Ключови фрази
Обжалване на решение на дисциплинарната комисия на Камарата на частните съдебни изпълнители * дисциплинарно наказание * присъединяване на кредитори в изпълнителното производство * публични вземания * частен съдебен изпълнител

Р Е Ш Е Н И Е

№ 32
гр.София, 21 април 2016 г.

в името на народа


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЕРИК ВАСИЛЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 6018/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 73, ал. 2 от Закона за частния съдебен изпълнител /ЗЧСИ/ и е образувано по жалба, подадена от М. на п. против решение на Д. к. на К. на ч.с.и. (ДК на КЧСИ), взето на 06.07.2015 г. по дисциплинарно дело № 69/2014 г.
М. на п. иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което на частния съдебен изпълнител В. А. а се наложи дисциплинарно наказание, както и присъждане на съдебноделоводони разноски – юрисконсултско възнаграждение. В жалбата се излагат съображения за неправилност на решението на ДК на К. поради неточно приложение на чл. 460, 462 и 428 ГПК, необоснованост в извода, че разходът за адвокатски хонорар в размер на 14 400 лв. е бил посочен в договора между взискателя и адв. П. от 31.05.2011 г. и поради допуснати процесуални нарушения - необсъждане на всички доводи на министъра в искането по чл. 70, ал. 1 ЗЧСИ. В съдебно заседание, чрез юрисконсулт К., жалбоподателят поддържа жалбата и счита, че на ЧСИ А. следва да бъде наложено наказание „глоба“ в размер на 10 000 лв., което съответства на тежестта на нарушението, поведението на ЧСИ и дисциплинарното му досие.
К. на ч.с.и. (К.), чрез юрисконсулт Д., изразява становище за неоснователност на жалбата и моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Частният съдебен изпълнител В. А., в отговора на жалбата, изразява становище, че тя е неоснователна – не е нарушена разпоредбата на чл. 460 ГПК, защото към 2011 г. вземането на държавата било неопределено в представеното удостоверение, вземането било преобезпечено, като липсват причинени на Н. или страните в изпълнителното производство вреди; в крайна сметка държавата е удовлетворена. Поддържа, че не е нарушена и разпоредбата на чл. 428, ал. 1 ГПК, защото към момента, в който включил вземане на взискателя за платен адвокатски хонорар в изпълнителния процес, не е било постановено ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, с което е разяснено, че разходът се признава, ако има доказателства, че действително е направен – не само уговорено, а и платено адвокатско възнаграждение. ЧСИ счита, че крайният резултат, постановен от ДК на К. е правилен и поради други съображения - дисциплинарната отговорност е погасена на осн. чл. 69, ал. 1 ЗЧСИ – изтекла е тригодишната абсолютна давност, която започва да тече от момента на извършване на нарушението; министърът осъществява само административен и финансов контрол върху дейността на ЧСИ, не и по законосъобразното прилагане на процесуалния закон, а искането по чл. 70, ал. 1 ЗЧСИ се основава именно на нарушения на ГПК. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок, от легитимна страна и срещу подлежащ на обжалване пред Върховния касационен съд акт.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
Дисциплинарното дело е образувано за нарушения, допуснати от ЧСИ В. А. по изпълнително дело № 20118270400751, по искане на министъра на правосъдието.
Д. к. е установила, че ЧСИ А. образувал изпълнителното производство за събиране на парично вземане в размер на 156 897,78 лв., с лихви, такси и разноски, по молба на взискателя [фирма] – П.. ЧСИ е наложил запор върху вземанията на длъжника [фирма] от трето лице – [община]. От последното са превеждани периодично суми, като в периода 14.01.2012 г. – 21.03.2013 г. по делото са постъпили плащания в общ размер на 207 210,93 лв. Тези суми са изплащани на взискателя, като съдебният изпълнител е удържал суми за такси по ТТЗЧСИ. Съгласно удостоверение от 05.12.2011 г., издадено от Н. - ТД П., длъжникът [фирма] имал установено публично задължение към 05.12.2011 г. в размер общо на 73 136 лв. ЧСИ не е заделял и изплащал суми в полза на Н. от постъпилите в периода 14.01.2012 г. – 21.03.2013 суми по изпълнението. ЧСИ извършил публична продан на недвижими имоти, собственост на длъжника, като получената от проданта сума била разпределена съгласно разпределение от 22.10.2014 г., при което държавата е получила сума от 22 794,70 лв. – дължимо от длъжника публично задължение съгласно удостоверение по чл. 191 ДОПК от 03.09.2014 г. Д. комисия установила още, че в поканата за доброволно изпълнение до длъжника ЧСИ включил и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 14 4000 лв. Сумата била договорена по договор за правни услуги, сключен между взискателя и адвокати А. Б. и Н. П. от „Адвокатско дружество Б. и П.“. В договора било записано, че възнаграждението е изплатено изцяло по банкова сметка на дружеството при подписване на договора.
При така установеното, ДК приела, че възражението на ЧСИ В. А. за погасяване на дисциплинарната отговорност по давност е неоснователно, като се е позовала на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - ДК е сезирана от министъра на правосъдието в рамките на тригодишния срок по чл. 69, ал. 1 ЗЧСИ.
По съществото на искането по чл. 70 ЗЧСИ, Д. к. приела, че ЧСИ А. не е нарушил чл. 460 ГПК – в удостоверението по чл. 191 ДОПК от 05.12.2011 г. било посочено публично задължение на длъжника в размер на 73 136 лв., но той имал и друго установено задължение по ревизионен акт в размер на 184 890,47 лв. по което било образувано изпълнително дело на публичния изпълнител при ТД на Н. – П., което вземане не било съобщено в удостоверението по чл. 191 ДОПК, нито на ЧСИ било съобщено, каква част от него била погасена. ДК приела, че ЧСИ имал основание да извърши плащане в полза на взискателя, без да прави разпределение по чл. 460 ГПК, след като в документите, постъпили при него се съдържала противоречива информация за публичните задължения на длъжника, а от друга страна публичното вземане било свръхобезпечено с наложени от публичния изпълнител обезпечителни мерки върху имущество, надвишаващо по стойност дълга; способът за изпълнение – запор на вземане на длъжника от [община] не засягал имуществено право, което да е обект на обезпечение от страна на публичния изпълнител. В крайна сметка, през 2014 г., в полза на държавата, е преведена непогасената част от публичните задължения на длъжника; за държавата и за страните по изпълнителното дело не са настъпили вредни последици. Относно удостоверението по чл. 191 ДОПК са развити съображения, че документът няма правната стойност на влязъл в сила акт за установяване на публично вземане, а е една моментна снимка и в общия случай съдържаща неточности по отношение на вида и размера на посочените задължения с твърде големи отклонения.
По отношение на твърдяното нарушение по чл. 428 ГПК, ДК е приела, че такова не се установява. В поканата за доброволно изпълнение се съдържала информация за всички компонентни на задължението общо и в разбивка; длъжникът е имал възможност да поиска от ЧСИ да се произнесе по приетите разноски с нарочен акт, както и да обжалва тези, обективирани в поканата, което не е направил. При изготвянето на поканата за доброволно изпълнение в практиката се споделяли различни становища за това трябва ли да бъде доказано плащането на адвокатския хонорар чрез представяне на нарочен документ, поради което не можело да се вмени в отговорност на ЧСИ да изисква доказателства за плащането на претендираното адвокатско възнаграждение (ТР по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, с което противоречието е разрешено е постановено на 06.11.2013 г.).
Изводите на ДК на К. са необосновани и изведени в нарушение на закона.
Във всички случаи, независимо дали върху имуществото на длъжника са наложени мерки за обезпечаване на публични вземания, когато срещу длъжника са започнали принудителни изпълнителни действия по реда на Гражданския процесуален кодекс, държавата се смята винаги като присъединен взискател за дължимите й от длъжника вземания, съобщени на съдебния изпълнител – чл. 458 ГПК и чл. 191, ал. 3 ДОПК. ЧСИ няма възможност да пренебрегва тази привилегия по съображения, че публичното задължение е свръхобезпечено или поради това, че избраният изпълнителен способ е насочен към обезпечено от публичния изпълнител имущество на длъжника.
Неяснотата относно размера на установеното публично задължение на длъжника не е основание ЧСИ изобщо да не конституира държавата като присъединен взискател за съобщеното вземане, с последващите се от това задължения по чл. 460 и чл. 462 ГПК. При необходимост следва да изиска уточнение от Н., като към датата на извършване на разпределението съобрази уточнената сума, а ако подобно уточнение не е направено – има предвид размера на последно съобщеното му публично задължение на длъжника. Съгласно чл. 458 ГПК и чл. 191, ал. 3 ДОПК държавата е присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични и други вземания в размера, който е съобщила на съдебния изпълнител до извършване на разпределението, без значение е наличието евентуално и на други вземания, ако те не са съобщени. По логиката на ДК на К. относно характера на удостоверението по чл. 191, ал. 3 ДОПК, съдебният изпълнител изобщо не следва да се съобразява с чл. 458 ГПК, съответно чл. 460 и чл. 462 ГПК, щом документът по правило не отразява точно съществуващото непогасено публично задължение. Съдебният изпълнител няма право да продължава производството преди получаване на удостоверението от Н. за наличие на публични задължения на длъжника – чл. 191, ал. 5 ДОПК. Тази забрана е в сила до изтичането на 30 дни от изпращане на съобщението за започналото изпълнение и за всяко разпределение. След изтичане на посочения срок няма пречка да се продължи изпълнението, но съдебният изпълнител е длъжен да вземе предвид съобщеното му до този срок публично задължение, както и съобщеното му след това, до датата на разпределението. Всеки от взискателите може да оспори съществуването на вземането на други кредитор при условията на чл. 464 ГПК. Съдебният изпълнител няма правна възможност да извършва проверка дали действително съобщеното му от Н. вземане на държавата съществува.
По делото Н. - ТД П. в срок е съобщила на ЧСИ В. А. с удостоверение по чл. 191 ДОПК за установено публично задължение на длъжника в размер на 73 136 лв. и в съответствие с чл. 458 ГПК той е отбелязал с нарочно разпореждане, че държавата е присъединен кредитор именно за тази сума. Приложената към удостоверението справка е за образувани изпълнителни дела и наложени обезпечителни мерки и не е документ, с който държавата съобщава размера на вземането си по реда на чл. 458 ГПК, съответно по чл. 191, ал. 3 Д.. Нещо повече няма и никакво основание да се поддържа неяснота относно вземанията на държавата спрямо длъжника, дължаща се на различно съдържание на удостоверението от 05.12.2011 г. и справката, както необосновано е приела ДК на К. В справката е посочен номерът на изпълнителното дело в Н. - ТД П. срещу същия длъжник и наложените по него обезпечителни мерки. Отразените в справката суми – главница и лихва са по ревизионния акт, по който е образувано изпълнителното дело, а не са размера на публичните задължения на длъжника към 05.12.2011 г. У ЧСИ А. също не е имало съмнение за размера на съобщеното му по надлежен ред вземане на държавата към длъжника по изпълнението, като заключението в обратен смисъл, направено в обжалваното решение не е съобразено с разпореждането на ЧСИ от 05.12.2011 г. за присъединения по право кредитор – държавата относно публично вземане в размер на 73 136 лв. Вземането е от вида на посочените в чл. 136, т. 6 ЗЗД и следва да се удовлетвори предпочтително от цялото имущество на длъжника. Съгласно чл. 460 ГПК, ако събраната сума по изпълнителното дело е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели, извършва се разпределение, като най-напред се отделят суми за изплащане на вземанията, които се ползват с право на предпочтително удовлетворение. Остатъкът се разпределя между другите вземания по съразмерност. Разпределението се предявява на длъжника и на всички взискатели, които се призовават за това в определен от съдебния изпълнител ден, като предаването на сумите по разпределението се извършва след като то стане окончателно – чл. 462 ГПК.
ЧСИ В. А. не е се е съобразил с цитираните разпоредби от ЗЗД и ГПК при предаване на сумите, постъпили с девет превода от [община], по различно време, на обща стойност 207 210,93 лв., в периода 14.01.2012 г. – 21.03.2013 г. След всеки превод, ЧСИ е разпределял сумите първо за такси за извършени в хода на изпълнителното дело изпълнителни действия и платени допълнителни разноски, на второ място – пропорционална на постъпилата сума такса по т. 26 ТТР ЗЧСИ и на трето място – останалата сума на взискателя. Не е изготвял разпределение след всеки превод по правилата на чл. 460 ГПК, в което да съобрази предпочтителното вземане на държавата, не е предявявал същото по чл. 462 ГПК, с уведомяване на държавата и тя не е получила предпочтително плащане. ЧСИ в продължение на повече от година е удовлетворявал само взискателя [фирма] – П.. Едва през 2014 г., след извършена публична продан на недвижим имот, собственост на длъжника, след поискана справка за дължимите на държавата задължения от длъжника преди следващото разпределение, ЧСИ е съставил разпределение, в което е определил в полза на държавата като привилегирован кредитор, сума от 22 794 лв. – съобщено по чл. 191 ДОПК вземане към 03.09.2014 г. По делото няма данни дали разпределението е станало окончателно, съответно отделената сума, платена ли е на държавата, така че необоснован се явява и извода в обжалваното решение за последвало пълно удовлетворяване на държавата. Не е без значение и това, кога във времето и от какво имущество, чрез какъв изпълнителен способ, държавата се е удовлетворила.
Към молбата на взискателя, подадена чрез адвокати А. Т. Б. и Н. С. П., за образуване на изпълнително производство срещу [фирма] е приложено пълномощно от 31.05.2011 г., удостоверяващо представителната власт на двамата адвокати. Няма приложен договор в който да е уговорено адвокатско възнаграждение, нито доказателства такова да е плащано. В писмо до ЧСИ от 30.07.2014 г. от МП е поискано от него да представи документ, удостоверяващ заплащане на посочения в П. адвокатски хонорар. ЧСИ е изпратил договор, без дата, сключен между взискателя и адвокатско дружество „Б. и П.“ за представителство на клиента по изпълнително дело за събиране на вземане по изпълнителен лист по т.д. № 409/2011 г., при уговорено възнаграждение от 14 400 лв. Записано е, че възнаграждението е заплатено изцяло по банкова сметка на дружеството, при подписване на договора. Няма доказателства този документ да е бил приложен към молбата за образуване на изпълнителното дело, съответно при изпращане на П. или по-късно. Доказателства, че уговорената сума действително е платена, няма не само по изпълнителното делото, но и не са представени по-късно във връзка с искането от МП, нито в производството пред ВКС. Плащането е от значение не само за установяване на извършен разход от взискателя в изпълнителния процес, но при липсата на датата на договора и заявеното, че банковият превод е извършен същия ден, е от значение кога е постигната уговорката за размера на адвокатското възнаграждение – при изплащане на П. или едва след искането на министъра на правосъдието.
В поканата за доброволно изпълнение до длъжника са посочени, освен задълженията по изпълнителния лист, размера на таксата в полза на ЧСИ, „както и други суми, дължими до този момент, В ОБЩ РАЗМЕР на 14 000 лв., в т.ч. ДТ, адвокатско възнаграждение, възнаграждение за в.л., за пазач и пр.“
При тези данни, необосновани са изводите на ДК на К., че в поканата за доброволно изпълнение се съдържа информация за всички компоненти на задължението общо и в разбивка – сумата от 14 400 лв. е посочена сумарно и неконкретизирано. Тя включва няколко изрично посочени като вид задължения – държавна такса, възнаграждение за вещо лице, възнаграждение за пазач, адвокатско възнаграждение, без индивидуализация по размер, както и неконкретизирани по вид и размер други задължения – определени като „и прочие“. Освен това, няма искане от взискателя за заплащане на адвокатско възнаграждение в молбата за образуване на изпълнително дело, нито с нея е представено доказателство дори за уговорено възнаграждение в какъвто и да е размер. Вярно е, че към 11.11.2011 г. в съдебната практика е имало колебание дали, за да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение, следва да са представени доказателства, че такова е действително платено, но никога не е имало съмнение, че трябва да има такава уговорка между довереник и доверител. Противоречивата съдебна практика освен това има отношение евентуално за тежестта на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено, но не и дали такова е осъществено. Разясненията дадени в ТР 6/2012 г. на ОСГТК са относими към тълкуваните правни норми, считано от датата на влизането им в сила. Т. дейност е зависима и производна логическа познавателна дейност по изясняване и разясняване на точния смисъл на нормативната разпоредба, не е дейност по създаване на ново първично нормативно правило и не е равнозначно на приемането на нова правна норма; отнася се до правилата, които изяснява (тълкува), без значение, че следва във времето влизането в сила на тълкуваните разпоредби.
Представянето на договора за правни услуги, в който е уговорен размер на адвокатски хонорар общо за двама адвокати не само, че следва по време изпращането на П., но от него не може да се установи и кога договорът е сключен, нито самият той доказва извършен разход. В договора е посочено, че уговореното адвокатско възнаграждение е платено по банков път, но това само по себе си не доказва плащането, както е изрично изяснено в т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Банков документ не е представен и по-късно (тълкувателно решение е било обявено към датата на проверката), за да се установи, че макар и без данни за уговорено, съответно платено адвокатско възнаграждение към датата на П., такъв разход е действително извършен от взискателя.
При така изложеното, неправилни са съображенията на ДК на КЧСИ, че ЧСИ А. не е допуснал описаните в искането на министъра на правосъдието по чл. 70, ал. 1 ЗЧСИ нарушения.
Доводите на ЧСИ за погасяване на дисциплинарната отговорност са неоснователни. Правилно ДК на КЧСИ е приела, че за срока по чл. 69, ал. 1 ЗЧСИ е от значение датата на сезиране на ДК на КЧСИ, което е станало на 02.10.2014 г. Нарушенията на ЧСИ А. са допуснати на 11.11.2011 г. и след това, следователно искането по чл. 70, ал. 1 ЗЧСИ е сторено преди изтичане на пределния давностен срок от 3 години, считано от датата на извършване на нарушението. Както е изяснено в ТР 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, срокът по чл. 69, ал. 1 ЗЧСИ е не за налагане на наказанието, а за сезиране на компетентния наказващ орган. Сезиращото лице може да контролира само скоростта на своето разследване; не може да влияе на бързината, с която действа наказващият орган, съответно правораздава съдът, нито да влияе на процесуалното поведение на другите участници.
Неоснователен е и доводът на ЧСИ А. за недопустимост на дисциплинарното производство, поради липса на компетентност на министъра на правосъдието да сезира ДК за допуснати от ЧСИ нарушения на ГПК. М. на правосъдието е легитимиран да отправя искания по чл. 70, ал. 1 ЗЧСИ за всички виновно допуснати от ЧСИ нарушения по закона и устава на камарата (арг. чл. 67 ЗЧСИ), което включва и тези, които съставляват нарушения и на норми на ГПК. М. на правосъдието дори може да обжалва решение на ДК и в случаите, когато е постановено по искане на С. на камарата на ЧСИ – чл. 73, ал. 3 ЗЧСИ.
В заключение, решението на ДК следва да бъде отменено и постановено друго от състава на Върховния касационен съд.
Както стана ясно от изложеното по-горе, ЧСИ е допуснало посочените от министъра на правосъдието в искането по чл. 70, ал. 1 ЗЧСИ нарушения.
Видно от приложената справка, а също и от служебно известните на състава на ВКС обстоятелства, обявени по реда на чл. 155 ГПК в открито съдебно заседание на 21.01.2016 г., ЧСИ А. е допускал многократно нарушения в работата си, като с влезли в сила решения седем пъти са му налагани различни дисциплинарни наказания, включително и най-тежкото – лишаване от правоспособност за определен период от време.
От поведението на частния съдебен изпълнител по настоящото дисциплинарното производство, включително пред съда, не се установява самокритичност към работата му и допуснатите от него нарушения.
Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид броя и вида на нарушенията, тяхната тежест, обстоятелствата, при които са извършени, отношението на извършителя към тях, желанието да се поправи, включително дисциплинарното му минало, намира, че на ЧСИ А. следва да се наложи наказание „глоба“ в размер на 6000 лв.
ЧСИ следва да заплати на жалбоподателя съдебноделоводни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:


ОТМЕНЯ решение на Д. к. на К. на ч.с.и., взето на 06.07.2015 г. по дисциплинарно дело № 69/2014 г. като вместо това ПОСТАНОВИ:
НАЛАГА на ЧСИ В. А., рег. № 827, район на действие Окръжен съд – Пловдив, дисциплинарно наказание „глоба“ в размер на 6000 (шест хиляди) лв. за допуснати нарушения на чл. 460, чл. 462 и чл. 428 ГПК по изпълнително дело № 20118270400751 на ЧСИ В. А..

ОСЪЖДА ЧСИ В. А., рег. № 827, район на действие Окръжен съд – Пловдив да заплати на М. на п. сумата в размер на 300 лв. – съдебноделоводни разноски по делото, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.




ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: