Р Е Ш Е Н И Е № 317 София, 3 юли 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети юни 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ФИДАНКА ПЕНЕВА ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при секретаря ...........Л. ГАВРИЛОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Р. КАРАГОГОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 967/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалби на подсъдимите Я. В. М. и Г. Б. М. срещу въззивно решение № 111, постановено на 04.04.2012 г. от Софийски апелативен съд по ВНОХД № 180/2012 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото, като е бил приложен чл. 25 вр. чл. 23 от НК и чл. 68 от НК по отношение на подс. Я. М.. С първоинстанционна присъда №111, постановена от Софийски градски съд на 18.04.2011 г. по НОХД № 4845/2010 г., подс. Я. В. М. и подс. Г. Б. М. са били признати за виновни за това, че на 31.01.2004 г. в [населено място] в съучастие като съизвършители отнели чужди движими вещи на обща стойност 991,83 лв. от владението на Г. П. Р. с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила, а подс. Я. М. е извършел деянието при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199 ал.1 т.4 вр. чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 29 ал.1 б.Б и чл. 58а ал.4 от НК подс. Я. М. е бил осъден на четири години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип, а на осн. чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК подс. Г. М. е осъден на две години лишаване от свобода с приложението на чл. 66 от НК за срок от три години. С атакуваното въззивно решение присъдата е била изменена само по отношение на подс. Я. М., като е приложен чл. 25 вр. чл. 23 от НК по отношение на наказанията, наложени с присъди № 54/2002 и № 53/2002 г. на РС – гр.Елин Пелин и е определено по тях едно общо наказание в размер на шест месеца лишаване от свобода. На осн. чл. 68 ал.1 от НК то е приведено в изпълнение. Касационната жалба на подс. Я. М. релевира твърдение за наличие на всички касационни основания по чл. 348 ал.1 от НПК, но се излагат съображения за явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като не е съобразено с обществената му опасност. Сочи несъгласие с приложението на чл. 25 от НК, тъй като не са отчетени всичките му осъждания, както и не е приложен чл. 25 ал.2 от НК. В жалбата на подс. Г. М. се сочи наличие на касационно основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК, което се аргументира с неотчитането на всички налични смекчаващи отговорността му обстоятелства, с обстоятелството, че е улеснен в извършването на престъплението от липсата на възможност да полага общественополезен труд, че има по-малка роля в осъществяването на престъплението и употребата на сила спрямо пострадалата, както и че не е отчетено едно изключително обстоятелства – неразумната продължителност на наказателното производство, което налага определяне на по –нисък размер на наказанието, каквото е касационното искане на този подсъдим. Пред касационната инстанция защитата на подс. Я. М. и той самият поддържат жалбата по отношение на изложения в нея довод за явна несправедливост на наказанието, като се иска намаляване на размера му. Защитата на подс. Г. М. и самият подсъдим поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите, тъй като законът е приложен правилно при индивидуализацията на наказаниеята с оглед на проведената процедура по чл. 371 т.2 от НПК, а наложените наказания по своя размер и начин на изтърпяване за всеки от подсъдимите са справедливи. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подс. Я. М. е частично основателна. Жалбата на подс. Г. М. е неоснователна. Първоинстанционното съдебно следствие по отношение на подсъдимите е протекло по реда на Глава Двадесет и седма от НПК – чл. 371 т.2 от НПК. Първоинстанционният съд, след като е констатирал, че самопризнанието на всеки от двамата подсъдими се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимите и е разгледал делото по реда на чл. 372 ал.4 вр. чл. 373 ал.2 от НПК. Това е предопределило и индивидуализация на наказанието на всеки от подсъдимите по реда на чл. 58а от НК. Първоинстанционният съд е счел, че целите на наказанието спрямо подсъдимите биха се постигнали с прилагането на санкции в хипотезата на чл. 58а ал.4 вр. чл. 55 ал.1 т.1 от НК, поради което ги е индивидуализирал в съответните размери под специалните минимуми на съответните санкционни части на нормите, квалифициращи престъплението на всеки от подсъдимите. Исканията за намаляване на наказанията, наложени на подс. Г. М. и Я. М. при условията на чл. 55 ал.1 т.1 от НК, поначало са допустими, но разгледани по същество в конкретния казус, са неоснователни. Въззивният съд очевидно е отчел всички обстоятелства, сочени от защитата на двамата подсъдими като смекчаващи такива и влияещи на наказателната им отговорност. В същото време дадените обяснения и съдействието за разкриване на обективната истина не могат да се третират като смекчаващи обстоятелства и да доведат до намаляване на размера на наложените наказания, доколкото същите вече са взети предвид от законодателя със самия факт, че съгласно нормата на чл. 373 ал.2 от НПК съдът е длъжен да определи наказание при условията на чл. 58а от НК. Самата процедура, по която е разгледано делото, предполага наличие на самопризнание на всеки от подсъдимите по отношение на фактите по обвинението, поради което те получават „премия” от законодателя – да бъдат наказани не при условията на чл. 54 от НК, а при тези на чл. 58а от НК. Поради това не могат повторно при индивидуализацията на наказанието на дееца да бъдат отчитани самопризнанията му, тъй като те са самата предпоставка, без наличието на която не би могла да се приложи диференцираната процедура по чл. 371 т.2 от НПК. Извън това обстоятелство, индивидуализираният размер на наказанието на всеки от подсъдимите се явява съобразен и с конкретиката на обществената опасност на самите извършители - подс. Г. М. неосъждан, а подс. Я. М. осъждан многократно, извършил настоящето деяние само половин година след освобождаването му от затвора по повод изтърпяване на друго наказание за извършени престъпления против собствеността. При тези обстоятелства няма никакво основание за проява на по-голяма снизходителност към подс. Я. М., която би била и несъвместима с постигане на възпитателните и възпиращи цели на наказателната репресия, посочени в чл. 36 от НК. Наложеното на съпроцесника му – подс. Г. Я., наказание от две години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за срок от три години, не отговаря на критерия за „явна несправедливост” по чл. 348 ал.3 от НПК. При посочените от него в жалбата смекчаващи обстоятелства, всички отчетени от апелативния съд, подс. Г. М. е получил наказание от две години лишаване от свобода, което е с една година под предвидения законов минимум за престъплението, за което е признат за виновен, и изпълнението на което е отложено за срок от три години. Следва да се посочи на този жалбоподател, че личността на дееца, разкриваща се не само чрез общите му характеристични данни, но и намираща проекция в начина на осъществяване на деянието, както и възможността му да се поправи и превъзпита именно при тези обстоятелства, намира отражение не само при преценката на размера на наказанието, но и на начина на неговото изтърпяване, което в случая е отложено във времето. Именно оценката на соченото в жалбата обстоятелство – по-малък принос в упражнената принуда, което обективно е прието за установено, е намерило отражение и в обстоятелство, че съдът е приел, че този подсъдим не следва да изтърпява ефективно наложеното му наказание, за да бъде постигнат ефекта на специалната превенция спрямо него и на генералната такава спрямо останалите членове на обществото. Не е налице и основание за смекчаване на наказанието поради наличие на друго обстоятелство, което защитата на подс. Г. М. намира за изключително такова – неразумната продължителност на наказателното производство. По делото се констатира, че деянието е извършено на 31.01.2004г., като до настоящия момент липсва окончателен съдебен акт. Касае за производство, продължило повече от осем години по отношение на престъпление, което не представлява правна и фактическа сложност. Забавата във времето на разглеждането му и произнасянето на съдебните актове очевидно е неразумна и тя е допусната на фазата на досъдебното производство. Съобразно критериите на чл. 6 от ЕКПЧ и практиката по неговото приложение на Европейския съд за правата на човека не само констатацията за неразумната продължителност на едно производство следва да доведе до осигуряването на компенсаторно средство за подсъдимия за това, но и установяването на причината за тази забава. В конкретния случай производството не е претърпяло каквато и да е забава в съдебната си фаза, което за всички съдебни инстанции разглеждането му е отнело една година и половина. Като цяло прекалената продължителност на наказателното производство в случая е допусната на фазата на досъдебното производство, което е било образувано 15.03.2004 г. и е завършило с внасянето на обвинителния акт в съда на 02.11.2010 г. Тази продължителност от шест години и осем месеца обаче не са дължи на бездействие на органите на досъдебното производство, а на процесуалното поведение на подсъдимите и в частност на подс. Я. М., като невъзможността за намирането му на известния за него адрес е довела до обявяването му за издирване и до спиране на производството по делото, което е останало спряно в периода от 2006 до 2010 г. От своя страна, подс. Г. М. също е проявил недължимо процесуално поведение, довело и до неговото издирване, тъй като не е намерен неколкократно на адреса му за призоваване с оглед извършване на съответните действия с негово участие / л. 77 – л. 82 от том І на дос. производство, както и л. 29- л.33 от том ІІ/. Същевременно органите по разследването са предприели действия за установяването на двамата обвиняеми, както и по време на тяхното издирване са продължили с извършването на възможните процесуално-следствени действия. По тази причина продължилото неразумно дълго досъдебно производство не се дължи на причини, стоящи в органите по разследването, а на процесуалното поведение на двамата обвиняеми. Като последица от тази констатация, те не биха могли да претендират спрямо тях да се приложи компенсаторно средство за неразумната продължителност на производството чрез намаляване на размерите на наказанията им. С оглед на тези съображения наказанията на подсъдимите в размерите, определени от първоинстанционния съд, и потвърдени от въззивния, се явяват справедливи и липсва основание за намеса на касационната инстанция в посока на тяхното намаляване. Жалбата на подс. Я. М. по отношение на приложението на чл. 25 от НК е основателна. С въззивното решение е коригирана първоинстанционната присъда, с която са приведени в изпълнение на основание чл. 68 от НК наказанията лишаване от свобода, наложени с присъди № 54 и № 53 от 2002 г., постановени от РС – гр.Елин Пелин, в размер съответно на шест и на три месеца. Софийски апелативен съд е намерил, че деянията по тези присъди са осъществени в условията на чл. 25 вр. чл. 23 от НК, поради което е групирал тези две наказания, определил е най-тежкото от тях – шест месеца лишаване от свобода, и го е привел в изпълнение на осн. чл. 68 от НК. Принципно, съответно на закона е заключението на САС, че двете осъждания са в условията на съвкупност, поради което подс. Я. М. не следва да търпи наказанието по всяко от тях, а общото групирано наказание. Проверката на материалите по делото, касаещи този подсъдим, и в частност приложената справка за съдимост на л. 41-47 от том ІІ на дос. производство, сочат на това, че той е осъждан многократно. По повод част от осъжданията му е било извършено групиране на наказанията с определение от 15.06.2007 г. на СГС, като в тази група са попаднали осъжданията по НОХД № 13/2000г., по което е постановена присъда № 54/2002г., и по НОХД № 10/2000г., по която е постановена присъда № 53/2002 г. на РС- гр.Елин Пелин, които САС отново е групирал с атакуваното решение. Междувременно след това групиране са последвали нови две осъждания за подс. Я. М., по които липсва произнасяне с решението на САС, с което е приложена разпоредбата на чл. 25 от НК. Те не са били обсъдени от съдебните инстанции, поради което са останали извън съвкупностите, които биха могли да се формират, и то по начин, най-благоприятен за подсъдимия. В резултат на това въззивният съд не се е съобразил със задължителните указания, дадени с ТР № 3/2009 г. на ОСНК- точка 3, с ПП № 4/1965 г. на ВС на РБ и с Решение № 11/1987 г. на ОСНК на ВС. Липсата на пълно групиране на всички наказания поставя под съмнение и правилността на съдебните актове по отношение приложението на чл. 68 от НК, доколкото след евентуалното групиране на наказанията по всички осъждания, както и приложението на чл. 25 ал.2 от НК, би могло да се стигне до различен правен извод относно размера на привежданото в изпълнение ново общо наказание. С оглед на това доводът за нарушение на материалния закон – чл. 25 във вр. чл. 23 от НК, е основателен. Въззивното решение следва да бъде отменено в тази му част, както и изменената с него част от първоинстанционната присъда. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане само в частта му, касаеща приложението на чл. 25 вр. чл. 23 от НК и чл. 68 от НК, което следва да стане по реда на чл. 306 ал.1 т. 1 и т.3 от НПК, като разглеждането започне от стадия на първоинстанционното производство. В хода на същото съдът следва да се съобрази със задължителните указания, дадени в ТР № 3/2009 г. на ОСНК. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 и ал.3 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 111 от 04.04.2012 г., постановено от Софийски апелативен по ВНОХД № 180/2012 г. , като го отменя в частта му, касаеща приложението на чл. 25 ал.1 вр. чл. 23 от НК и чл. 68 ал.1 от НК, като отменя и първоинстанционна присъда № 111/ 18.04.2011 г., постановена от Софийски градски съд по НОХД № 4845/2010 г., в частта й, касаеща приложението на чл. 68 ал.1 от НК. ВРЪЩА делото за ново разглеждане в тази му част от друг състав на Софийски градски съд по реда на чл. 306 от НПК. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: