Р Е Ш Е Н И Е № 127 София, 20.06.2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ :ТАТЯНА КЪНЧЕВА ПЕТЯ ШИШКОВА при участието на секретаря ИЛИАНА РАНГЕЛОВА и на прокурора ИВАЙЛО СИМОВ изслуша докладваното от съдия Кънчева касационно дело № 408 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е второ по ред. Образувано е по протест на Софийската апелативна прокуратура и жалба на подсъдимия Д. Б. К. срещу решение № 12/ 12.01.2018 г. по внохд № 1314/17 г. на Софийския апелативен съд. В касационния протест, поддържан в съдебно заседание от прокурора при ВКП, са релевирани трите касационни основания по чл. 348 ал.1 от НПК. Развити са съображения, че съдът неправилно е приел съпричиняване от пострадалия при настъпване на съставомерния резултат, което е довело до явна несправедливост на наказанието. Предлага се делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В жалбата на подсъдимия и допълнителното изложение към нея се сочи, че въззивният съд не е изяснил фактическата обстановка, допуснал е нарушение на нормата на чл. 14 от НПК при формиране на вътрешното си убеждение и е стигнал до неправилни правни изводи за съставомерност на деянието по възведеното обвинение. Отправя се искане за оправдаване на подсъдимия по съображения за наличие на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Повереникът на частните обвинители Й. Д., Р. П. и К. Д. изразява становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение, установи следното: С присъда от 07.12.2016 г. по нохд № 3606/16 г. Софийският градски съд признал подсъдимия Д. Б. К. за виновен в това, че на 10.11.2015 г. в [населено място], при управление на автобус от градския транспорт нарушил правилата за движение по чл. 5 ал.2 т.1 и чл. 25 ал.1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. С. Д., поради което и на основание чл. 343 ал.1 б.”В” от НК го осъдил на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил по реда на чл. 66 от НК за срок от четири години. На осн. чл. 343г от НК го лишил от право да управлява МПС за срок от две години. С присъда № 6/ 24.02.2017 г. по внохд № 68/17 г. Софийският апелативен съд отменил присъдата и признал подсъдимия К. за невиновен по повдигнато му обвинение. С решение № 190/ 24.10.2017 г. по к.д. № 668/17 г. на ВКС, І н.о е прието, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения при постановяване на присъдата, като не е изложил приетата от него фактическа обстановка, не е анализирал достатъчно задълбочено заключението на КМАТЕ и не е изяснил двусмислието в част от отговорите на поставените въпроси. Отменил съдебния акт и върнал делото за ново разглеждане. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, Софийският апелативен съд изменил присъдата, като намалил срока на наказанието лишаване от свобода от две години на една година и изпитателния срок по чл. 66 от НК от две на една година. Потвърдил присъдата в останалата й част. Върховният касационен съд не констатира наличие на твърдените в жалбата на подсъдимия съществени процесуални нарушения. От нейното съдържание не могат да се отграничат съществени доводи във връзка с твърдението, че фактическата обстановка не е изяснена правилно. Не е посочено кои фактически положения се оспорват, кои доказателствени източници са пренебрегнати или превратно оценени. В по-голямата си част оплакванията касаят първоинстанционния съдебен акт, който не е предмет на касационната проверка. Отправеният упрек към въззивната инстанция, че е възприела фактически положения, които променят съществено обстоятелствената част на обвинението, без приложение на разпоредбата на чл. 287 ал.1 от НПК, е неоснователен. Върховният касационен съд не констатира съществена разлика между фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и приетите от решаващите съдилища. В ОА е изложена пестелива по обем фактология, формулирана само в две изречения- „подсъдимият затворил вратите на автобуса и потеглил, без да погледне в дясното огледало за обратно виждане и да се убеди, че няма да създаде опасност за пострадалия Д., който паднал на платното за движение и тялото му се намирало под автобуса. Водачът К. тръгнал и прегазил със задната дясна гума падналия пешеходец”. Решаващата въззивна съдебна инстанция е положила дължимите усилия за установяване на всички факти по инцидента, като в подробности е изяснила мястоположението на спрелия автобус, поведението на пострадалия при слизане от автобуса и движението му върху тротоара в посока към указателната табела, както и фактическите положения, свързани с падането на Д. на пътното платно. Въз основа на внимателния анализ на всички събрани по делото доказателства, включително обясненията на подсъдимия и разясненията на вещите лица от КМАТЕ, дадени при повторния им разпит във въззивното съдебно следствие, САС е установил сходна с изложената от обвинението, но значително по-детайлна фактическа обстановка. Липсвала е необходимост от изменение на обвинението по реда на чл. 287 ал.1 от НПК поради отсъствие на основания за съществено изменение на обстоятелствената му част. При спазване на изискванията на чл. 14 от НПК съдът е приел за безспорно, че пешеходецът е слязъл от средната врата на автобуса и се е движил по тротоара, на 0.4 м. от десния му ръб, в посока към указателната табела на спирката. Автобусът се е намирал на около 0.5 м. вляво от бордюра на тротоара. Прието е също, че подсъдимият погледнал в дясното странично огледало, убедил се, че няма повече слизащи и качващи се пътници, затворил вратите на превозното средство, погледнал в лявото странично огледало и плавно потеглил за включване в движението. Като е съпоставил времето, за което автобусът се е придвижил от мястото на тръгване до мястото на прегазването с времето за падане на тялото на пострадалия- и двете времена от около 2 секунди- съдът е извел фактическия извод, че пешеходецът е паднал на платното в момента на потегляне на автобуса от спирката, по неизвестни причини. Тези съществени за правилното решаване на делото факти са установени на база събраните по делото доказателства, анализирани внимателно, поотделно и в тяхната съвкупност. Вътрешното убеждение на въззивния съд е формирано при спазване на изисквания за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, поради което липсва основание за отмяна на решението. При така установени факти, съдът неправилно е приел, че подсъдимият е осъществил престъплението по чл. 343 ал.1 б.В от НК. Касаторът не е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици в конкретната пътна ситуация, тъй като те са резултат от падането на пострадалия на пътното платно по независещи от него причини. Подсъдимият К. е изпълнил задълженията си по чл. 25 ал.1 от ЗДП, защото е предприел маневрата „потегляне” след като се е убедил, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или преминават покрай него. Той е наблюдавал в дясното странично огледало качването и слизането на пътниците, убедил се е, че всички са слезли, затворил е вратите на автобуса и е насочил вниманието си към лявото странично огледало. Потеглил плавно, след като се е уверил, че след него и вляво от него няма други превозни средства. Към този момент пострадалият се е намирал на прилежащия към спирката тротоар, като се е движил в същата посока- посоката на автобуса. Безспорно, пострадалият е попадал в зоната на видимост от дясното странично огледало, но шофьорът няма задължения отново да поглежда надясно, след като веднъж е сторил това и е установил липса на опасно поведение на слезлите пътници. Движението на пострадалия върху тротоара не представлява опасност за движението, с което подсъдимият е длъжен да се съобрази. Това движение не е в непосредствена близост до автобуса, както е приел въззивният съд, защото се осъществява на около метър от него и то не на пътното платно, а на изградения на спирката на градския транспорт тротоар. Съдебната практика трайно приема, че стоящ на тротоара /или на банкета/ пешеходец не представлява опасност за движението до момента, в който започне да пресича пътното платно или от поведението му е очевидно, че ще предприеме пресичане, няма да спре и няма да даде предимство на превозното средство. Изключенията се отнасят само до случаите, когато пешеходците са деца / виж. Р 708/75 г. ІІІ н.о., Р 168/78 г. ІІІ но., Р 320/78 г. ІІІ н.о./ В конкретния казус липсват каквито и да било данни, че пострадалият е имал намерение или е предприел пресичане на пътното платно, което да е налагало подсъдимият да вземе предохранителни мерки. Очевидно е неправилен изводът на САС, че пострадалият пешеходец е представлявал опасност за движението не от момента на падането му на платното, а преди това- когато се е движил по тротоара. Защитата с основание се позовава на ТР № 28/84 г. на ОСНК на ВС, съгласно което моментът на възникване на опасността за движение се определя от фактически, а не от формални критерии. Липсват доказателства, които да сочат, че подсъдимият би могъл да очаква, че точно в момента на тръгването му, движещият се по тротоара пострадал, по някаква причина, ще падне на пътното платно. Не може да му се вмени и задължение да наблюдава пътното платно пред него и около превозното средство едновременно във всички посоки посредством монтираните странични огледала. Ако се възприеме тезата на съда, би се стигнало до блокиране на движението и до невъзможност за осъществяване на дейността на масовия градски транспорт. Касаторът е изпълнил задълженията си по чл. 25 ал.1 от ЗДП, като преди потеглянето се е убедил в липсата на опасност за движението. Той не е могъл и не е бил длъжен да предвиди падането на пострадалия на пътното платно, поради което деянието не е извършено виновно. Налице са основанията за оправдаване на подсъдимия поради наличие на случайно деянието по смисъла на чл. 15 от НК. Инкриминираното нарушение на чл. 5 ал.2 т.1 от ЗДП не създава конкретни изисквания към водачите на превозните средства, има общ, препоръчителен характер и не е в състояние да попълни бланкетната норма на чл. 343 от НК. Само за пълнота на изложението, касационният състав държи да отбележи, че намира за неоснователно възражението в касационния протест по отношение на приетото от въззивната инстанция съпричиняване на съставомерния резултат. Не може да се пренебрегне фактът, че падането на пострадалия Д. върху пътното платно по неизяснени причини участва в общия каузален комплекс, довел до съставомерния резултат. Наличието на този фактор не може да бъде елиминирано по съображения за липса на виновно нарушение на правилата за движение на пешеходците от страна на Д.. Този съдебен състав споделя виждането, че за наличие на съпричиняване на вредните последици при ПТП не се изисква нарушението на правила за движение от страна на пострадалия да е виновно. Христоматиен пример за невиновно съпричиняване на съставомерния резултат е поведението на малолетни или невменяеми лица, които поради лични свои качества не отговарят за постъпките си. Водим от гореизложеното и на основание чл. 354 ал.1, т.2 във вр. чл. 24 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 12/ 12.01.2018 г. по внохд № 1314 от 2017 г. на Софийския апелативен съд, с което е изменена присъда от 07.12.2016 г. по нохд № 3606/16 г. на Софийския градски съд, като вместо това ОПРАВДАВА подсъдимия Д. Б. К. по обвинението за извършено престъпление по чл. 343 ал.1 б.”В” от НК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: