2 Р Е Ш Е Н И Е № 76 гр. София, 11.05.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3503 по описа за 2014г., взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Касационното производство е образувано по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Ж. Ч. и ответника Г. П. К. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Х. Х. срещу решение № 204 от 18.07.2014г. по в. т. дело № 66/2014г. на Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдено решение № 228 от 14.11.2013г. по т. дело № 21/2013г. на Русенски окръжен съд. С определение № 670 от 26.11.2015г. по т. дело № 3503/2014г. настоящият съдебен състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърден първоинстанционния съдебен акт в частта, с която е отхвърлен искът на [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място], област Р. за установяване съществуване на вземане в размер на 34 500 лв., по запис на заповед от 20.03.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.11.2012г. до окончателното изплащане, както и 1 790 лв. разноски в заповедното производство, за които е издадена заповед за изпълнение № 818 от 16.11.2012г. по ч. гр. дело 951/2012г. по описа на БРС, и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 250 лв. – разноски за първоинстанционното производство. С посоченото определение не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено съществуването на вземане на [фирма] срещу Г. П. К. от [населено място], област Р. за главница в размер на 34 500 лв. по запис на заповед от 20.03.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.11.2012г. до окончателното изплащане, и са присъдени разноски в размер 1 240 лв., направени в заповедното производство, за които е издадена заповед за изпълнение № 818 от 16.11.2012г. по ч. гр. дело 951/2012г. по описа на БРС, и Г. П. К. е осъден да заплати на [фирма] сумата 1 140 лв. – разноски за първоинстанционното производство. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи, че въззивният съд не е обсъдил основните доводи и възражения във въззивната жалба, че дружеството – длъжник е узнало за процесния запис на заповед, подписан от името на дружеството – издател /поемател/ от Г. К., който е действал без представителна власт, не се е противопоставило веднага след узнаването, поради което разпоредбата на чл. 301 ТЗ намира приложение. Позовал се е на факта, че Г. К. е управител на ответното дружество от 14.12.2011г. и в това си качество не е оспорил незабавно издадения запис на заповед. Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено, предявеният иск да бъде уважен и претендира присъждане на направените разноски за всички съдебни производства. Ответникът [фирма] чрез процесуални представители адв. Х. Х. и адв. Л. Б. оспорва касационната жалба на ищеца и поддържа становище, че в отхвърлителната част решението е правилно, тъй като не е нарушен материалния закон и не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа становище, че Г. К. не е упълномощен от тогавашния управител на дружеството да поема менителнични ефекти съгласно чл. 26, ал. 2 ТЗ, както и че разпоредбата на чл. 301 ТЗ не може да намери приложение, тъй като ищецът не е доказал узнаване на това обстоятелство от [фирма]. Въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска срещу [фирма], е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос относно правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата и всички възражения и доводи на страните. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай във връзка с релевираното от ответното дружество в отговора на исковата молба правоизключващо възражение за недължимост на претендираната сума поради това, че записът на заповед е подписан от лице без представителна власт, тъй като към момента на издаване на менителничния документ управител на дружеството е била Г. Г. Л., ищецът е направил довод, че извършените от Г. К. действия не са оспорени веднага след извършването им, респективно след 14.12.2011г., от която дата Г. К. е управител на дружеството. Правната квалификация на инвокирания от ищеца довод е разпоредбата на чл. 301 ТЗ. В първоинстанционното решение е прието, че записът на заповед е подписан от лице без представителна власт, тъй като към 20.03.2008г. /датата на подписване на записа на заповед/ управител на дружеството е била Г. Г. Л., а Г. К. е бил търговски пълномощник и не е бил упълномощен изрично да извършва действия за поемане на менителнични задължения съгласно чл. 26, ал. 2 ТЗ. Първоинстанционният съд е приел, че ответното дружество е направило своевременно възражение срещу подписването на записа на заповед от лице без представителна власт и тъй като по делото няма данни за предходно узнаване на това обстоятелство от ответника, е направил извод за неприложимост на разпоредбата на чл. 301 ТЗ. Във въззивната жалба въззивникът [фирма] /ищец/ е направил оплакване за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на разпоредбата на чл. 301 ТЗ като е изложил няколко съображения: до момента на подаване на въззивната жалба никой не е оспорил представителната власт на Г. К.; от 14.12.2012г. Г. К. е управител на [фирма], знаел е за издадения запис на заповед, тъй като го е подписал, приел е нотариалната покана за изясняване на процесните отношения, подписал е споразумението от 12.07.2011г., извършвал е плащане по записа на заповед, но в това си качество не го е оспорил незабавно. Въззивният съд при постановяване на решението е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – обсъдил е въпроса дали Г. К. е имал представителна власт при подписване на записа на заповед, като е приел, че към 20.03.2008г. управител на дружеството е била Г. Г. Л., а Г. К. - търговски пълномощник и не е бил упълномощен изрично да извършва действия за поемане на менителнични задължения съгласно чл. 26, ал. 2 ТЗ, но не е обсъдил основните доводи и възражения във въззивната жалба, че дружеството – длъжник е узнало за процесния запис на заповед, подписан от името на дружеството – издател /поемател/ от Г. К. без представителна власт, и не се е противопоставило веднага след узнаването, поради което разпоредбата на чл. 301 ТЗ намира приложение. Необсъждането от въззивния съд на релевираните доводи и оплаквания във връзка с приложението на чл. 301 ТЗ, предвид обстоятелството, че Г. К. е управител на дружеството от 14.12.2011г. и в това си качество не е оспорил незабавно издадения запис на заповед, обуславя извод за неправилност на въззивното решение в отхвърлителната му част. Поради това, че не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши от настоящата инстанция. Прилагането на установената от закона презумпция по чл. 301 ГПК е обусловено от извършването на действия от лице от името на търговец без представителна власт, узнаването на действията от търговеца и непротивопоставянето му веднага след узнаването. В настоящия случай елементите на фактическия състав на чл. 301 ТЗ са налице: 1/ записът на заповед е подписан от лице без представителна власт – към датата на издаване на процесния запис на заповед управител на [фирма] е била Г. Г. Л., а Г. К. е бил търговски пълномощник и не е имал изрично пълномощно за поемане на менителнични задължения по смисъла на чл. 26, ал. 2 ТЗ; 2/ търговецът е узнал за издадения запис на заповед през м. декември 2011г. – Г. К., който е подписал записа на заповед, е станал управител на [фирма] на 14.12.2011г., поради което се налага логичният извод, че дружеството чрез управителя си е узнало за процесния запис на заповед; 3/ [фирма] не се е противопоставило веднага след узнаването, а е направило това на 14.03.2013г. с отговора на исковата молба. Следователно ответното дружество е потвърдило извършените от Г. К. на 20.03.2008г. действия, а именно подписването на процесния запис на заповед, съгласно чл. 301 ТЗ. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 17 на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът – кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект, а именно доказва съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед. В съобразителната част към решението /т. 17/ е разяснено, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При възникнал между страните спор относно конкретно каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга и твърдени от страните различни каузални правоотношения, по повод или във връзка с които е издаден записът на заповед, съдът е длъжен да изследва въпроса за съществуването на каузалното правоотношение, неговия вид и връзката му с менителничния ефект. Доказването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо в случай на въведени от страните твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на записа на заповед. Процесният запис на заповед е редовен от външна страна, тъй като съдържа предвидените в чл. 535 ТЗ реквизити, и подлежи на изпълнение. Във връзка с въведеното от страните каузално правоотношение настоящият съдебен състав приема следното: От представените от ищеца доказателства /акт за извършена механизирана селскостопанска услуга № 0000076/20.03.2008г., подписан от [фирма] и [фирма] и споразумение от 12.07.2011г., сключено между [фирма] и Г. П. К./ се установява, че ищецът е извършил механизирани селскостопански услуги, които са приети от ответника – жътва на пшеница, слънчоглед и царевица през 2007г. 4 000 дка и оран през м. ноември 2007г. 2 000 дка, за които услуги са уговорили заплащане на възнаграждение в размер съответно 36 000 лв. и 24 000 лв. или общо 60 000 лв., както и че към 12.07.2011г. задължението на [фирма] е останало в размер 36 500 лв. Отчитайки еднаквите дати на подписване на акта за извършена механизирана селскостопанска услуга и записа на заповед и еднаквите суми като задължения на [фирма] към [фирма], настоящият съдебен състав приема, че записът на заповед е издаден за обезпечение изпълнението на задължението на ответника по каузалното правоотношение във връзка с предоставените от ищеца механизирани селскостопански услуги през 2007г. Представените от ответното дружество фактура № 17/31.07.2008г. и кредитно известие № 20/14.08.2008г. към фактура № 17/31.07.2008г. установяват доставяне от ответника на ищеца на 70 080 кг пшеница /176 500 кг – 106 420 кг/ на стойност 19 342,98 лв. /48 714,90 лв. - 29 371,92 лв./ - обстоятелства, които се твърдят и от ищеца в исковата молба. Ответникът е представил два броя извлечения по сметка с титуляр [фирма] за изходящ превод в лева ЧСИ 762 Д. Д. по изп. дело № 20127620400707 за преведени суми в размер 4 060 лв. и 658 лв. съответно на 22.02.2013г. и 03.12.2012г., по отношение на които не са налице данни за връзката им с процесния запис на заповед. Направените от ответното дружество доказателствени искания във връзка с оспорванията на акта за извършена механизирана селскостопанска услуга и споразумението от 12.07.2011г. и възраженията на ответника, релевирани в отговора на исковата молба, са оставени от първоинстанционния съд без уважение. Във въззивното производство ответното дружество не е упражнило процесуалните си права да се позове в отговора на въззивната жалба на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада или неправилно недопускане на исканите доказателства, не е поискало пред въззивната инстанция събиране на тези доказателства, поради което се налага изводът, че направените от [фирма] оспорвания и възражения са недоказани: ответното дружество не е доказало, че площта на обработената земя е по-малка, поради което стойността на услугите е по-малка; не е установило наличие на уговорки между страните, че плащането ще се осъществи след издаване на фактура от ищцовата страна, уговорки за приспадане на направените от ответното дружество разходи, нито че извършените селскостопански услуги са съвместна дейност на двете дружества; не е доказало погасяване на сумата до размер 4 000 лв., нито останалите въведени с отговора на исковата молба факти и обстоятелства. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че като е отхвърлил предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск въпреки наличието на редовен запис на заповед и недоказани от ответника абсолютни и относителни възражения срещу записа на заповед и претендираното вземане, Великотърновски апелативен съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено, а предявеният установителен иск трябва да бъде уважен като се признае за установено съществуването на вземане на ищеца срещу ответното дружество по процесния запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК № 818 от 16.11.2012г. по ч. гр. дело № 951/2012г. на Районен съд [населено място] в размер 34 500 лв. – главница, заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 16.11.2012г. до окончателното плащане на сумата. Сумата се дължи солидарно с Г. П. К., по отношение на който въззивното решение е влязло в сила. Вземането за разноските в заповедното производство не се включва в предмета на делото по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което въззивното и първоинстанционното решения следва да се обезсилят в частта, с която е признато за установено вземане на разноските в размер 1 790 лв. и в тази част производството по делото да се прекрати. По реда на т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС съдът следва да присъди претендираните разноски за заповедното производство в размер на 550 лв., включена в издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист – направени разноски за заповедното производство, представляващи част от платеното адвокатско възнаграждение. Останалата част от направените разноски в пълен размер 1 790 лв., т. е. остатъкът от 1 240 лв. не се претендират пред настоящата инстанция. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно конкретизираното в касационното производство искане за присъждане на част от направените разноски съгласно приложения списък по чл. 80 ГПК ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата 450 лв. – част от направените разноски в първоинстанционното производство от общ размер 1 590 лв., сумата 1 790 лв. – част от направените разноски във въззивното производство от общ размер 1 839,97 лв. и сумата 1 320 лв. – част от направените разноски за касационното производство в общ размер 1 920 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 204 от 18.07.2014г. по в. т. дело № 66/2014г. на Апелативен съд Велико Т. в частта, с която е потвърдено решение № 228 от 14.11.2013г. по т. дело № 21/2013г. на Русенски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иска на [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място], област Р. за установяване съществуване на вземане в размер 1 790 лв. - разноски в заповедното производство, за които е издадена заповед за изпълнение № 818 от 16.11.2012г. по ч. гр. дело 951/2012г. по описа на БРС. ПРЕКРАТЯВА производството в обезсилената част. ОТМЕНЯ решение № 204 от 18.07.2014г. по в. т. дело № 66/2014г. на Апелативен съд Велико Т. в частта, с която е потвърдено решение № 228 от 14.11.2013г. по т. дело № 21/2013г. на Русенски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иска на [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място], област Р. за установяване съществуване на вземане в размер на 34 500 лв., по запис на заповед от 20.03.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.11.2012г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение № 818 от 16.11.2012г. по ч. гр. дело 951/2012г. по описа на БРС, и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 250 лв. – разноски за първоинстанционното производство, и вместо това постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], ет. 1, ап. 1 срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], област Р., [улица] на основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК връзка с чл. 535 и сл. ТЗ, че [фирма] има вземане срещу [фирма] в размер на 34 500 лв. /тридесет и четири хиляди и петстотин лева/, представляваща главница по запис на заповед от 20.03.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.11.2012г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 818 от 16.11.2012г. по ч. гр. дело 951/2012г. по описа на Районен съд [населено място]. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], област Р., [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], ет. 1, ап. 1 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 550 лв. /петстотин и петдесет лева/ - направени разноски за заповедното производство, която е включена в издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист, и сумата в размер общо 3 560 лв. /три хиляди петстотин и шестдесет лева/ – направени разноски за исковото производство пред трите съдебни инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.