Р Е Ш Е Н И Е № 60235 София, 14 януари 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести ноември две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ:ХРИСТИНА МИХОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и в присъствието на прокурора ТОМА КОМОВ , изслуша докладваното от съдията ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА н. дело № 839/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по протест на зам.апелативен прокурор при АП-Велико Търново и жалби на подсъдимите Д. Р. М., А. Ю. Ю., М. Ю. Ю. и Г. И. Д., подадени чрез защитниците им срещу решение №69 от 29.06.2021г., постановено по ВНОХД №313/20г. от АС- Велико Търново, НО. С протеста е оспорена частта от посоченото по-горе решение, с която е отменена първоинстанционната присъда, касателно осъждането на подс.Д. Р. М. по чл.142а, ал.5 /изм./ пр.1, вр. с ал.1 от НК, както и относно приложението на чл.59, ал.1 от НК по отношение на този подсъдим.Релевирани са доводи, ангажиращи касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК.Процесуалноправната незаконосъобразност на оспорената част от решение е защитена с твърдения за допуснати нарушения на разпоредбите на чл.336, ал.1, т.3 и чл.339, ал.3 от НПК и чл.32, ал.1, т.1 от НПК.Според изложените в подкрепа съображения, отменяйки осъждането на подс.М. за престъпление по чл.142а, ал.5 /изм./ пр.1, вр. с ал.1 от НК, въззивния съд е следвало да го признае за невиновен, като освен това, доколкото е изложил съждения, че стореното от този подсъдим съставлява престъпление принуда, е следвало да го признае за виновен по това обвинение.Нарушението на материалния закон е аргументирано с неправилната отмяна на осъждането на подс.М. по чл.142а, ал.5 /изм./ пр.1, вр. с ал.1 от НК, което е в разрез с доказателствата по делото, очертаващи съставомерно негово поведение по този текст от НК. Отправено е искане за отмяна на решението в протестираната му част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АС-Велико Търново. В жалбата, подадена от подс.Д. М. чрез упълномощения му защитник адв.Д., са изложени съображения, ангажиращи касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.Наличието на посоченото касационно основание е аргументирано с липсата на оправдателен диспозитив по отношение на подс.М. за престъплението по чл.142а, ал.5 /изм./ пр.1, вр. с ал.1 от НК, за което е признат за виновен от първоинстанционния съд, а въззивната инстанция е отменила присъдата в тази част.Посоченото, според изложените в жалбата твърдения, съставлява нарушение по смисъла на чл.305, ал.7 от НПК.Решението е оспорено и в частта, в която е отменено приложението на чл.59, ал.1 от НК по отношение на подс.М., което според жалбоподателя е в нарушение на правилата, разписани в чл.59, ал.2 и ал.3 от НК.Упрек към въззивния съд е отправен и поради това, че не се е произнесъл по въпроса за прилаганата по отношение на този подсъдим мярка за неотклонение.Въззивното решение е атакувано и в частта, относно мотивите, като е изразено несъгласие с позицията на въззивната инстанция, относно това, че доказателствата по делото формират извод за съставомерно поведение на М. по чл.143 от НК. Отправено е искане за оправдаване на подс.М. за това да е извършил престъпление по чл.142а, ал.5 /изм./ пр.1, вр. с ал.1 от НК и за прилагане на чл.59, ал.1 от НК. В жалбата на подс.А. и М. Ю., подадена чрез упълномощения им защитник адв.М., са изложени доводи, ангажиращи касационните основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и чл.355, ал.1, т.3 от НПК.Основното оплакване в аспекта на касационния повод по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е аргументирано с отказа на въззивния съд да уважи доказателствените искания на защитата за преразпит на свидетелите Р. В. П. и М. Д. И. и съпоставянето им в очна ставка с подсъдимите А. и М. Ю..Наред с това, отново в подкрепа на коментирания повод, неправилно не е дадена вяра на обясненията на подс.М. Ю. пред РОС, като извън вниманието на въззивния съд са останали обстоятелствата, че той е неграмотен, с увреден слух, а дадените от него обяснения в хода на ДП са под давлението на защитника му –адв.Е. Т..Порочният доказателствен анализ на въззивния съд е довел до неправилно установена фактическа обстановка, а това е обусловило и погрешните правни изводи.Последното аргументира и неправилното приложение на материалния закон.Явната несправедливост на наложените на подсъдимите Ю. наказания е обоснована с престоя им в пенитенциарното заведение, което е довело до постигане целите по чл.36 от НК, както и с това, че наказателните производства, образувани за палеж на дома им са спрени и по тях не се извършват активни действия по разследването. Отправените искания са в условията на алтернативност – за отмяна на решението, в частта, касаеща подсъдимите Ю. и оправдаването им по възведените обвинения; за връщане на делото в посочената част за ново разглеждане или за намаляване на наложените им наказания. Срещу частта от въззивния съдебен акт, касаеща подсъдимите Ю. е подадена жалба и от упълномощения им защитник адв.З. с релевирани доводи за наличие на касационните поводи по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК.Основното оплакване, аргументиращо процесуалната незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт е основано на това, че осъдителните изводи почиват само е единствено на гласни доказателствени източници /показанията на св.С. Б./, приобщени по реда на чл.281, ал.4 от НПК, като по този начин е нарушена забраната по чл.281, ал.8 от НПК.Нарушена е и разпоредбата на чл.102, т.1 от НПК, тъй като неустановено по делото е останало местоизвършването на деянията, инкриминирани на подс.Ю..Допуснати са и нарушения по смисъла на чл.13, чл.14, чл.15, ал.2 и ал.3 и чл.107 от НПК.В подкрепа на тези оплаквания се сочи, че утвърждаването на осъдителната присъда за престъпната деятелност по чл.142, ал.2, т.2, вр. с ал.1 от НК, е въз основа на предположения, а така също и на несъбрани и проверени устно и непосредствено гласни доказателства.Отправен е упрек и за това, че утвърждаването на осъдителните изводи за вменената на подсъдимите Ю. престъпна деятелност по чл.129, ал.2 вр. чл.20, ал.2 от НК е единствено въз основа на дадените от тях обяснения в рамките на ДП. Въведените искания са идентични с тези, отправени в жалбата на подс.Ю., изготвена от защитника им адв.М.. В жалбата на подс.Г. И. Д., изготвена чрез защитника му адв.Е. Б. са изложени съображения в подкрепа на всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК.Подробно са посочени допуснатите процесуални нарушения при разпита, приобщаването и оценката на показанията на основния свидетел на обвинението –С. Б..Отправен е упрек и към качеството на обвинителния акт, в който липсва описание на фактическите действия, с които е осъществено изпълнителното деяние отвличане, в контекста на това, че същото се извършва винаги и само с еднократен акт.Това опущение е обусловило допуснатото съществено процесуално нарушение от страна на инстанционните съдилища, които са „дописали“ фактическите празноти на обвинителния акт, приемайки, че отвличането е довършено с потеглянето на лекия автомобил, в който е седял св.Б..Изложени са и оплаквания за това, че въззивния съд е изопачил доказателствата по делото, придавайки им смисъл какъвто те нямат.В тази връзка са и упреците за нарушение на разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК.Така заявените процесуални пороци са довели до неправилно приложение на материалния закон, предвид на това, че подс.Д. е признат за виновен.Явната несправедливост на наложенатото му наказание е аргументирана с това, че размерът на същото от 6 години и 8 месеца лишаване от свобода е бил определен под минимума, фигуриращ в текста на чл.142, ал.3, т.4 от НПК, по който подс.Д. е бил оправдан.Не е отчетено и наличието на обстоятелства, които допълнително е следвало да смекчат обема наказателна репресия, упражнен по отношение на този подсъдим. Отправените искания са в условията на алтернативност-за отмяна на въззивното решение, в частта, касаеща осъждането на подс.Д. , като се настоява за оправдаването му; за връщане на делото за ново разглеждане в тази част или за индивидуализация на наказанието му при условията на чл.55 от НК. В съдебно заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП не поддържа протеста, подаден от АП-Велико Търново.Счита, че в частта от решението, в която първоинстанционното осъждане на всеки от четиримата подсъдими за престъпление по чл.142а, ал.5 от НК е отменено от въззивната инстанция, материалния закон е приложен правилно, като не са допуснати твърдените както от прокурора, така и от защитника на подс.М. процесуални нарушения.Решението е законосъобразно и в частта, в която въпреки изложените съображения за съставомерно поведение на подс.М. по чл.143, ал.1 от НК, не е ангажирана наказателната отговорност на този подсъдим по посочения текст от НК.Що се отнася до жалбите на останалите подсъдими, държавният обвинител ги намира за неоснователни.Счита, че не са налице заявените от касаторите касационни основания и пледира атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. В съдебно заседание адв.Д., защитник на подсъдимия М. поддържа подадената жалба с изложените в нея съображения и отправени искания.Намира протеста за неоснователен като споделя доводите, изложени от представителя на ВКП. В съдебно заседание адв.З., защитник на подс.А. и М. Ю., поддържа подадената от него жалба, както и тази, депозирана от адв.М. с изложените в тях съображения и въведени искания в условията на алтернативност. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Д. се представлява от адв.Д.М., който поддържа жалбата, изготвена от адв.Б. с изложените в нея подробни съображения и отправените искания.Адв.М. преповтаря в синтезиран вид оплакванията в жалбата на адв.Бастрев. При реализиране правото си на лична защита, подсъдимите се придържат към изложеното от защитниците си. В правото си на последна дума, всеки от подсъдимите А. и М. Ю. и Г. Д. иска справедливост, а подс.Д. М. иска да бъде оправдан, тъй като не е извършил престъпление. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в сезиращите документи и съображенията на страните, изложени на съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Процесуалното развитие на делото е следното: С присъда, постановена на 23.05.2018г. по н.о.х.д. №647/2017г. на ОС-Русе, подсъдимите Д. М., А. Ю. , М. Ю. и Г. Д. били признати за виновни и осъдени по възведените им в обвинителния акт обвинения за престъпления по чл.142, ал.3, т.4, пр.2 вр. ал.2, т.2 вр. ал.1 от НК; подс. А. Ю. и М. Ю. били признати за виновни и осъдени и за извършени от тях престъпления по чл.129, ал.2 във вр. с чл.20, ал.2 от НК и по чл.144, ал.3 вр. чл.20, ал.2 от НК.По отношение на последните двама подсъдими били приложени правилата по чл.23, ал.1 от НК. С решение №273 от 04.01.2019г. по в.н.о.х.д. № 333/2018г. на АС-Велико Търново първоинстанционната присъда била отменена изцяло и делото върнато за ново разглеждане. При новото разглеждане на делото, с присъда №20 от 08.07.2019г., постановена от ОС-Русе по н.о.х.д. №18/2019г., подсъдимите са признати за виновни, както следва: -подс.Д. М. –за престъпление по чл.142а, ал.5/изм./пр.1 във вр. с ал.1 от НК, като му е наложено наказание 5/пет/ години лишаване от свобода при първоначален общ режим и е преспаднато времето, през което е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“; -подс.А. Ю.- за престъпления по:1/по чл.142, ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК, като му е наложено наказание 8/осем/ години лишаване от свобода; 2/по чл.142а, ал.5 /изм./, пр.1 във вр. с ал.1 от НК, като е осъден на 8/осем/години лишаване от свобода; 3/по чл.129, ал.2 вр. ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 от НК, като му е наложено наказание 2 /две/ години лишаване от свобода.На основание чл.23 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание на подс.А. Ю. в размер на 8 /осем/ години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, като приспаднал и времето, през което подсъдимия бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“; -подс.М. Ю.- за престъпления по:1/по чл.142, ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК, като му е наложено наказание 8/осем/ години лишаване от свобода; 2/по чл.142а, ал.5 /изм./, пр.1 във вр. с ал.1 от НК, като е осъден на 8/осем/години лишаване от свобода; 3/по чл.129, ал.2 вр. ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 от НК, като му е наложено наказание 2 /две/ години лишаване от свобода.На основание чл.23 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание на подс.А. Ю. в размер на 8 /осем/ години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване; -подс.Г. Д.-за престъпления по:1/по чл.142, ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК, като му е наложено наказание 6/шест/ години и /осем/ месеца лишаване от свобода; 2/по чл.142а, ал.5 /изм./, пр.1 във вр. с ал.1 от НК, като е осъден на 5/пет/години лишаване от свобода. На основание чл.23 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание на подс.Г. Д. в размер на 6 /шест/ години и 8 /осем/ месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, като приспаднал и времето, през което подсъдимия бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“. С присъдата всеки от подсъдимите бил признат за невиновен и оправдан по част от предявеното им обвинение, а именно: -подс.Д. М. –за престъпление по чл.142, ал.3, т.4, пр.2 във вр. с ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК; -подс.А. Ю. - за престъпление по чл.142, ал.3, т.4, пр.2 във вр. с ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК и по чл.144, ал.3 във вр. с чл.20, ал.2 от НК; -подс.М. Ю. - за престъпление по чл.142, ал.3, т.4, пр.2 във вр. с ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК и по чл.144, ал.3 във вр. с чл.20, ал.2 от НК; -подс.Г. Д. - за престъпление по чл.142, ал.3, т.4, пр.2 във вр. с ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК. По жалби на подсъдимите, подадени чрез защитниците им било образувано в.н.о.х.д. №280/2019г..Същото приключило с решение №249/16.12.2019г., с което първоинстанционната присъда била потвърдена изцяло.Това решение било обжалвано от подсъдимите чрез техните защитници, по повод на което било образувано к.дело №138/2020г. по описа на ВКС.Последното приключило с решение № 92 от 14.09.2020г., с което касационната инстанция, упражнявайки правомощията си по чл.354, ал.3, т.2 от НПК отменила въззивното решение в частта, с която първоинстанционната присъда била потвърдена в осъдителната й част, в частта й относно приложението на чл.23 от НК и в частта й относно веществените доказателства и разноските и върнала делото за ново разглеждане на същия съд. При новото разглеждане на делото било образувано в.н.о.х.д. № 313/2020г. по описа на АС-Велико Търново.Същото приключило с решение №69 от 29.06.2021г., предмет на настоящия /втори/ касационен контрол.С въззивния акт първоинстанционната присъда №20/08.07.2019г., постановена по н.о.х.д. №18/2019г. от ОС-Русе била измена, като същата била отменена в частта, в която всеки един от четиримата подсъдими бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл.142а, ал.5 /изм./, пр.1 във вр. с ал.1 от НК; в частта, относно приложението на чл.59, ал.1 от НК по отношение на подс.Д. М.; в частта, относно приложението на чл.23, ал.1 от НК по отношение на подс.А. и М. Ю. и Г. Д. и в частта, относно възложените на четиримата подсъдими разноски.С решението, на основание чл.23, ал.1 от НК, на всеки от подсъдимите А. и М. Ю., за извършените от тях престъпления по чл.142, ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК и по чл.129, ал.2, пр.2 във вр. с чл.20, ал.2 от НК, било определено и наложено общо най-тежко наказание, а именно- 8 /осем/ години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим.Бил пререшен и възпроса за разноските, които били възложени в тежест на подсъдимите А. и М. Ю. и на Г. Д.. Протестът и жалбите са допустими, подадени са от процесуално легитимирани субекти, в установения в закона срок и срещу акт, подлежащ на касационен контрол.Разгледани по същество са неоснователни. Процесуалното развитие на делото и съдържащите се в сезиращите документи доводи, поставят предварителния въпрос за рамката на настоящата проверка. Тя е ограничена досежно осъждането на подсъдимите А. и М. Ю. за престъпления по чл.142, ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК и по чл.129, ал.2, пр.2 вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК; приложението на чл.23 и чл.59 от НК и осъждането на подс.Г. И. Д. за престъпление по чл. 142, ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК, които осъждания са били предмет и на втората въззивна проверка, съобразно постановеното в посоченото по-горе решение на ВКС от 14. 09. 2020 година.В обхвата на коментираната проверка се включва и отмяната на осъждането на подсъдимия Д. М. за престъпление по чл.142а, ал.5 /изм./ пр.1 вр. ал.1 от НК. І.Преимуществено разглеждане следва да получат въведените от страните доводи, ангажиращи касационните основания по чл.348, ал.1, т.2 от НПК и чл.355, ал.1, т.3 от НПК, тъй като при евентуалното им наличие, единственият изход би бил отмяна на проверявания съдебен акт и връщането му за ново разглеждане на съответния съд. На първо място и доколкото представителят на ВПК не поддържа подаденият протест, без да оттегля същия, касационният съд дължи произнасяне по възведените в последния оплаквания, ангажиращи посоченото по-горе касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.Следва да се посочи, че прокурорът е изразил недоволство само с частта от въззивния акт, в която е отменено осъждането на подс.М. за престъпление по чл.142а, ал.5/изм./ пр.1 във вр. с ал.1 от НК.Към същата част на решението е отправена и жалбата на подс.М. , изготвена от защитника му адв.Д..Доводите на касаторите позволяват съвместното им разглеждане, въпреки противоположната им насоченост. 1.Оплакванията за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, аргументирано от посочените по-горе касатори с допуснато от въззивният съд нарушение на разпоредбите на чл.336, ал.1, т.3 , чл.339, ал.3 от НПК и на чл.32, ал.1, т.1 от НПК, е неоснователно.Формата на съдебния акт, с който се е произнесъл проверяваният съд не е опорочена.Вярно е, че АС-Велико Търново е отменил първоинстанционната присъда, в частта, в която подсъдимия М. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.142а, ал.5 /изм./, пр.1 във вр. с ал.1 от НК, като е вярно също така, че в проверявания акт липсва диспозитив, с който същият да е признат за невиновен и оправдан по посочения текст от НК.Оспорената процесуална дейност на решаващия съд обаче е законосъобразна, тъй като:1/ подобно обвинение срещу подс.М. в обвинителния акт не е било възведено; 2/първоинстанционният съд недопустимо е разделил вменените срещу четиримата подсъдими /в т.ч. и срещу подс.М./ първоначални обвинения по чл.142, ал.3, т.4, пр.2, вр. ал.2, т.2, вр. ал.1 от НК на две отделни обвинения –по чл.142, ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК и по чл.142, ал.5 /изм./ пр.1 във вр. с ал.1 от НК , и 3/ с първоинстанционната присъда, подсъдимия М. е бил признат за невиновен и оправдан за това да е извършил престъпление по чл.142, ал.3, т.4, пр.2, вр. ал.2, т.2, вр. ал.1 от НК, като това оправдаване, по реда на проведения първи касационен контрол е било потвърдено от касационната инстанция.При това положение, въззивният съд правилно е достигнал до извода за незаконосъобразност на първоинстанционната присъда, в частта, в която подс.М. е бил признат за виновен и осъден в извършване на престъпление по чл.142а, ал.5 /изм./, пр.1 във вр. с ал.1 от НК /както и на останалите подсъдими, доколкото и те са били признати от първостепенния съд за виновни в извършване на коментираното престъпление/, тъй като това му осъждане е било по непредявено обвинение.Именно поради липсата на последното, въззивният съд не е бил длъжен да се произнася с присъда, каквато форма на съдебния акт е предписана в чл.32, ал.1, т.1 от НК.И това е така, защото произнасянето по въпросите за виновността и отговорността на подсъдимия, каквито доводи са изложени в протеста, винаги са предпоставени от надлежно предявено обвинение, каквото в случая липсва.Всъщност, разрешението, което въззивният съд е дал на процесуалния порок, допуснат от първостепенния съд е единствено възможното в настоящия случай.Изключително подробно, на л.30 и л.31 от мотивите към проверявания съдебен акт, контролирания съд е защитил позицията си, според която стореното от първоинстанционния съд „разделяне“ на първоначалното обвинението срещу подсъдимите за отвличане на две отделни такива /за отвличане и за противозаконно лишаване от свобода/, е недопустимо.В допълнение към съображенията на въззивния съд, които касационната инстанция споделя напълно, следва да бъде добавено и това, че коментираната деятелност на първата инстанция предпоставя възможност за недопустимо влошаване на наказателно-правното положение на подсъдимите, доколкото в принципен план позволява приложението на чл.24 от НК. Процедирайки по оспореният от касаторите начин, апелативната инстанция е привела наказателно-правното положение на подс.М. в съответствие с повдигнатото му обвинение , с оглед на което не е допуснала твърденият порок, касаещ формата на съдебният акт, с който се е произнесла.Дейността на въззивната инстанция, сведена единствено и само до отмяната на осъждането на подс.М. по непредявено обвинение е законосъобразна, като това предпоставя и липсата на оправдателен диспозитив.Последният би бил дължим само в случай на надлежно предявено срещу този подсъдим обвинение, каквото не е налице.По изложените съображения няма как да бъде удовлетворено защитното искане на адв.Д. за оправдаване на подс.М. за това да е извършил престъпление по чл.142а, ал.5 /изм./, пр.1 във вр. с ал.1 от НК. Развитите от подалия протеста прокурор разсъждения, аргументирани с цитираните в сезиращия документ решения на ВКС биха имали резон само ако на подс.М. беше вменено по надлежния ред обвинение по посочения текст от НК.Само тогава биха били споделими отправените с протеста упреци, че въззивния съд, постановявайки решение, а не присъда, е оставил без отговор въпроса за виновността и отговорността на подс.М..Настоящия случай обаче не е такъв. Що се отнася да оплакването в протеста, съгласно което въззивният съд е бил длъжен да упражни правомощията си по чл.337, ал.1, т.2 от НК и да признае подс.М. за виновен в извършване на престъпление по чл.143, ал.1 от НК, то също е несъстоятелно.Аргументацията на обвинителя е основана на обективираното на л.33 от мотивите към проверявания съдебен акт изречение, в което действително е посочено, че „Д. М. е осъществил принуда по отношение на пострадалия, като е имал за цел да изтръгне от него признание за определено действие“, като с цитат от обвинителния акт е оспорена съдебната позиция, според която липсата на предявено по чл.143, ал.1 от НК обвинение срещу подсъдимия М., се явява процесуална пречка за осъждането му по този текст.Тезата на обвинителя няма как да бъде споделена.Тя, освен че се основава на извадено от цялостния контекст на разсъждения, изречение от съдебните мотиви, не дръжи сметка и за това, че фактологията, на която е поставен акцент в протеста, е послужила на изготвилия обвинителния акт прокурор, за да обуслови функционалната връзка между поведението на подс.М. и твърдяното като извършено от него престъпление отвличане, квалифицирано по т.4 на ал.3 на чл.142 от НК.Оправдаването на подс.М. по това обвинение обаче, което е потвърдено от предходния състав на ВКС, препядства възможността на въззивния съд да го признае за виновен в извършване на престъпление по чл.143, ал.1 от НК, доколкото фактите, аргументирали престъпната деятелност по чл.142, ал.3, т.4 от НК са идентични с тези, на които подалият протеста прокурор основава искането си за осъждане на М. по чл.143, ал.1 от НК и по тези факти има съдебно произнасяне.Отделен е въпроса, че тези факти не могат да могат да бъдат субсумирани под нито една от хипотезите, визирани в чл.143, ал.1 от НК и в този смисъл да очертаят обективна съставомерност на поведението на М. по посочения текст.Това е така, защото принудата по чл.143 НК означава противоправно мотивиране на пострадалия към поведение, което той не желае.Няма спор, че въздействието върху психиката на последния се постига посредством упражняването на физическа сила или заплашване.Престъплението обаче е резултатно, като престъпният резултат е поведението на пострадалия, който извършва, пропуска или претърпява нещо, противно на волята си.В обвинителния акт липсва отбелязване към какво точно поведение на пострадалия са били насочени инкриминираните действия на подс.М., като в този смисъл и в най-общ план, споделена е и позицията на въззивния съд, за това, че осъждането му по чл.143, ал.1 от НК е невъзможно, поради липсата на предявено обвинение.Поради изложеното, въззивният съд правилно не е упражнил правомощията си, произтичащи от чл.337, ал.1, т.2 от НК.Същевременно изложените в предходния абзац съображения не позволяват удовлетворяване на искането на подалия протеста прокурор за връщане на делото в частта, относно подс.М. за ново разглеждане на въззивния съд с указания този подсъдим да бъде осъден за извършено престъпление по чл.142а, ал.5 /изм./, пр.1 във вр. с ал.1 от НК. На последно място, въззивният съд не е допуснал нарушение по смисъла на чл.305, ал.7 от НПК, както неоснователно се сочи в жалбата, изготвена от защитника на подс.М..Липсата на оправдателен диспозитив не поставя под съмнение невиността на подсъдимия, като съображенията за това разбиране на касационната инстанция се изложиха по-горе.Не е допуснато и нарушение на правилата на чл.59, ал.2 и ал.3 от НК.Разпоредбите, на които се позовава касаторът не могат да намерят приложение в настоящия случай. 2.Едно от основните оплаквания в контекста на ангажираното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, фигуриращо в жалбите, изготвени от адв. З. и адв.Бастрев е за нарушена процедура по чл.223 от НПК, по която е проведен разпита на пострадалия С. Б., както и за недопустимост на приобщените по реда на чл.281 от НПК сведения, които свидетелят е дал в рамките на ДП .Идентично по характер оплакване е било поставено на вниманието и на предходния касационен състав, който на стр.4 и 5 от отменителното решение подробно е аргументирал неговата несъстоятелност.Независимо от това, същото оплакване е било отправено и към въззивния съд, постановил сега проверяваното решение.Последният обосновано е мотивирал позицията си за неговата неоснователност, като изложените в тази насока съображения на л.21 и л.22 от съдебните мотиви са споделени от настоящия касационен състав.В допълнение към съображенията на въззивния съд, ВКС ще припомни последователно отстояваното разбиране, съгласно което, в хода на конкретното наказателно производство задължителни указания на касационната инстанция са всички нейни становища по въпросите, предвидени в закона, независимо дали те са израз на съгласие или несъгласие с проверяваното решение. Постановеното при касационната проверка решение на ВКС влиза веднага в сила и е задължително за всички, вкл. и за следващия касационен състав.Поради това, при по-нататъшното разглеждане на делото, никой не разполага с възможност да оспори прилагането на закона, освен в хипотезата на чл. 355, ал. 1, т. 2 от НПК – когато се установят други фактически положения, която хипотеза в случая не е налице.По идентичен начин стои въпросът и със становището на касационната инстанция относно претендирани от страните съществени нарушения на процесуалните правила. Ако те са обсъдени от предходния касационен съдебен състав и са отхвърлени като неоснователни, при последващото разглеждане на делото същите възражения няма как да получат различен отговор, освен ако на вниманието на следващия въззивен състав са поставени за първи път възражения за други нарушения на процесуалните правила от вида на тези по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, но настоящият случай не попада в тази хипотеза.По изложените принципни съображения, настоящия касационен състав няма да се произнася по възведените в жалбите на посочените защитници доводи, с които отново се претендира нарушение на процедурата по чл.223 от НПК, както и по тези за недопустимо приобщаване по реда на чл.281 от НПК на показанията на св.Б..В този ред на мисли, изложените в жалбата на адв.Б. пространни аргументи, обективирани в т.1-т.6 няма да бъдат коментирани от настоящия съдебен състав.Що се отнася до оплакванията, обективирани в т.7 и т.8 от жалбата на адв.Б. , с които на практика се аргументира тезата, според която не е проведен разпит пред съдия на св.Б., те също няма как да бъдат споделени.С тях отново се оспорва /макар и с различни съображения/ законосъобразното провеждане на процедурата по чл.223 от НПК по отношение на св.Б.. 3.В жалбата, изготвена от адв.Бастрев е оспорено и качеството на обвинителния акт , като са въведени твърдения, че в него липсва описание на изпълнителното деяние отвличане, тъй като прокуратурата не е посочил кой точно елемент от дейността на подсъдимите осъществява коментирания престъпен състав.Защитната позиция е аргументирана със съображения, че отвличането е едократен акт, който се довършва с принудителното въвеждане на св.Б. в автомобила, управляван от подс.Д..В обвинителния акт обаче не били изложени факти за упражнена по отношение на св.Б. принуда при качването му в лекия автомобил.Изложените такива обосновавали единствено доброволност в поведението на пострадалия при качването му в автомобила, като в този смисъл не били достатъчни за да обусловят квалификация по текста на чл.142, ал.1 от НК.По този начин, според защитата е налице отклонение от изискванията на ТР №2/2002г. да се посочи начина на извършване на изпълнителното деяние като обективен признак, което е нарушило правото на подсъдимия да разбере какво точно е извършил.Същевременно, тази констукция на обвинителния акт е предпоставила и допуснатото от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в дописване на фактическите празноти на обвинението, доколкото е прието, че отвличането е довършено с потеглянето на лекия автомобил, в който е седял св.Б.. ВКС намира възраженията относно формулировката на обвиненията, а и на самия въззивен съдебен акт, който в значителна степен ги преповтаря, за неоснователни –от гледна точка на нарушаване правото на подсъдимия Д. да ги разбере и осъществи адекватна защита.Съвсем очевидно е, че още в обвинителният акт прокурорът е обособил действията на подсъдимите Ю. и Д. по отношение на пострадалия като попадащи в обхвата на едно престъпление –за отвличане по чл.143, ал.3, т.4, пр.2 вр. ал.2, т.2, вр. ал.1 от НК.От изложението на л.3 от обвинителният акт става ясно, че на инкриминираната дата, в [населено място], подсъдимите Ю. наредили на св.Б. да седне на задната седалка на л.а. „М.“.След като свидетелят се подчинил, от двете му страни седнали подсъдимите Ю., а автомобилът бил приведен в движение от подсъдимия Д., като в този момент, подсъдимият М. Ю. издърпал телефона от ръцете на свидетеля и го изключил.Тази конструкция на обвинението, подробно коментирана от въззивния съд /виж л.14 и л.15 от мотивите / поначало е почивала върху разбирането, че отвличането е едномоментно посегателство, изразяващо се в принудителна промяна на местопребиваването на пострадалото лице, като в случая деянието е довършено с въвеждането на пострадалия в автомобила, управляван от подс.Д., в който момент, от двете му страни са се установили подсъдимите Ю. и автомобилът е потеглил.Тезата на касатора, че в обвинителния акт не са изложени факти за упражнена по отношение на св.Б. принуда към момента на качването му в лекия автомобил в нейните същински форми – физическа сила или заплаха, което е определено като непълнота на обвинителния инструмент, няма как да бъде споделена.Тя на първо място, не държи сметка за това, че интервенцията върху волята на отвлеченото лице и промяната на местоположението му имат различни измерения във всеки конкретен случай.На следващо място, тя е и в разрез с изложените в обвинителния акт фактически обстоятелства, според които, в момента, в който пострадалия /действително доброволно/ се е качил в лекия автомобил, незабавно е бил лишен от възможността да се придвижва свободно, като това е станало чрез действията на подсъдимите А. и М. Ю., които са седнали от двете му страни и от тези на подс.Д., който е привел автомобила в движение в указаната му от Ю. посока.Така изложеното е достатъчно за да се приеме, че подсъдимият Д. и неговия защитник са били надлежно информирани за всички обстоятелства и конкретни действия на подсъдимия, обуславящи правната квалификация на деянието, за което е бил обвинен и осъден, поради което твърденията за ограничени процесуални права –да разбере какво е извършил и съответно да предприеме адекватна линия на защита, се явяват напълно голословни. С оглед разясненията в т. 4.2. от ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС задължителни са предвидените в чл. 246, ал. 3 от НПК реквизити (с изключение на предложението за прилагане на чл. 53 от НК), тъй като предпоставят необходимите условия за гарантиране на правото на защита. В случая са изпълнени изискванията относно нормативно определеното съдържание на обстоятелствената част на обвинителния акт, който съдържа твърдения в необходимия обем относно конкретните фактически обстоятелства, в които се е изразило деянието на привлеченото към наказателна отговорност лице. В обстоятелствената част на обвинителния акт ясно са очертани фактите, които обуславят престъпната съставомерност на деянието и участието на подсъдимия в него чрез посочване на времето, мястото, изпълнителното деяние, механизма на извършване, предмета, както и обстоятелствата, правнозначими за съответните субективни измерения на тези обективни дадености в съзнанието на автора на инкриминираната деятелност. В обобщение, ВКС счита, че в разглеждания случай, представителят на обвинителната власт е формулирал достатъчно разбираемо своята позиция за инкриминираното престъпление с характеризиращите го обективни и субективни признаци, обуславящи приложимия според него закон.Същевременно, липсата на порок в обвинителния акт лишава от основание и оплакването за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в дописване на фактическите празноти на обвинението. 4.Следващото направление за процесуални нарушения в жалбите на адв.Б., на адв.З. и на адв.М. е обвързано с неизпълнение на съдебни задължения на въззивната инстанция, произтичащи от разпоредбите на чл.13 и 14, чл.107, ал.5, чл.305, ал.3, а също и чл.339, ал.2 от НПК, които евентуално да са довели до неправилно установяване на фактите, а оттук и до порочно осъждане на подс.Д. и А. и М. Ю.. Прегледът на въззивните мотиви ясно демонстрира неоснователност на всички доводи за допуснати процесуални нарушения във връзка с правилното установяване на фактите, включително относно конкретно оспорвания момент за времето, мястото и начина на упражняване на принуда спрямо пострадалия, а също и причините за това.Въззивната инстанция стриктно е изпълнила процесуалните си задължения, като подробно и последователно е анализирала доказателствените материали, изложила е съображения за достоверност и относимост при доказването на конкретни правнозначими факти и въз основа на тях е градила правните си изводи.Данните за съществените моменти, включени в непосредствения предмет на доказване, а именно осъществили ли са подсъдимите Ю. и подс.Д. принудителни действия, за да накара св.Б. да промени местоположението си и да ги придружи противно на волята му извън [населено място], са били изведени на основата на съвкупна оценка на информацията, почерпена от множество доказателствени средства, съпоставяни едно с други и анализирани в контекста на приетите по делото експертни заключения.В мотивите се съдържат ясни и убедителни съображения поради какви причини и в кои части, както и за какви точно обстоятелства са били кредитирани частично обясненията на подсъдимите, от една страна и от друга - изцяло показанията на св.Б..Същият подход е приложен и при оценката на останалите доказателствени средства.Ето защо, липсва основание да се счита, че вътрешното убеждение на въззивната инстанция, което е суверенно не само относно оценката на доказателствата, но и за тяхната достатъчност за формиране на конкретни фактически изводи , е било опорочено или че е налице съществена непълнота на въззивните мотиви относно отговори по възраженията на защитата в тази връзка. Неоснователни са и доводите на адв.М., адв.З. и адв.Б. за допуснати нарушения по чл. 13 и 14, чл.15, ал.2 и ал.3 и чл.107 от НПК.Въззивната инстанция е спазила изискванията на закона както за реда за събиране на докозателствата, така и за начина на проверката и оценката им.Указанията на предходния касационен съства, дадени с отменителното решение-да се обсъдят противоречията в доказателствените източници и да се извърши оценка за тяхната достоверност са спазени.Внимателният прочит на отменителното решение сочи, че конкретните процесуални пороци, допуснати от предходния въззивен състав са свързани с оценката на доказателствените източници, поставени в основата на фактическите изводи, касаещи участието на подс.М. в инкриминираната съвместна престъпна дейност.Именно на тази плоскост са констатациите за противоречия в гласните доказателствени източници, изводими от една страна от обясненията на подс.А. и М. Ю. и пострадалият-св.Б. от друга, които противоречия не са били преодолени от решаващия съд.При новото разглеждане на делото, контролираната инстанция стриктно е изпълнила указанията на касационната инстанция, както и изискванията на процесуалния закон, което определя като неоснователни доводите, въведени от адв.М. и адв.Д. за допуснато нарушение по смисъла на чл.355, ал.1, т.3 от НПК. Твърдяното от посочените защитници нарушение, с произтичащите от него фактически и правни последици, не е налице. Съдът не е действал в нарушение на дадените задължителни указания в отменителното решение. Напротив – стриктно се е придържал към тях, а обжалваното въззивно решение е постановено не в разрез, а в съответствие както с тях, така и с изискванията на процесуалния закон.Въззивната инстанция подробно е анализирала както дадените от четиримата подсъдими обяснения в различнните фази на наказателното производство, така и останалите гласни доказателствени източници, като оправения от касаторите упрек за порок в доказателствената и оценъчната й дейност, е несподелим.На л.19- л.21 от съдебните мотиви, въззивният съд е направил прецизен и детайлен анализ на заявените от подсъдимите сведения, като са откроени както вътрешните им противоречия, така и тези, констатирани при съпоставката по-между им, а и с останалите събрани по делото доказателства. Ясно е заявено поради какви причини и за какви обстоятелства заявеното от подсъдимите в хода на съдебното следствие не се отчита за достоверно.Твърдението на адв.М., че депозираните от подс.М. Ю. в хода на досъдебното производство обяснения следва да бъдат изключени от доказателствената маса, поради това, че същите са недостоверни, тъй като са дадени под давлението на защитника му адв.Е. Т., е несъстоятелно.Идентично по съдържание оплакване е било направено и пред контролирания съд, който на л.21 от съдебните мотиви, убедително е защитил заключението си за неговата неоснователност.Изложените в коментираната насока съображения са изцяло споделени от настоящия съдебен състав, който не намира за нужно да ги проповтаря или допълва. След като е бил извършен анализ на противоречивите доказателства, като съответно са изложени причините за възприетите за доказани факти, ВКС няма основание да се намесва в тази типична за инстанциите по същество дейност по оценка на доказателствата. Всъщност, видно е от съдържанието на жалбата, изготвена от адв.М., че изтъкването на процесуалните нарушения е само формален предтекст за атакуване на въззивното решение, като в действителност се изразява несъгласие с резултата от извършената съдебна проверка, респ. с обосноваността, което не е касационно основание. Неоснователно е и оплакването на адв.З., аргументирано с това, че осъдителните изводи на въззивната инстанция са изградени въз основа на доказателства, които не са били проверени устно и непосредствено от инстанционните съдилища.Касационната проверка установява, че последните са изчерпали всички средства, посочени в закона, за да осигурят явяването на пострадалия Б. в съдебните заседания пред първостепенния и въззивния съд.При това положение, законосъобразно дадените от пострадалия свидетел сведения в рамките на досъдебното производство са били приобщени по реда на чл.281, ал.1, т.4 от НПК, като същите са проверени за достоверност от въззивния съд, наред с всички останали, събрани в хода на съдебното следствие доказателства.Макар и да не е била осъществена възможността подсъдимите и защитата им да участват лично при събирането на показанията на св.Б. в състезателното производство, на съдебното следствие, поради независещи от действията на съда причини, не е ограничено правото им на защита в процеса.Принципното положение че, съдът основава решенията си върху доказателствените материали, които е събрал и проверил лично /респ. разследващите органи и прокурорът/ съгл. чл.18 от НПК, има изключения, които са законоустановени.Именно тях има предвид законът, като посочва, че този принцип не е абсолютен, щом в някой изрично уредени от закона хипотези, се предвижда отклонение от него, при спазване на всички останали гаранции за процесуална годност на събраните доказателствени източници.Щом това е така, то не са допуснати ограничаване правата на подсъдимите и на защитата им.Разпитът на свидетел пред съдия на досъдебното производство има основанието си именно в закрепването на показанията му по реда, който не допуска опорочаване на събирането им.Този ред за събирането им е изведен само по причини, които правят невъзможно явяването на свидетеля пред съда, каквато причина е приравнена и с преследваната процесуална цел, тези показания да се закрепят /т.е. да могат да бъдат приобщени и от съда/, когато са от изключително значение за разкриване на обективната истина.Поначало показанията на пострадалия са от важно значение за делото, защото съдържат преки доказателствени факти, относно изясняването на обстоятелствата от значение за делото.От друга страна, тяхната проверка с други доказателствени източници е наложителна за оценката им за достоверност, при положение, че пострадалият, по причини, които не налагат нарочно обсъждане, е небезпристрастен към собственото си правно положение в процеса.Въззивният съд е изпълнил задължението си да провери достоверността на показанията на св.Б. с всички останали доказателства, в т.ч. и с обясненията на подсъдимите.В жалбата, изготвена от адв.З., истинността на заявеното от св.Б. е оспорено, поради това, че същия е наркозависим, като с идентични съображения е оспорена и достоверността на сведенията, които е дал св.Н. Т..Обстоятелствата, на които поставя акцент касатора, дори и да са верни, не могат само на това основание да компрометират заявеното от посочените свидетели.Оценката за достоверността на показанията на св.Б. е направена след обстойна съпоставка и анализ на останалите събрани по делото доказателства.Намерена е корелация в сведенията, които този свидетел е дал с тези, депозирани от свидетелите Р. П., А. А., Е. Б., И. А. и А. М..Подкрепа на заявеното от св.Б., въззивният съд с основание е намерил и в писмените доказателства по делото, както и в констатациите на приетата по делото СМЕ по писмени данни.Идентичен законосъобразен подход е следвал въззивния съд и при проверката и оценката на показанията на св.Н. Т..Аналитичната дейност на проверявания съд, реализирана по отношение на тези, конкретно оспорени от касатора доказателствени източници е законосъобразна, поради което отправените упреци към качеството на същата, няма как да бъдат споделени.Същевременно, изложеното предпоставя неоснователност и на оплакването на адв. З., относно нарушаване на забраната по чл.281, ал.8 от НПК.Осъдителните изводи на въззивният съд, относно престъпната деятелност на подсъдимите Ю. и Д. по чл.142, ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК, не са основани само и единствено на приобщените по реда на чл.281, ал.4 от НПК показания на св.Б., както се настоява в жалбата, а са изведени след законосъобразно осъществена доказателствена и аналитична дейност.Не почива на истината и оплакването на адв.З. относно това, че осъдителните изводи на контролираната инстанция за физическото посегателство извършено от подс.Ю. спрямо пострадалия Б., намерило израз в утвърждаване на осъждането им по чл.129, ал.2, пр.2 във вр. с ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 от НК, са основани само и единствено на обясненията на двамата подсъдими, дадени в рамките на досъдебното производство.Заявеното от подсъдимите Ю. в досъдебната фаза на процеса с основание е прието от въззивния съд за достоверно, тъй като то намира опора в сведенията, които е дал св.Б., както и в констатациите на СМЕ по писмени данни.Във връзка с възраженията на адв.З. следва да се отбележи и това, че не съществува процесуална забрана да бъдат ползвани при изграждане на сътветните фактически констатации обясненията на обвиняемия пред водещия разследването, стига, разбира се, те да са приобщени по надлежния процесуален ред –чрез прочитането им по реда на чл.279, ал.2 от НПК и да не са единственото доказателствено средство, установяващо авторството на деянието.В конкретния случай, тези императивни изисквания на процесуалния закон са били спазени от инстанциите по фактите.Извън ограничението на чл.279, ал.2 от НПК не съществува процесуална забрана съдът да основе изводите си на обяснения от досъдебното производство и на свидетелски показания, прочетени на основание чл.281, ал.4 от НПК.Този извод се налага при съпоставяне на ограничителните разпоредби на чл.279, ал.4 от НПК и чл.281, ал.8 от НПК.В първата от двете норми е посочено, че обясненията от досъдебното производство не могат да бъдат единствената доказателствена основа на осъдителната присъда, а във втората –че осъдителната присъда не може да се основава само на показания, прочетени по реда на чл.281, ал.4 от НПК.Езиковото и смислово тълкуване на двата израза –„единствено“ и „само“ обосновава извод, че е допустимо подсъдимият да бъде признат за виновен при едновременно наличие на признания, направени в хода на досъдебното производство и уличаващи го показания, прочетени по реда на чл.281, ал.4 от НПК.Най-сетне, неоснователно се поддържа от адв.Бастрев, че оценката на доказателствата е извършена от проверявания съд само при съобразяване с обвинителните такива и при несъобразяване с оправдателните.Конкретно посочените от този касатор фактически обстоятелства, касаещи поведението на подс.Д., не са останали извън вниманието на въззивния съд.Те са изследвани в контекста на цялостното му поведение, поради което правилно не са довели до оневиняването на подс.Д..Що се касае до направеното от адв.Бастрев оспорване на приетите за установени от въззивния съд фактически положения, то оплакването в тази част, по съществото си представлява такова за необоснованост, която не е самостоятелен касационен повод. Отказаните доказателствени искания на защитата на подсъдимите Ю., каквито доводи са изтъкнати в жалбата на адв.М. – за преразпит от въззивния съд на свидетелите Р. В. П. и М. Д. И. и съпоставянето им в очна ставка с подс.А. и М. Ю., по никакъв начин не са опорочили доказателствената дейност на съда и не са ограничили упражняването на правото на защита на подсъдимите в пълен обем. Преди всичко следва да се отбележи, че подсъдимият несъмнено разполага с правото да представя доказателства в подкрепа на поддържаната от него защитна теза и съдът обезпечава осъществяването на тази изключително важна гаранция за справедлив процес като събира доказателствените материали най-вече по съответни, надлежно обосновани искания, а по свой почин – само когато това се налага за разкриване на обективната истина. Той обаче съвсем не е безусловно задължен да удовлетворява всички доказателствени искания, а само онези от тях, които са насочени към осигуряване на необходимата и достатъчна информация относно обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Отказът да се извърши повторен разпит на конкретен свидетел, сам по себе си не представлява процесуално нарушение, водещо до опорочаване на съдебния акт и производството като цяло, защото съдът дължи преценка за необходимостта и относимостта на такъв разпит във всеки конкретен случай.Що се касае до оплакването, аргументирано с отказа на въззивния съд да съпостави в очна ставка посочените свидетели и подс.Ю., следва изрично да се подчертае, че наличието на противоречия между гласните доказателствени средства не предпоставя задължително извършване на посоченото следствено дейдствие.Този извод следва от логическото и смислово тълкуване на употребения от законодателя в чл.143, ал.1 от НПК израз „може да се направи очна ставка“.При положение, че съществуващите противоречия могат да бъдат преодолени чрез анализ и съпоставка на доказателствените източници и са изложени убедителни и изчерпателни съображения, кои от тях заслужават доверие /както е сторено в настоящия казус/, отказът да бъде проведена очна ставка не съставлява основание за отмяна на съдебния акт. Без основание е оплакването за липса на отговор от въззивния съд на възражения, направени от защитата. Доколкото пред въззивния съд е била оспорена доказателствената годност на някои доказателствени средства (показанията на св.Б., Т. и П.; процедурата по чл.223 от НПК, както и тази по чл.281 от НПК), то този съд е изпълнил в пълен обем задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК и обосновано е намерил тези възражения за неоснователни. В допълнение към това, проверявайки изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, въззивният съд е изложил и собствени съображения по отношение на преценката на достоверността и надеждността на доказателствата и средствата за тяхното установяване, съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка. Не могат да бъдат възприети и формално направените оплаквания за нарушение на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и игнориране на оправдателни доказателства. Въззивният съд е преценил, че събраната и проверена в хода на съдебното следствие пред първостепенния съд доказателствена съвкупност дава основа за надеждни фактически изводи, като не е игнорирал при извършване на собствен доказателствен анализ оправдателните доказателства, нито е допуснал надценяване на тези, подкрепящи обвинението. На последно място, не е допуснато нарушение по смисъла на чл.102, т.1 от НПК, в каквато насока са изложени доводи в жалбата, изготвена от адв.З..Макар и не съвсем прецизна, конструкцията на обвинителния акт позволява ясно да се разбере къде точно са извършени вменените на подсъдимите престъпления, което пък позволява реализиране на правото им на защита в пълен обем. ІІ.При положение, че аналитичната дейност на въззивната инстанция не страда от пороците, описани в протеста и касационните жалби, не може успешно да се поддържа, че тя е довела до неправилно приложение на материалния закон.Ето защо, оплакванията на касаторите, с които заявеното нарушение на материалния закон е аргументирано по този начин , е неоснователно. Конкретните съображенията в подкрепа на релевирания касационен повод по чл.348, ал.1, т. 1 от НПК са развити в три насоки:На първо място, от защитниците на подс.Ю. и Д., се претендира материалния закон да е приложен неправилно, тъй като тези подсъдими не са извършили престъпленията, за които са признати за виновни и осъдени, като се иска оправдаването им от ВКС.На следващо място се аргументира тезата за преквалификация на престъпната им деятелност от такава по чл.142, ал.2, т.2, вр. ал.1 от НК в такава по чл.143 от НК, като в тази насока е искането на адв.З..На последно място, адв.Бастрев защитава разбирането, че за да е налице отвличане, следва да са налице доказателства за упражнена по отношение на пострадалия принуда към момента на качването му в лекия автомобил.Такива доказателства по делото липсват.Напротив, събраните доказателства очертават доброволност в поведението на пострадалия към коментирания момент.С тези съображения се отрича поведението на подс.Д. да е съставомерно по чл.142, ал.2, т.2, вр. ал.1 от НК. Преди всичко следва изрично да се подчертае, че подсъдимите могат да бъдат оправдани от касационния съд единствено ако възприетите от долустоящите инстанции факти не очертават тяхно съставомерно поведение.Настоящият случай не е такъв, поради което претенцията за оправдаването няма как да бъде уважена. Въз основа на законосъобразно установените правно значими обстоятелства, инстанционните съдилища правилно са квалифицирали извършеното от подсъдимите Ю. и Д. престъпление като такова по чл.142, ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК. По естеството си отвличането представлява лишаване на пострадалия от възможността сам да определя местоположението си в пространството посредством принудителна промяна на същото това местоположение от страна на извършителя/извършителите.В състава му е предвидена една форма на деянието –действието, с което извън волята на пострадалия да определя движението си и посоката му в пространството, деецът принудително ги променя.Противозаконното лишаване от свобода на лицето е съставомерен признак не на обективната, а на субективната страна на състава и нейното осъществяване не е задължително за реализиране на отговорността по чл.142, ал.1 от НК, тъй като то се явява цел на дееца; достатъчно е в случая, че преследването на тази цел е обективирано от поведението на дейците.В контекста на тези разсъждения, добавената специална цел на отвличането, служи за осъществяването му, но нейното осъществяване не е задължително, наред с отвличането.В случая ако това стане, както е по делото, то би трябвало фактът да се цени при индивидуализацията на наказанието.Формите на принудата нямат съставомерно значение, а очертават единствено, че лицето е лишено от възможността само, по своя воля да се придвижва в пространството, а това се извършва по волята на дееца.В процесния случай отвличането е довършено с въвеждането на пострадалия в автомобила, в който са били подсъдимите и потеглянето му в желаната от тях посока, като това е сторено въпреки волята му.Несъмнено е от тези фактически данни, че изводът за преследваната съставомерна цел –лишаване от свобода на пострадалия е законосъобразен, защото безспорно е установена целта на отвличането му –да бъде лишен от свобода.За отговорността по чл.142, ал.1 и сл. от НК не е нужно настъпването на специалната цел на отвличането –противозаконно лишаване от свобода на жертвата, а само нейното наличие в съзнанието на дееца.Установените от инстанциите факти, отнасящи се до въвеждането на пострадалия в автомобила, управляван от подс.Д.; незабавното влизане на подс.Ю. в този момент в автомобила и установяването им от двете страни на пострадалия; привеждането на автомобила в движение от подс. Д. в указаната му от подс.М. Ю. посока и извършените от този подсъдим действия по взимане на телефона на пострадалия и изключването му, изключват възможността пострадалия доброволно, по своя воля да е тръгнал с подсъдимите в указаната от М. Ю. посока.Това лишава от основателност защитната теза, развита от адв.Бастрев, с която се аргументира доброволност в действията на пострадалия.Тя е основана само въз основа на част от установеното по фактите, какъвто подход няма как да бъде споделен.Лишена от основание, с оглед изложените съображения се явява и претенцията на адв.З. за преквалифициране на престъпната дейност на подсъдимите по чл.142, ал.2, т.2, във вр. с ал.1 от НК в такава по по-леко наказуемия състав по чл.143 от НК.Най-сетне, обстоятелствата, на които е поставен акцент в жалбата, изготвена от адв.Бастрев, в частност на това, че подс.Д. не е участвал в нанасянето на побоя на пострадалия; че е спрял за да му купи вода, както и че след посещението при подс.М. е откарал пострадалия в посоката, указана от последния, имат отношение към индивидуализацията на наказанието му, но не и към съставомерността на деянието. Срещу утвърденото от въззивния съд осъждане на подс.Ю. по чл.129, ал.2, пр.2 във вр. с ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 от НК няма изложени съображения, които да позволяват съотнасянето им към касационния повод по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, извън коментираното по-горе общо оплакване. ІІІ.Оплакването за явна несправедливост на наложените на подс.А. и М. Ю. наказания в жалбата, изготвена от адв.М., е аргументирано с това, че целите по чл.36 от НК са реализирани посредством задържането по повод прилаганата им мярка за неотклонение, както и с това, че разследващите органи не са установили извършителите на палежите на домовете им.С тези съображения се претендира „намаляване на наложените им наказания до предвиденото към минимума“ /очевидно се имат предвид наказанията, наложени на тези подсъдими за престъпната им деятелност по чл.142, ал.2 от НК/.В жалбата изготвена от адв.З., оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимите Ю. наказания не е подкрепено с конкретна аргументация.В жалбата на адв.Б., оплакването за явна несправедливост на наказанието, наложено на подс.Д., е защитено с разбирането, че размерът от 6години и 8 месеца лишаване от свобода е наложен от първоинстанционния съд, който го е признал за виновен по първоначално вмененото му престъпление по чл.142, ал.3, т.4 от НК.Последващата промяна на квалификацията, според касатора, е следвало да бъде съобразена от контролирания съд наред с обстоятелството, че коментираният размер е бил определен при условията на чл.55 от НК.Извън вниманието на проверявания съд са останали и обстоятелствата, че за по-голямата част от осъжданията на подс.Д. е настъпила реабилитация, както и тези, свързани с поведението на този подсъдим, очертаващи деянието му като такова с по-ниска степен на обществена опасност.Акцент е поставен и върху недоброто здравословно състояние на подс.Д., тежкото му семейно положение и неразумно дългия срок на разглеждане на делото.По така изложените съображения, адв.Бастрев претендира изменение на въззивния съдебен акт в санкционната му част, чрез налагане на по-ниско наказание, определено при условията на чл.55 от НК. Оплакванията на касаторите са неоснователни.Всички изложени от тях доводи са били представени и на вниманието на въззивния съд, като в този смисъл касационната инстанция не споделя твърдението за наличие на обстоятелства, които са останали извън съдебната оценка и които биха могли да смекчат допълнително обема на приложената по отношение на тримата подсъдими наказателна репресия.Причините поради които проверявания съд е индивидуализирал наказанията на подсъдимите Ю. по правилата на чл.54 от НК са подробни изложени на л.35 и л.40 от съдебните мотиви, като изложените съображения се споделят изцяло от касационния съд.Убедително е защитено заключението за това, че деянието по чл.142, ал.2 от НК се отличава с висока степен на обществена опасност.Коректно са отчетени както смекчаващите отговорността на подс.Ю. обстоятелства, така и тези, които я отегчават, като не са констатира наличие на обстоятелства, които да са останали извън вниманието на въззивния съд и които да обусловят допълнително смекчаване на размера на наложените наказания, който е определен значително под средния такъв и близко до законовия минимум.Що се касае до подс.Д., макар въззивният съд да не е откроил наличие на обстоятелства, които да обосноват приложението на чл.55 от НК, на практика е определил наказанието на този подсъдим именно по този ред, за да гарантира спазването на забраната за влошаване положението на подсъдимия.Изложените в тази насока съображения на л.44 от съдебните мотиви са подробни и изчерпателни и срещат касационна подкрепа. Обобщено, не е налице въведеното от касаторите основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, налагащо касационна намеса в посока редуциране на наказанията, наложени на подсъдимите А. и М. Ю. и на подс.Г. Д. за реализираната от тях престъпна деятелност по чл.142, ал.2, т.2 във вр. с ал.1 от НК.Логична последица от този извод е и приложението на чл.23, ал.1 от НК по отношение на подсъдимите Ю., в която част съдебният акт също е законосъобразен. Що се касае до оплакването на адв.Д., че въззивния съд е пропуснал да се произнесе по въпроса за прилаганата по отношение на подс.Д. М. мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1000лв., това наистина е така.Това опущение не обуславя връщане на делото за ново разглеждане, тъй като би могло да бъде отстранено от съда, на който делото се връща за архивиране /ОС Русе/.Касационният съд достигна до това разрешение на въпроса, доколкото пред него не се претендира отмяна на прилаганата по отношение на подс.М. мярка за неоклонение нито от него самия, нито от защитника му. По изложените съображения и на основание чл.354,ал.1, т.1 от НПК , ВКС, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 69/29.06.2021г. на Апелативен съд –Велико Търново, НО, постановено по в.н.о.х.д. № 313/2020г. по описа на същия съд . Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.