорно материално право (индивидуализирано с правопораждащи юридически факти, петитум и страни), по което се формира сила на присъдено нещо. Пред съд е възможно да се предяви, както вече настъпило прихващане, за да се вземе предвид /твърдение, че материалноправните последици по чл. 103 ЗЗД са вече породени; и двете насрещни вземания не са спорни - ликвидни са и изискуеми/, така и едновременно да се предприеме материалноправно изявление за прихващане и възражение за прихващане като процесуално действие. Съдът вече изясни,че ако насрещното вземане е спорно, съдът установява съществуването, както на главното, така и на насрещното вземане, компенсируемостта между тях и след това извършва прихващане, чийто ефектът се проявява след влизане в сила на решенето. В случая няма влязло в сила съдебно решение, с което вземането на П. по нот. акт от 2007 г., съответно вземането на М. по цесията от 2011 г., да са изцяло или частично погасени, чрез прихващане, с каквото и да е насрещно вземане на Т. и К. Б.. Искът на М. М., по който са се произнесли съдилищата по настоящото дело, е допустим относно целия претендиран размер. Няма формирана сила на присъдено нещо в отношенията между него и насрещните страни, с която да е отречено правото му на вземане, нито то изцяло или частично да е прихванато с вземане на Б.. Ответниците по настоящото дело Т. и К. Б., чрез адв. Р. Б., са отговорили в срок по иска на М. с едно-единствено възражение, че производството е недопустимо, защото спорът е вече разрешен с влязло в сила решение по приключилото по-рано дело с ищец П., ответници Б. и трето лице – помагач на П. - М. М.. Както стана ясно, то е неоснователно. Искът е допустим, както и постановеното по него въззивно решение. Сезираният първостепенен Габровски районен съд, с определение прекратил производството по делото, на осн. чл. 223 ГПК, но по съображения, че идентична претенция на цедента П. против Б., е отхвърлена, което има отношение към чл. 299 ГПК. Това определение е отменено от въззивния Габровски окръжен съд и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Първоначалният докладчик се отвел и след определяне на нов, делото е насрочено в открито съдебно заседание. Първото редовно заседание е проведено на 15.01.2015 г., когато ответниците са възразили, че оспорват договора за цесия, защото не бил надлежно оформен, не бил достигнал до длъжниците Б.. В случая, процесуалните действия на сезирания първостепенен съд, предприети след размяна на книжата, не променят срока, в който ответникът следва да въведе валидно възраженията си. Б. са получили надлежно копие от исковата молба и до изтичане на срока по чл. 133 ГПК са направили само отвод за присъдено нещо. Както е изяснено в т. 4 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с изтичане на срока за отговор на исковата молба, се преклудира възможността на ответника да прави възражения, основани на факти, осъществени и узнати от него до този момент. В първото редовно открито съдебно заседание, съдът служебно изяснява становищата на страните, включително относно фактите и съображенията им, чрез въпроси по чл. 145, ал. 1 ГПК и указания по чл. 145, ал. 2 ГПК. Те имат възможност да уточнят твърденията си, включително и фактическите, но не и да въвеждат за първи път нови фактически твърдения. Изключенията са за факти и обстоятелства в хипотезите на чл. 147 ГПК, както и за факти и обстоятелства, във връзка с валидно заявени твърдения на насрещната страна, по които не са имали до тогава правната възможност да вземат становище. Ищецът по настоящото дело, като е изложил правопораждащите за своето вземане юридически факти, е представил с исковата молба доказателства за установяването им – нот. акт № 13/2007 г., между Б. и П., извънсъдебно споразумение от 16.11.2009 г. между Б. и П., договор за цесия от 03.02.2011 г., нотариална покана от М. П. до К. Б. и Т. Б. по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с която ги уведомяван, че е цедирал вземането си по нот. акт № 13/2007 г. на М. М., с отразяване от натоварено от нотариуса служебно лице - Х. Куцилев, че на 17.03.2011 г. адресатите отказват да получат поканата; удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж. Ответниците не са възразили срещу фактическите твърдения по исковата молба, нито са въвели нови фактически твърдения, които да имат отношение към валидността на договорите, да погасяват или изменят задълженията на страните по облигационните отношения; не са оспорили автентичността на писмените документи, нито удостоверителните изявления на нотариуса. Възражението им в първото по делото съдебно заседание,че нотариалната покана не им била съобщена, по съществото си е оспорване на свидетелстващото изявление на нотариуса в получен от тях документ, ведно с исковата молба, че нотариалната покана на П. им е била връчена на посочената от връчителя дата, при отказ. Оспорването е по чл. 193 ГПК, но не е заявено в срока по чл. 193, ал. 1 ГПК – с отговора на исковата молба, поради което е преклудирано. Събраните гласни доказателства в тази връзка, макар и да установяват връчването на нотариалната покана, са недопустими. Изпращането и връчването на нотариалната покана с уведомлението по чл. 99,ал. 3 ГПК от П. на Б. е установено по делото с представените с исковата молба писмени доказателства, ползващи се с обвързваща съда материална доказателствена сила относно посочените обстоятелства. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът М. М. носи доказателствена тежест относно твърдението, че цедираното от М. П. вземане към Б. съществува. Той е изпълнил доказателствените си задачи, като е представил описаните по-горе писмени доказателства – нотариален акт, споразумение, договор за цесия и удостоверение № 90/03.11.2011 г. за въвеждане в експлоатация на строеж. Между насрещните страни не е било спорно, че строежът по удостоверението е осъществен, изпълнен в съответствие с одобрените проекти и разрешения; обектът е заснет и нанесен в кадастралната карта. Ответниците не са възразили срещу удостовереното в акта, нито са въвели фактически твърдения, изключващи вземането на П. във връзка с реализирания строеж, в който случай тяхна щеше да е и тежестта да ги докажат. Във въззивната жалба срещу постановеното от Габровския районен съд решение, ответниците Б. се оплакват, че по делото били събрани доказателства, че М. П. не е изпълнил задълженията по сключените договори с тях – това се установявало от решението на първостепенния Габровски окръжен съд по приключилото вече дело, след анализ на събрани пред него гласни доказателства, поради което било уважено възражение за прихващане на стойност 18 702 лв., по което се била формирала сила на присъдено нещо, включително по отношение на третото лице – помагач. След като задължение за плащане на сумите зависело от насрещното задължение за изпълнение на задълженията по договора, за да бъде уважен иска, в тежест на ищеца М. М. било да установи, че цедентът П. изпълнил всичките си задължения по договора. Както стана ясно, сила на присъдено нещо относно насрещно вземане на Б. срещу П., съответно за настъпил компенсируем ефект с вземането на последния по нот.акт № 13/2007 г., няма. Мотивите на съдебния акт не се ползват със сила на присъдено нещо, а и в случая, Б. се позовават на мотиви на първа инстанция, заменени с напълно различни от втората и последна инстанция по делото. Недопустимо е да се ползват показания на свидетели, разпитани по друго дело, или заключения на вещи лица, приети по други дела – изкл. събирането на доказателства по делегация или чл. 232, изр. 2 ГПК. Нещо повече, с твърдението, че Б. имат признато насрещно вземане, с което било извършено прихващане с главното вземане на П., значи, че последното съществува – то не е недължимо по основание или като погасено чрез плащане, а след установяване на насрещно вземане, е компенсирано с него. От друга страна, за Б. е преклудирана възможността да въвеждат едва с въззивната жалба, известни им фактически твърдения, изключващи основателността на главното вземане, съответно свои насрещни вземания, както и да правят процесуалноправно възражение за прихващане. Когато насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно (неликвидно), за което съдът се произнася със сила на присъдено нещо (чл. 298, ал. 4 ГПК), същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба. В заключение, по силата на договора за цесия, М. М. има право да събере цедираното му от М. П. вземане от К. и Т. Б. в размер на 12 500 евро – дължимо по договор, оформен в нот. Акт № 13/2007 г., изменено със споразумение от 2009 г. То не е изплатено от длъжниците. Искът е основателен и следва да бъде уважен изцяло, на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Б. дължат и обезщетение за забава в размер на законната лихва, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, считано от датата на забавата, която предхожда подаването на исковата молба, поради което и акцесорната претенция следва да бъде изцяло уважена, считано от 13.05.2014 г.. Ответниците по иска К. Б. и Т. Б. дължат общо на ищеца М. М. сторените по делото съдебноделоводни разноски - общо в размер на 5714 лв. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 131/07.07.2015 г., постановено от Габровския окръжен съд по гр.д. № 165/2015 г. и вместо това ПОСТАНОВИ: ОСЪЖДА К. К. Б. и Т. П. Б., двамата от [населено място], [улица], вх. Б, ет. 2, ап. 3, общо да заплатят на М. С. М. от [населено място], [улица], вх. „А“, ап. 4, сумата в размер на 12 500 евро - прехвърлено, по договор за цесия от М. П. на 03.022011, вземане по негов договор с К. и Т. Б., оформен с нот. акт № 13/07.06.2007 г. на нотариус И.И., рег. № 095, изменен със споразумение от 16.11.2009 г., на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ведно с обезщетени за забава в размер на законната лихвата върху главницата, считано от 13.05.2014 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 2 ЗЗД, както и съдебно деловодни разноски по делото, направени във всички инстанции, в размер на 5714, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: